Игра на лъжи

2. Точно така, обвинете храненичето

Ема грабна телефона от ръцете на Травис и отново пусна клипа, вторачена в екрана. Когато човекът хвана верижката и започна да души момичето със завързаните очи, тя усети как стомахът й се свива от страх. Щом ръката се протегна и махна превръзката, лицето на Ема се появи на екрана. Тя имаше същата гъста, къдрава, кестенява коса като момичето от клипа. Същата заоблена брадичка. Същите розови устни, заради които децата се подиграваха на Ема, че са тъй подпухнали, сякаш има алергична реакция. Тя потрепери.

Аз също гледах ужасено клипа. Проблясващият медальон накара частица от спомен да проблесне в ума ми: спомних си как вдигам капака на бебешката ми кутия, изваждам медальона изпод един протъркан плюшен жираф, дантелено бебешко одеялце и чифт бебешки обувчици, и си го слагам на врата. И това беше. Не знаех дали се отнася до нещо, което се е случило в задния ми двор… или на три щата оттам. Изпитах огромното желание да зашлевя здрав шамар на следсмъртната ми памет.

Но това трябваше да бъде клипът на моята смърт, нали? Особено като се има предвид краткият спомен, който ме връхлетя, след като се свестих в банята на Ема: лицето до моето, разтуптяното ми сърце, убиецът ми, надвесен над мен. Честно казано, нямах представа каква беше тази работа с моята смърт: дали бях попаднала в света на Ема в мига, когато бях поела последния си дъх, или беше дни — месеци — по-късно? И кой беше качил клипа в интернет? Беше ли го видяло семейството ми? Да не би да е своеобразно откачено писмо с искане на откуп?

Най-накрая Ема вдигна глава от екрана.

— Къде го намери? — попита тя Травис.

— Май някой не е знаел, че е станал звезда в интернет, а? — рече Травис и грабна телефона си от ръцете й.

Клариса прокара пръсти през косата си. Тя не спираше да мести поглед от екрана към лицето на Ема.

— Това ли е начинът ти да се забавляваш? — попита прегракнало тя.

— Сигурно така се дрогира. — Травис закрачи по верандата като дебнещ лъв. — Познавам няколко момичета в училище, които се бяха вманиачили по това. Едната едва не умря.

Клариса закри устата си с ръка.

— Какво ти има?

Ема погледна към Клариса.

— Чакайте, не! Това не съм аз. Момичето в клипа е друго.

Травис завъртя очи.

— Някоя, с която сте като две капки вода? — рече безизразно той. — Нека позная. Отдавна изгубената ти сестра? Злата близначка?

В далечината се разнесе нисък тътен. Бризът замириса на мокър асфалт, издайнически знак за приближаваща буря. Отдавна изгубена сестра. Тази мисъл избухна в главата й като фойерверк по случай Четвърти юли. Напълно беше възможно. Веднъж беше питала социалните дали Беки е имала и други деца, които да е изоставяла така, но те й бяха отговорили с безизразни лица, че не знаят.

В моята глава също проблесна една мисъл: аз бях осиновена. Поне това помнех. Родителите ми не се бяха опитвали да го крият. Казаха ми, че са го решили в последната минута и никога не са виждали рождената ми майка. Беше ли възможно? Това обясняваше защо съм буквално залепена за това момиче, което изглежда точно като мен, и я следвам навсякъде, сякаш душите ни са били свързани завинаги.

Клариса потропа с дългите си нокти по масата.

— В тази къща лъжата и кражбата не се толерират, Ема.

Ема се почувства така, сякаш е получила удар с юмрук в стомаха.

— В клипа не съм аз — възрази тя. — И не съм откраднала нищо. Заклевам се.

Тя се пресегна за брезентовата си чанта, която лежеше на масата. Просто трябваше да се обади на шефа си Еди. Той щеше да гарантира, че днес е прекарала деня на работа. Но Травис пръв се докопа до чантата й, събори я и разпиля съдържанието й на пода.

— Опа! — извика жизнерадостно той.

Ема наблюдаваше безпомощно как окъсаното томче на „Слънце изгрява“ пада върху един прашен мравуняк. Вятърът подхвана един смачкан купон за безплатен бюфет в „МГМ Грант“ и го отвя към фитнесуредите на Травис. Блекбърито й и една гилза гланц за устни с аромат на череши се търкулнаха и спряха до глинената костенурка. И накрая, но не на последно място, се изсипа подозрително изглеждащо руло банкноти, прихванато с лилав ластик. То тупна на пода, претърколи се веднъж и се спря пред обувките на Клариса.

Ема гледаше зашеметена, неспособна да обели дума. Клариса грабна парите, наплюнчи показалец и започна да брои.

