Игра на лъжи

28. Съблазънта и убийството вървят ръка за ръка

Гарет я отвлече чак до къщата, преди тя да откаже да го следва повече.

— Онова навън беше много грубо от твоя страна. Не може така да ме откъсваш по средата на разговор. Нали от мен се очаква да бъда домакиня.

Гарет се обърна към нея и я хвана за ръката.

— Аз те спасявах, Сътън. Ландри те беше хванал в капан.

Ема се намръщи.

— Не е вярно.

— Напротив. — В гласа на Гарет се усещаше една леко снизходителна нотка. Сякаш той знаеше най-добре.

Ема го зяпна изненадано. Отвън гърмеше музика. Трамплинът за скачане в басейна издрънча — очевидно някой скачаше от него.

— Аз не съм ти някоя девица в беда — каза най-накрая тя с пламнали бузи.

Гарет я погледна объркано.

— Съжалявам — каза той и я хвана за ръцете. — По дяволите. Просто исках да остана насаме с теб. Цяла вечер не съм те виждал.

Ема се облегна на стария часовник, припомняйки си срамежливия поглед на Итън, когато й даваше шоколадовите бонбони.

— Щом ти дам подаръка, веднага ще ми простиш за намесата — рече убедено Гарет. — Гарантирам ти. — След това сграбчи Ема за ръката и я поведе нагоре по стълбите.

Тя го последва, стъпвайки върху купчината сгънати тениски, които госпожа Мърсър беше оставила върху едно от стъпалата. Какво толкова й беше приготвил Гарет, че да не може да й го даде долу?

— Стигнахме — рече той с приглушен глас и отвори вратата на спалнята на Сътън. Навсякъде бяха поставени запалени свещи. Миризмата на лавандула подразни обонянието й. От тонколоните тихо се носеше песен на Били Холидей. Гарет беше спуснал плътно пердетата и беше посипал пода и леглото с розови листенца. Върху възглавницата й беше оставена кутия бонбони „Валрона“, а на нощното шкафче имаше две чаши шампанско.

Ема зяпна изненадано. Спомни си разговора им в планината. Онова, което обсъждахме през лятото. Нашите… планове? Смятам да го осъществя на рождения ти ден.

— О, Господи! — прошепна тя.

Песента на Били Холидей премина в акустична любовна песен на Джак Джонсън. Гарет се усмихна сериозно на Ема. След това бавно разкъса тениската си и я хвърли на пода. Събу обувките си и ги изрита встрани, после бавно започна да разкопчава колана си.

— О, Боже, спри! — извика Ема.

Гарет замръзна, бузите му пламнаха и ръцете му леко потрепнаха. Свещите продължаваха да пукат.

— Ъ-ъ-ъ… — Ема се изкиска нервно. Цялата работа й изглеждаше абсурдно… абсурдна. Познаваше Гарет от колко… две седмици? И сега трябваше да спи с него? — Съжалявам, не мога да го направя. — Тя посочи леглото.

Гарет се отпусна колебливо на ръба му и погледна Ема, която постепенно започна да се изчервява.

— Но… нали цяло лято го обмисляхме?

Ема зяпна изненадано.

— Тоест аз го обмислих — продължи Гарет и прокара пръсти през щръкналата си коса. — И реших, че си права: няма смисъл да чакаме. Исках първият ми път да е с теб. Не искаш ли да бъдеш с мен, Сътън?

Погледът на Ема шареше из стаята, опитвайки се да избегне боксерките, които се подаваха над дънките му. Искаше й се да изкрещи: „Аз не съм Сътън!“.

— Явно съм си променила мнението — рече вместо това тя.

— Променила си си мнението? — Гарет отчаяно се опитваше да срещне погледа й. След това се облегна на матрака. — Чакай малко — каза той с нисък, разтреперан глас. — Нима всичките ни разговори за секс са били просто една голяма шега? Така ли си постъпила и с Теър?

— Не, разбира се, че не! — Ема тръсна глава, чудейки се какво ли е причинила Сътън на Теър. — Просто… не мога…

Тя отстъпи назад. Миризмата на ароматните масла започна да замайва главата й.

