Игра на лъжи

7. Спалнята, която Ема никога не е имала

Големият черен джип „Чероки“ на Шарлът зави по алеята към къщата и спря.

— Пристигнахме, мадам — каза тя с фалшив британски акцент.

Беше докарала Ема пред двуетажна измазана къща с големи прозорци. В покрития с чакъл преден двор имаше палми, кактуси и две красиви поддържани цветни лехи. Покрай сводестия вход бяха подредени големи саксии с цветя, пред вратата подрънкваха малки камбанки, а над входа на гаража висеше глинена скулптура на слънце. Пощенската кутия на завоя беше белязана просто с буквата М. На алеята стояха два автомобила, фолксваген джета и голям джип Нисан.

Можех да я опиша сцената само с една дума: дом.

— Някой определено е изтеглил по-късата сламка — промърмори Ема под носа си. Ех, защо Беки не беше изоставила нея първа.

— Какво беше това? — попита Шарлът.

Ема махна един конец от роклята си.

— Нищо.

Шарлът докосна голата ръка на Ема.

— Мадс ли те ядоса?

Ема погледна червената коса и синя рокля на Шарлът. Искаше й се да може да й разкаже какво става.

— През цялото време знаех, че са те — отвърна вместо това тя.

— Добре. — Шарлът пусна радиото. — До утре тогава, пиянде. Не забравяй да се нагълташ с витамини, преди да го отпушиш. И, хей, не забравяй, че в петък ще спиш у дома! Обещавам да се държа прилично. Татко все още е извън града, а мама няма да ни притеснява.

Ема се намръщи.

— Баща ти е извън града? — Тя се беше сетила за мъжа, който бе видяла пред каньона Сабино.

В очите на Шарлът проблесна тревога, първият пробив в бронята й за цялата вечер.

— От един месец е в Токио. Защо?

Ема потърка врата си с ръка.

— Нищо. — Сигурно мъжът е бил някой друг.

Тя блъсна вратата на джипа и тръгна към къщата. Във въздуха ухаеше на цитруси от портокаловите и лимонови дървета в предния двор. Сребристият ветропоказател върху корниза на входната врата се завъртя. Спираловидните шарки на мазилката напомняха на Ема за глазурата на торта. Тя надникна през прозореца на фоайето и видя кристален полилей и голямо пиано. На прозореца на горната спалня имаше малки светлоотразителни стикери с надпис: „Дете в стаята. В случай на пожар, моля, спасете първо него“. Нито едно от приемните семейства не си беше правило труда да лепи подобни стикери на прозорците на Ема.

Искаше й се да може да ги снима, но зад гърба й изрева двигател. Ема се обърна и видя Шарлът да я гледа от колата, вдигнала учудено вежди. „Върви си — махна й с ръка Ема. Добре съм“.

Джипът не помръдна от мястото си. Ема огледа пътечката покрай къщата, коленичи и повдигна един голям камък, който лежеше до вратата. За нейна огромна изненада отдолу проблесна един сребрист ключ. За малко да избухне в смях. Подобно нещо беше виждала само по телевизията; не можеше да си представи, че хората наистина го правеха.

Изкачи се по стълбите и пъхна ключа в ключалката. Той се превъртя с лекота. Тя пристъпи към прага и отново махна на Шарлът. Успокоена, приятелката й потегли. Двигателят изръмжа и червените светлини на стоповете й се изгубиха в нощта. Тогава Ема си пое дълбоко дъх и отвори вратата на къщата.

Моята къща, макар че не си спомнях много от нея. Скърцането на люлката на верандата, където обичах да сядам и да чета списания. Миризмата на лавандулов освежител за въздух, с който мама засипваше къщата. Ясно си спомнях звука на входния звънец, две пронизителни, чуруликащи иззвънявания, както и това, че входната врата понякога запираше, преди да се отвори. Но друго освен това…

Фоайето беше прохладно и тихо. По стените падаха дълги сенки, а високият часовник, останал от дядово време, цъкаше в ъгъла. Подовите дъски изскърцаха под краката на Ема, когато пристъпи колебливо към раираната пътека, която водеше право към стълбището. Тя се пресегна, за да светне лампата, но се поколеба и отдръпна ръка. Очакваше всеки момент да се включи аларма, върху главата й да се спусне клетка, хората да наизскачат и да се развикат: „Нарушител!“.