— Двеста долара — обяви тя, като приключи. Извади една двайсетачка, която имаше надраскано със син химикал в горния ляв ъгъл. Дори на оскъдната светлина Ема можа да види голямото, закръглено Б, което се предполагаше, че идва от Брус Уилис. — Какво направи с останалите петдесет?

Камбанките на съседната веранда зазвъняха. Ема усети как се вледенява.

— Н-нямам представа как са се озовали в чантата ми.

За гърба й се обади Травис.

— Пипнаха те. — Той се беше облегнал небрежно на измазаната с хоросан стена, точно до големия кръгъл термометър. Беше скръстил ръце на гърдите си и устата му се беше изкривила в подигравателна усмивка.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Изведнъж тя разбра какво се случва. Устните й започнаха да треперят както винаги, когато беше на път да си изпусне нервите.

— Ти си го направил! — Тя посочи Травис с пръст. — Ти си ме натопил!

Травис се ухили самодоволно. Нещо в Ема се скъса. По дяволите спокойствието. По дяволите примерното момиче, каквото всеки приемен родител иска да получи. Тя се хвърли към него и го сграбчи за дебелия врат.

— Ема! — изкрещя Клариса и я дръпна от сина си. Ема залитна назад и се блъсна в един от столовете на верандата.

Клариса я хвана и я завъртя към себе си.

— Какво ти става?

Ема не отговори. Тя отново погледна към Травис. Той се беше притиснал към стената, вдигнал отбранително ръце пред себе си, но очите му блестяха от възбуда.

Клариса се отдалечи от Ема, отпусна се в близкия стол и разтърка очи. Спиралата й се размаза по пръстите.

— Така няма да стане — каза меко тя след минута мълчание. Вдигна глава и погледна сериозно Ема. — Мислех, че си мило, приятно момиче, Ема, което няма да ми създава проблеми, но това ми идва в повече.

— Нищо не съм направила — прошепна Ема. — Кълна се.

Клариса измъкна пиличка от чантата си и започна да оформя нокътя на кутрето си.

— Можеш да останеш до рождения си ден, но след това се оправяй сама.

Ема примигна.

— Гониш ли ме?

Клариса спря да движи пиличката. Лицето й омекна.

— Съжалявам — каза меко тя. — Но така е най-добре за всички ни.

Ема се извърна и се загледа в грозната каменна ограда на двора.

— Ще ми се нещата да бяха по-различни. — Клариса дръпна плъзгащата се врата и влезе в къщата. Щом майка му се изгуби от поглед, Травис се отлепи от стената и се протегна. После мина небрежно покрай Ема, грабна малката угарка от джойнта, която все още се въргаляше под стола, издуха късчетата трева, полепнали по нея, и я прибра в джоба на панталона си.

— Трябва да си доволна, че не се обади в полицията — подхвърли мазно той.

Ема не каза нищо, а той се обърна и влезе в къщата. Искаше й се да скочи върху него и да му издере очите, но краката й тежаха като налети с олово. В очите й пареха сълзи. Ето, че отново се случи. Всеки път, когато някое от приемните семейства й съобщаваше, че ще трябва да ги напусне, тя неизменно си спомняше онзи студен, самотен момент, когато осъзна, че Беки я е изоставила завинаги. Беше останала една седмица в дома на Саша Морган, докато полицията се опитваше да намери майка й. Беше се правила на смела, беше играла на „Кенди ленд“, беше гледала „Дора Изследователката“ и беше ходила на лов за боклуци за Саша по същия начин, както го беше правила за Беки. Но всяка нощ на светлината на нощната лампа на Саша, Ема се опитваше да прочете онези части от „Хари Потър“, които можеше да разбере — а те не бяха много. Едва беше успяла да прочете „Котка в шапка“ на доктор Зюс. Нуждаеше се от майка си да й обясни сложните думи. Нуждаеше се от нея, за да й чете с различни гласове. Дори сега усещаше болка в гърдите си.

Верандата утихна. Вятърът поклащаше листата на зелената лилия и палмовите дървета. Ема се беше втренчила безизразно в глинената статуя на хубава жена, която Травис и приятелите му обичаха да се правят, че чукат. Значи това беше. Край на мечтите да остане тук, докато завърши училище. Край на мечтите да кандидатства фотожурналистика в Университета на Южна Калифорния… или дори в държавния университет. Нямаше къде да отиде. Нямаше към кого да се обърне. Освен ако…

Внезапно пред очите й отново премина част от видеоклипа. Отдавна изгубената й сестра. Сърцето й се разтуптя. Трябваше да я намери.

Само ако можех да й кажа, че вече е твърде късно за това…