— Съжалявам — каза отново тя. След това рязко отвори вратата и изтича в коридора. Вместо да хукне надолу по стълбите към партито, тя се врътна в другата посока и се шмугна в съседната стая.

Затвори вратата в мига, когато Гарет излезе в коридора.

— Сътън? — извика той. Ема се притаи до вратата. Чу стъпките му по килима. — Сътън? — извика отново той.

Ема не помръдна, стараеше се да диша тихо и се молеше той да не реши да влезе в стаята.

След минутка Гарет простена. Затръшна се врата, но няколко секунди по-късно се отвори отново. Ема чу стъпките му надолу по стълбите.

Тя се обърна, отпусна се на земята и се облегна на вратата, въздъхвайки с облекчение. Стаята, в която беше влязла, имаше две нощни лампи с формата на диамант, които осветяваха легло, покрито с кувертюра на черни и бели райета. В единия й ъгъл стоеше розово-бял яйцевиден стол. До прозореца висеше авангардно украшение, направено от движещи се пръчици и пластинки, а стените бяха покрити с многобройни фотографии на момичета. Ема примигна при вида на огромното трикрило огледало на стената до гардероба. Намръщи се при вида на макбука на бюрото и телевизора с плосък екран върху ниската масичка. Стаята изглеждаше точно като тази на Сътън, но на обратно. Значи това беше… спалнята на Лоръл?

Ема бавно се изправи и коленете й изпукаха. Досега не беше влизала в стаята на Лоръл — тя винаги държеше вратата си затворена. Тя светна лампата, която стоеше на бюрото и започна да разглежда снимките на таблото за обяви. Снимката на Сътън и приятелките й пред къщичката с маймунките в зоопарка й се стори странно позната. Както и една друга на Сътън, Шарлът и Мадлин, които размахваха готварски лъжици една срещу друга. Същите снимки имаше и в стаята на Сътън — и Лоръл я нямаше на нито една от тях.

Имаше нещо зловещо в това, че стаята на Лоръл беше огледално копие на сестрината й спалня. Сякаш проучваше Сътън, помисли си тя. Подготвяше се да се превърне в нея.

Ема се приближи на пръсти до леглото на Лоръл и надникна под него. Освен една тенис ракета, там имаше няколко чорапа и ластици за коса. Ема отвори дрешника. Отвътре я лъхна лек мирис на парфюми и чисто нови дънки. Докато всичко в дрешника на Сътън беше на мястото си, блузите и роклите на Лоръл висяха безразборно по закачалките, а дънките и тениските бяха натрупани в ъгъла. Обувките й бяха разпилени по пода.

Ема затвори вратата на дрешника и разтърка слепоочията си. Не можеше да няма нещо тук. Някакво доказателство за онова, което беше извършила Лоръл.

Надявах се, че такова не съществува. Надявах се да не го е направила тя.

Светещият екран на компютъра озаряваше стаята. Ема преглътна тежко, приближи се до бюрото и седна пред него. Скрийнсейвърът представляваше монтаж от снимки на Сътън, Лоръл и останалите от групичката на танци, в ресторанти и по време на взаимните гостувания. Когато Ема докосна мишката той бързо изчезна и разкри тъмен десктоп с икони и файлове. Повечето бяха озаглавени „Доклад за Шекспир“ или „Парти на Ш.“.

Пред вратата се разнесе леко поскръцване. Ема замръзна и вдигна глава. Откъм партито на долния етаж се разнесоха викове. Нечий телефон иззвъня. Тя напрегнато се ослуша за други звуци наблизо и бавно издиша.

Обърна се отново към компютъра, изтегли търсачката и бързо написа в полето „Игра на лъжи“. Изскочи една папка, скрита дълбоко във външния диск. Ема кликна няколко пъти върху нея. Компютърът издаде остър лаещ звук.