Ема се хвана за парапета и бързо се изкачи на пръсти в мрака. Може би Сътън беше на горния етаж. Може би просто беше заспала и всичко това щеше да се окаже едно голямо недоразумение. Нощта все още можеше да бъде спасена. Тъй мечтаната среща все още можеше да се осъществи.

Пред банята на втория етаж, облицована с бели плочки, стоеше кафяв ракитов кош, пълен с мръсни кърпи. В стената до перваза на дюшемето бяха вградени две нощни лампи-луни, които осветяваха стената с бледа, жълтеникава светлина. Зад вратата в дъното на коридора се разнесе подрънкване на кучешки медальон.

Ема се обърна и се вгледа във вратата на спалнята. На нея бяха закачени снимки на модели, обикалящи по подиум в Париж, и Анди Родик и Джеймс Блейк, които играят на Уимбълдън, а от дръжката на вратата висеше лъскава розова табела с надпис СЪТЪН. Бинго. Ема леко бутна вратата. Тя се отвори лесно и беззвучно.

Вътре ухаеше на мента, момини сълзи и омекотител. През прозореца струяха лунни лъчи и се отразяваха в балдахина на леглото. Подът беше застлан с килим, върху който имаше щампа на жираф, столът в ъгъла беше затрупан с тениски, горнища на бански и няколко свити на топка къси чорапки. Върху перваза на прозореца бяха подредени свещи в големи стъклени буркани, сини, зелени и кафяви бутилки от вино, в които бяха сложени цветя, както и няколко обвивки от шоколади. Всяка възможна празна повърхност беше покрита с възглавници — имаше поне десет на леглото, три на стола и дори две бяха захвърлени на пода. Върху дългото бюро от светло дърво лежаха затворен лаптоп „Макбук Еър“ и един принтер. До мишката беше оставена една-единствена картичка, на която пишеше:

На шкафчето на бюрото имаше голям розов катинар и стикер с надпис „Игра Л.“ Дали не беше същото като „еЛ връзки“4?

Но липсваше едно изключително важно нещо, помисли си Ема. Самата Сътън.

Разбира се, че липсвах. Аз също оглеждах празната стая с надеждата, че някой спомен ще се появи в главата ми — или някоя улика. Имаше ли някакво значение, че прозорецът, който гледаше към задния двор, беше отворен? Умишлено ли бях оставила списанието „Тийн Воуг“ отворено на страницата за Седмицата на модата в Лондон? Не можех да си спомня, че съм чела този брой, камо ли, че съм стигнала до тази страница. Не можех да си спомня нито един от предметите в стаята ми, от всичките неща, които са били мои.

Ема отново погледна телефона си. Няма нови съобщения. Искаше й се да разгледа къщата, но какво щеше да стане, ако се сблъска с нещо… или някого? Тя извади отново телефона си и написа съобщение, което изпрати на номера на Сътън:

Тя натисна бутона „изпрати“. Секунда по-късно от другия край на стаята се разнесе тих звън, който накара Ема да подскочи. Тя се приближи до източника на звука, сребриста чантичка, която лежеше до компютъра. Отвори я. Вътре имаше айфон в розов калъф и синьо портмоне „Кейт Спейд“. Ема взе телефона и ахна. На екрана се появи текстът, който току-що беше написала.

Тя веднага започна да преглежда съобщенията, получени през деня. Ето го последното, което Ема беше изпратила. След него, в осем и двайсет, беше пристигнал есемес от Лоръл Мърсър, сестрата на Сътън:

Ема изпусна телефона като опарена и отстъпи назад към бюрото. Не мога да й чета съобщенията, укори се тя на ум. Сътън можеше да влезе всеки момент и да я види. Това не беше най-добрият начин за започване на една сестринска връзка.

