Игра на лъжи

9. Имитацията е висша форма на ласкателство

— Обявявам партито за официално открито — оповестявам аз, излизайки наперено иззад голямата скала, където се бях преоблякла в сребристия си бански. Краката ми са прясно депилирани, лицето ми е безупречно гладко и косата ми блести меко на фона на светлините от курорта. Очите на всички са вперени в мен.

Гарет подсвирва.

— Сега вече горещата вода наистина ще се нагорещи.

Аз му се усмихвам.

— Ти знаеш най-добре.

Гарет ме привиква с жест. Той се е потопил в топлата, бълбукаща вода на горещия извор в курорта „Клейтън“, таен минерален извор в полите на планината. Всъщност на нас не ни е позволено да бъдем тук — изворът е само за най-богатите посетители — но това никога не е спирало мен и приятелите ми. Винаги намираме начин да получим онова, което искаме.

— Хайде, скъпа — вика ме Мадлин. Тя също е във водата. Косата й е завита на кок, ръцете й са гъвкави от прекараните милион часове седмично фитнес и балет, а горещата вода придава на кожата й сексапилен блясък. Мадс винаги изглежда мъничко по-добре от мен, което винаги ме вбесява. Освен това седи до Гарет — прекалено близо до него. Не че ме притеснява нещо — и той, и тя си знаят, че съм готова да ги убия и двамата, — но предпочитам да имам Гарет изцяло за себе си.

Срещаме се само от два месеца. Всички смятат, че излизам с него, защото е една от звездите на училищния футболен отбор или защото изглежда убийствено добре на кулата на спасителите при басейна в „Уризорт“ или защото семейството му има плажна вила в Кабо Сан Лукас, където ходят всяка пролет. Но истината е, че аз харесвам Гарет, защото е малко… повреден. Той не е като останалите самонадеяни момчета, които живеят очарователния си, скучен, херметически запечатан живот.

Плъзвам се между двамата и се ухилвам на Мадлин.

— Нали не си опипвала гаджето ми под водата, Мадс? Знам, че ти е трудно да различаваш момчетата.

Мадлин се изчервява. Не много отдавна, малко след като изчезна братът на Мадс, Теър, тя се натискаше с едно тъмнокосо момче на един купон в пустинята. След известно време се извини, че трябва да иде да се облекчи от изпитото, и като се върна на същото място, тя продължи да се целува… само че този път момчето беше русо. Мадлин не му обърна внимание поне няколко минути; аз бях единствената, която го забеляза. Понякога се чудех дали Мадс не се опитва нарочно да заприлича на Линдзи Лоън: хубаво момиче се отклонява от правия път, пощурява и съсипва живота си.

Потупвам Мадлин по рамото, което се е затоплило от парата.

— Не се тревожи. Тайната ти е на сигурно място при мен. — Изигравам кратка пантомима — все едно заключвам устата си и изхвърлям ключа надалеч.

След това се цамбурвам в горещата вода. Някои момичета се потапят в извора бавно, надавайки тихи писъци, докато водата лека-полека покрива кожата им. Аз обичам да се топна изведнъж. Горещината, от която направо ти се насълзяват очите, ме стимулира.

Следващата, която се появява иззад скалата, е Шарлът. Увила се е с хавлиената си кърпа и с ръце прикрива беличките си, дундести крака. Всички я посрещаме радостно. После излиза Лоръл, като се хили истерично. Аз въздъхвам и свивам юмруци под водата. Какво прави Лоръл тук? Не съм я канила.

Мобилният телефон на Гарет звъни. На дисплея се изписва: „мама“.

— По-добре да се обадя — промърморва той. Измъква се от извора и разплисква вода по скалата. — Ало? — казва с мил тон и се изгубва между дърветата.

Мадлин завърта добродушно очи.

— Гарет е такова мамино синче.

— Не че няма добра причина да е такъв — обажда се Шарлът като многознайка и сяда на скалата до извора. — Когато бяхме заедно…

— Защо този път не влезеш при нас, Шар? — прекъсвам я аз, преди да е започнала с поредния си монолог от типа „аз знам най-добре, защото съм излизала с гаджето ти преди теб“.

Шарлът дръпва краката си по-далеч от водата.

— Не, благодаря, добре съм си тук — отвръща предвзето тя.

Аз се засмивам.

— Хайде де. Какво значение има бледата петниста кожа сред приятели? Обзалагам се, че някои момчета дори намират петната от горещина за секси.

Шарлът изкривява лице и отдръпва още повече голите си крака от водата.

— И тук съм си добре, Сътън.

— Както искаш. — Аз грабвам айфона на Мадлин от скалата. — Време е за снимки! Съберете се!

Всички се скупчваме една до друга и аз натискам бутона.

— Добре, но не страхотно — обявявам, след като съм прегледала резултата. — Мадс, пак си направила физиономията си на кралицата на красотата. — Аз оформям с пръсти рамка около лицето си и им дарявам усмивката си тип „искам просто мир на света“.