В папката имаше няколко клипа. Ема кликна върху първия и той се оказа кратко видео на Мадлин, която се преструваше, че се дави в басейн. Същия клип Ема беше видяла във Фейсбук. На друг клип Сътън, Шарлът и Мадлин се намираха на зелено голф игрище и боядисваха със спрейове някаква скала.

— Обзалагам се на хиляда долара, че Лоръл няма да дойде — каза Сътън. Този клип също го имаше в страницата на Сътън във Фейсбук.

Ема разгледа и останалите клипове: един на Сътън, която се обажда на полицията и им казва, че е чула бебешки плач от контейнера за отпадъци. В друг клип Мадлин открадна колата на госпожа Мърсър, докато тя пазаруваше в супермаркета, а останалите момичета се криеха в храстите с камера и се разхилиха, когато госпожа Мърсър излезе от магазина и се паникьоса. В друг клип едно от момичетата обърна чиновете в класната стая с краката нагоре и закачи американското знаме на обратно. Клиповете продължаваха. Номер след номер. Като че ли нямаха край.

Аз също гледах и се чувствах все по-гадно. Всеки номер беше коварен — и гаден. Бяхме наранили много хора. Може би не всички намираха шегите ни за смешни.

Ема кликна върху последния клип, файл в дъното на списъка, озаглавен „Детронираната кралица“. Появи се тъмен екран. В продължение на няколко секунди камерата подскачаше нагоре-надолу, след което застина неподвижно, като застопорена на триножник. Във фокуса й се намираше един стол, поставен в центъра на празно поле. Изведнъж върху него се стовари някаква фигура, сякаш блъсната от някого. Върху очите й имаше черна превръзка. На шията й висеше сребърен медальон. Ема притисна длан към устата си, изпълнена едновременно с ужас и облекчение.

Това беше клипът, от който бе започнало всичко. Клипът, който я доведе тук. Нейното доказателство.

Върху екрана се появи нечия фигура. Тя се наведе към камерата и нагласи фокуса й. Пълната луна създаваше зловещ ореол около главата й. Фигурата приключи с настройките и лицето й застана на фокус. Ема ахна и затисна устата си с длан. Почувства се така, сякаш се намира в ролеркостър, който току-що се е спуснал надолу по хълма. Лоръл.

Аз също ахнах. Значи всичко беше… истина?

Безизразните зелени очи на Лоръл се взираха в обектива. На лицето й се появи злокобна усмивка. Отнякъде се чу скимтенето на Сътън. Очите на Ема се разшириха, когато осъзна, че тази версия има звук. Ръцете й се разтрепериха. Сърцето й заби лудо. Цялото й същество се беше вкопчило в мисълта да бяга, но тя не можеше да откъсне поглед от екрана.

— Ш-ш-шт — разнесе се глас иззад камерата. Сътън обърна главата си по посока на шума. Внезапно на екрана се появи Шарлът. Тя се приближи до Сътън и затегна превръзката на главата й. След това изникна и Мадлин, която дръпна Шарлът встрани.

Сърцето на Ема биеше толкова бързо, че тя усещаше как се блъска в гърдите й. Това не можеше да е истина. Нима всички са били там в онази нощ?

Лоръл отново се появи в кадър и нахлузи една скиорска маска на главата си. Изчака, докато камерата се завъртя наляво и надясно. След миг някой прошепна: „Давай!“. Лоръл кимна и отиде зад стола на Сътън. Хвана спокойно верижката на медальона и я дръпна силно. Оттук нататък клипът беше същият като версията, която Ема беше гледала преди две седмици. Сътън започна да рита с крака. Раменете й се мятаха наляво и надясно, докато се опитваше да се пребори с Лоръл. А тя дърпаше ли, дърпаше.

Аз гледах ужасено. Как можеха да ми го причинят? Как можаха всичките ми приятелки да се сговорят да ме убият?

— По-силно! — чу се нечий глас отстрани. Звучеше като Мадлин. Лоръл дръпна още по-силно. — И малко по-високо! — обади се Шарлът.