Тя отново извади телефона си и изпрати лично съобщение със същото съдържание на Сътън във Фейсбук — може би тя се намираше на долния етаж пред друг компютър и просто беше забравила телефона си в стаята. Отново се огледа. Зад бюрото имаше дъска за съобщения, върху която с кабарчета бяха набодени снимки на Сътън и приятелките й, същите момичета, които беше срещнала преди няколко часа. Някои от снимките бяха правени наскоро: на снимката, която Сътън, Шарлът, Мадлин и Лоръл си бяха направили в зоологическата градина в Тусон, Шарлът носеше същата синя рокля, която беше облякла за купона тази вечер. Имаше една на Сътън, Мадлин, Лоръл и едно познато тъмнокосо момче, застанали пред водопада в каньона. Лоръл и момчето се плискаха с вода, а Сътън и Мадлин стояха настрани и ги гледаха надменно. Останалите снимки изглеждаха доста по-стари, може би от прогимназията. Имаше една, на която трите приятелки седяха около купа с тесто за сладкиши в нечия кухня и се опитваха да се напръскат с него по лицата. Мадлин беше облечена с балетно трико и беше, ъ-ъ-ъ…, по-плоска в гърдите от сега. Шарлът имаше скоби на зъбите и пълни бузки. Ема се вгледа в Сътън; това беше нейното лице, само че няколко години по-младо.

Тя се приближи на пръсти до килера в ъгъла на стаята и хвана дръжката на вратата. Дали ровенето във вещите на Сътън беше също толкова лошо, колкото четенето на съобщенията й? Ема реши, че не е и отвори вратата, разкривайки голямо квадратно помещение, пълно с дървени закачалки и подредени рафтове. Тя въздъхна с копнеж, протегна ръка и започна да опипва роклите, блузите, блейзърите, пуловерите и полите, като някои особено меки дрехи притискаше към бузата си.

В дъното една върху друга бяха оставени кутиите на две игри: „Категории“ и „Монопол“. Върху тях беше поставена кутия с надпис „Комплект на младия орнитолог“. В нея имаше книга за птиците и бинокъл. На кутията пишеше: „На Сътън с обич, татко“. Изглежда, не беше отваряна; Ема предположи, че подаръкът не е допаднал особено на Сътън. Тя докосна една папка, която като че ли беше пълна със стари контролни и доклади. Един тест по правопис от пети клас имаше шест плюс, но едно съчинение върху „451 градуса по Фаренхайт“ от девети клас бе оценено за тройка, придружена от бележка, написана с червен химикал: „Очевидно книгата не е четена“. След това Ема забеляза есе, озаглавено „Историята на моето семейство“. „Не знам историята на истинското ми семейство — беше написала Сътън. — Била съм осиновена още като бебе. Родителите ми го казаха, когато бях още малко момиче. Никога не съм виждала истинската си майка и не знам нищо за нея“.

Ема се засрами заради усмивката, която се появи на лицето й, но нищо не можеше да направи.

После забеляза в дъното една кутия за бижута; отвори я и започна да разглежда гривните на Сътън, фините златни огърлици и висящите сребърни обици. Не намери обаче медальона, който Сътън носеше на клипа. Дали не беше с него сега?

Погледнах към блещукащото си тяло. Медальонът не беше на врата ми. Може би беше на истинското ми тяло. Мъртвото ми тяло. Където и да се намираше то.

В килера на Сътън имаше трикрило огледало. Ема примигна при вида на няколкото си отражения.

Къде си, Сътън, попита мислено тя. Защо ме накара да дойда чак до тук, а сега не се показваш?

Тя излезе от килера. Когато седна върху леглото на Сътън, изведнъж я налегна ужасна умора. Главата й клюмна. Всеки мускул беше омекнал като изцедена гъба. Тя се отпусна назад върху матрака. Беше мек като памук, много по-добър от евтинийките от „Кей Март“, с които я оборудваха приемните й родители. Събу обувките си и ги чу как изтрополяват на пода. И тук можеше да почака Сътън. Рано или късно тя щеше да се появи.

Дишането й стана равномерно. В съзнанието й препускаха новинарски заглавия. „Момиче се представя за сестра си на купон. Сестрата се оказва изчезнала“. Със сигурност утре щеше да е по-хубав ден. „Близначките най-после се срещат“, може би.

Ема се обърна на една страна и се сгуши върху ухаещата на „Тайд“ възглавница. Формите и сенките в стаята ставаха все по-неясни и размазани.

След още няколко вдишвания и издишвания и двете потънахме в дълбок сън.