Лоръл надниква през рамото ми.

— Мен въобще ме няма. — Тя посочва ръката си, единствената част от тялото й, която е влязла в кадъра.

— Знам — отвръщам аз. — Това ми беше целта.

Лоръл ме поглежда обидено. Мадлин и Шарлът се размърдват смутено. След малко Шарлът я бутва по рамото.

— Много ми харесва огърлицата ти, Лор.

Лицето на Лоръл просветлява.

— Благодаря. Днес си я купих.

— Много е красива — припява в тон и Мадлин.

Аз се навеждам напред, за да видя за какво става въпрос. На врата на Лоръл виси голям сребърен кръг.

— Мога ли да го видя? — питам аз с възможно най-милия тон, който мога да докарам.

Лоръл ме поглежда нервно и се навежда към мен.

— Красиво. — Прокарвам пръст по закопчалката. — Много познато. — Присвивам очи, повдигам косата от врата си и й показвам абсолютно същата огърлица. Имам я от сума ти време, но започнах да си я слагам едва от скоро. Обявих пред групичката ни, че това вече ще бъде отличителната ми огърлица, също както Никол Ричи винаги облича драпирани бохемски рокли, или като Кейт Мос, която винаги носи блейзър върху супер къси дънкови панталонки. Лоръл също беше там, когато го казах. Беше там и когато казах, че повече никога няма да я свалям от врата си. Единственият начин някой да ми я вземе, е като отреже главата ми.

Лоръл усуква около пръста си едната връзка на банския си костюм. Аз го наричам порно-бански; връзките му са толкова тънки, а триъгълниците толкова малки, че практически всичко е навън.

— Не е съвсем същата — възразява тя. — Твоят медальон е по-голям, виждаш ли? А моето дори не е медальон. Не се отваря.

Шарлът се вглежда във врата ми, а след това в нейния.

— Тя е права, Сътън.

— Да, доста са различни — съгласява се Мадлин.

Ще ми се да плисна вряла вода в лицата им. Как се осмеляват приятелките ми да се възторгват от пълната липса на оригиналност у сестра ми? И без това е достатъчно лошо, че Лоръл се мотае около нас. Достатъчно лошо е, че приятелките ми я допуснаха в нашия клуб, защото й съчувстваха след изчезването на Теър. И е ужасно лошо, че родителите ми — особено баща ми — направо оглупяват покрай нея, докато към мен се отнасят като с бомба, която всеки момент ще се взриви.

Преди да се усетя какво правя, аз протягам ръка, сграбчвам медальона и откъсвам верижката от врата на Лоръл. После я хвърлям към гората. Чува се звън на метал при удара в скалите, а след това почти недоловимото шумолене, когато огърлицата се плъзва в гъстия храсталак.

Лоръл примигва учестено.

— 3-защо го направи?

— Защото ме копираш.

Очите й се напълват със сълзи.

— Какво ти става? — Тя проплаква измъчено, излиза от горещия извор и побягва към гората.

Известно време никой не помръдва. Около приятелките ми се вдигат горещи пари, но изведнъж те не изглеждат секси, а като че ли носят лоша поличба. Аз изсумтявам и излизам от водата, пронизвана от вина.

— Лоръл! — извиквам към гората. Никакъв отговор. Обувам чехлите си, обличам тениската и хавлиените си шорти и тръгвам в посоката, накъдето беше изчезнала.

Лампите, които осветяват пътеката, свършват след няколкостотин метра и настъпва зловеща тъмнина. Правя още няколко колебливи стъпки към гъстата мескитова гора, протегнала ръце напред.

— Лоръл? — Наблизо се чува пърпорене, после изпукване на съчка. — Лоръл? — Правя още няколко крачки, разгръщайки високата пустинна трева. Малки кактусчета боцкат кожата ми.

Още няколко стъпки. Тих хленч.

— Лоръл, хайде стига — казвам аз през зъби. — Съжалявам, чуваш ли? Ще ти купя нова огърлица. — Която няма да прилича на моята, ми се ще да добавя.

Подминавам още няколко дървета и се озовавам на празно сечище — отдавна пресъхнало речно корито. Горещ, застоял въздух ме удря в лицето. По неравната земя танцуват изкривени сенки. В храстите шумно звънят цикади.

— Лоръл? — Аз плача. Вече не виждам светлините на курорта между дърветата. Дори не знам къде се намира той. След това чувам стъпки. — Ехо? — извиквам, внезапно застанала нащрек. Нещо проблясва към мен откъм тревата на саваната. Чувам шепот, следван от далечен кикот. После на рамото ми ляга ръка. Нещо студено и остро се притиска към врата ми.

Цялото ми тяло се вдървява. Силни ръце ме сграбчват и извиват моите зад гърба. Нещо се притиска към гърлото ми, спира дъха ми, дълбае в кожата ми. Пронизва ме болка. Това е нож.

— Ако извикаш, си мъртва — прошепва глас в ухото ми.

А след това… мрак.