Всичко продължи мъчителни двайсет секунди. Момичетата зад камерата подвикваха и се кискаха, а Сътън продължаваше да драска и да драпа с крака. После изведнъж тялото й се отпусна и главата й се килна встрани. Ема притисна длан към устата си.

Камерата се прехвърли върху Лоръл. Тя стоеше на няколко стъпки от Сътън и я гледаше ужасено. Протегна ръка да докосне сестра си, но после нервно се дръпна назад.

— Хей, момичета… — Гласът й секна.

— Какво стана, по дяволите? — Гласът на Мадлин звучеше панически. — Какво й направи, Лоръл?

— Какви ги говориш? — Брадичката на Лоръл трепереше. — Направих точно каквото ми каза!

Стъпките на Шарлът изхрущяха по сухата трева.

— Сътън? Не си прави шеги с нас! — Когато Сътън не отговори, Шарлът издаде странен звук, смесица от хленч и писък. — По дяволите, мацки. По дяволите.

После отнякъде наблизо се разнесе вик. Картината изчезна за миг. Разнесе се глухо тупване и камерата се озова на земята, показвайки Сътън отдолу. По сухата трева захрущяха стъпки, които все повече утихваха, докато не изчезнаха съвсем.

Почти веднага след това на екрана се появи друга фигура. Тя свали кърпата от очите на Сътън и извади парцала от устата й. Косата й беше мръсна и изпотена, лицето й беше абсолютно бледо. След миг тя отвори очи и обърна помътнелия си поглед към камерата. Ема огледа замаяното лице на сестра си.

След това мониторът потъмня. Ема седеше вцепенена на стола.

— Всички са били там — каза тя с треперещ глас. — Всички са го направили.

Внезапно всичко, което се беше случило през последните две седмици, си дойде на мястото. Причината никоя от тях да не забележи подмяната на Сътън с Ема беше, че знаеха много добре коя е тя — защото всички бяха замесени. Мадлин беше отвлякла Ема при Сабино и я беше отвела на купона на Ниша. Шарлът я беше откарала вкъщи след това и я беше завела на тренировката по тенис на следващия ден. Лоръл я караше с колата си до училище и обратно. И трите бяха в дома на Шарлът, когато тя ги беше поканила да преспят у тях, а Лоръл и Шарлът бяха разбрали, че Ема се намира на автогарата и знаеха какво трябваше да направят, за да не й позволят да си тръгне.

Те имаха нужда от Ема, за да се представя за Сътън. Все пак щом нямаше труп, значи няма и престъпление.

— Сътън? — извика някой от коридора.

Ема подскочи и си удари коленете в бюрото. Гласът беше на Шарлът.

— Сътън? — отново извика Шарлът.

Ема трескаво потърси иконката на браузъра Сафари, за да отвори пощата си в Гугъл. Трябваше да изпрати клипа на себе си. Но погледът й беше замъглен. Всички иконки й приличаха на йероглифи.

— Ехо? — извика отново Шарлът. След това се обърна и каза на някой, който беше с нея: — Може да е тук.

— Сътън? — чу се друг глас. Гарет. Той почука на вратата на Лоръл.

Ема отскочи стреснато от компютъра и събори стола на земята. За миг застина в средата на стаята, опитвайки се да реши какво да прави. Да се скрие под леглото? В дрешника? Тя изтича към прозореца и се притисна към стената.

Разнесе се ново почукване.

— Сътън? — извика Гарет. Дръжката на вратата помръдна. Тя се приближи към прозореца и погледна навън. Отдолу се виждаше живият плет в задния двор. Купонът се вихреше само на няколко метра оттам.

С треперещи ръце тя отключи прозореца и повдигна рамката. Нахлу хладен нощен въздух.

— Сътън? — чу се гласът на Шарлът. — Там ли си?

Ема погледна през рамо. Светлата линия под вратата започна да се разширява. Ема зърна русата коса на Гарет през процепа. Време е, помисли си тя. Обърна се към прозореца и си пое дълбоко дъх.

— Сътън? — Гласът вече се чуваше вътре в стаята. В този момент Ема полетя към земята.