Игра на лъжи

31. Не е смешно, кучки

Неясната размазана фигура ме хвана за раменете и ме измъкна от багажника. Ударих си коленете в ръба и си изкълчих глезена, когато стъпих на твърдата земя. Две ръце ме хванаха за раменете и ме завъртяха на другата страна. Наведох глава, опитвайки се да видя земята под краката ми, но беше твърде тъмно. Надушвах пустинен пожар нейде в далечината, но нямах представа къде се намирам. Може би бях в Тусон. Можех да съм и на луната.

Същите ръце ме бутнаха да седна. Стоварих се върху нещо, което напомняше на сгъваем дървен стол. Извиках приглушено, парцалът в устата ми беше подгизнал от слюнката ми.

— Млъквай — изсъска някой.

Опитах се да ритна човека до мен, но не достигнах нищо.

Разнесе се хрущене на чакъл и след това тихо електронно изпиукване. През превръзката върху очите ми успях да забележа тънък лазерен лъч, насочен към мен. Забих здраво зъби в парцала.

— Давай — прошепна някой. Момиче. Още хрущящи стъпки. След това усетих нечии ръце на шията ми. Огърлицата с медальона, която никога не свалях, се опря в гърлото ми. Главата ми се отметна назад. Започнах да извивам ръцете си, но не можех да ги освободя. Голите ми крака ритаха, удряйки се в студената неравна земя.

— По-силно — чу се шепот.

— Малко по-високо — прошепна някой друг. Верижката се впи в гърлото ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Дробовете ми крещяха за въздух. Цялото ми тяло започна да гори. Наведох рязко глава напред и отново видях тесния червен лъч, насочен към мен. Зад светлината се движеха две сенки. Виждах бели зъби, проблясване на бижута. Умирам, помислих си аз. Те ме убиват.

Погледът ми се замъгли. Пред очите ми се появиха петна. Главата ми пулсираше, мозъкът ми отчаяно се нуждаеше от кислород. Исках да се боря, но изведнъж се оказах твърде слаба, за да ритам или да се гърча. Дробовете ми потръпнаха, готови да се откажат. Може би щеше да е по-лесно да се откажа. Един по един всичките ми мускули започнаха да се предават. Усещането беше като дълго чакана почивка, като отпускане в леглото след продължителен тенис мач. Всички звуци около мен постепенно заглъхваха. Зрителното ми поле се стесни, оставяйки само един тунел от светлина. Вече дори притискането на огърлицата в гърлото ми не болеше толкова. Усетих как главата ми клюмва напред, как вратът ми вече не е скован. Обгръща ме мрак. Не виждам нищо. Все още ме е страх, но усещането е някак приглушено. Борбата изисква твърде много усилия.

Някъде в главата си чувам силен шепот. Някой вика името ми. След това се чуват приглушени писъци и множество стъпки. Нещо тежко пада на земята с тъп удар. Секунди по-късно кожата ми усеща как някой сваля превръзката от очите ми и изважда парцала от устата ми.

— Сътън? — чувам аз тих глас. Момчешки глас. Вятър погалва лицето ми. Косата ми ме гъделичка по челото. — Сътън? — викаме отново същият глас.

Бавно започвам да идвам в съзнание. Връхчетата на пръстите ми са изтръпнали. Дробовете ми се разширяват. Пред очите ми се появява петно, после още едно. Единият ми клепач потрепва. Оглеждам се замаяно, сякаш съм се събудила от упойка, след като са ми извадили сливиците. Къде се намирам?

Зрението ми се прояснява и аз виждам празния триножник пред мен. На тревата лежи паднала видеокамера, светещият й бутон примигва. Намирам се на някакво сечище, но не виждам никакви коли или светлини. Въздухът мирише на цигари. След това забелязвам, че до мен е коленичил някой. Скачам от стола и се вцепенявам.

— Добре ли си? — виква човекът. Докосва въжето, с което са завързани ръцете ми. — Господи — промърморва той под носа си.

Оглеждам го, все още дезориентирана. Той има късоподстригана коса, пронизващи сини очи и е облечен с черна тениска, зелени брезентови панталони и черни маратонки „Кънвърс“. В лявата си ръка държи превръзката, която е свалил от очите ми. За миг се поколебавам дали това не е човекът, който ми е причинил всичко това, но изразът на лицето му представлява смесица от отвращение и загриженост, които веднага ме отказват от тази мисъл.

— Все още не мога да виждам много добре — произнасям с дрезгав глас. — Кой си ти?

— Итън — отвръща той. — Итън Лендри.

Аз мигам учестено. Итън Лендри. Мозъкът ми като че ли е потопен в кал. Не мога да се сетя кой е той. Спомням си мрачно момче, което върви по коридора. Изпълнено с надежда лице, което ме гледа от другия край на паркинга.

— К-какво стана? — питам аз със слаб глас.

— Не знам. — Итън се протяга и развързва ръцете ми. — Видях някой да те души. Изтичах на сечището и те се разбягаха.

— Хвърлиха ме в багажника — промърморих аз. — Някой ме довлече тук.

— Видя ли кой беше?

Поклащам глава. После се вглеждам в Итън, опитвайки се да се сетя какво знам за него. Защо не го харесвам. Може би е просто един от онези случаи, в които не харесваме нещо толкова отдавна, че вече сме забравили защо. Но внезапно ме връхлита усещането, че той е единственият ми приятел на този свят.

Пропукване. Зад гърба ми пропукват съчки и аз се обръщам. Между дърветата се появяват три фигури и се спускат към мен.

— Падна ли ни! — виква Шарлът и излиза на светло. След нея върви Мадлин. После се появява и Лоръл със ски маска в ръка. Изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Итън ги зяпва изненадано.

— Това шега ли беше?

— Ами да. — Мадлин вдига камерата от земята. — Сътън го знаеше през цялото време.

Итън застава пред мен, сякаш за да ме защити.

— Едва не я убихте.

Момичетата спират и се споглеждат. Лоръл облизва устните си. Мадлин прибира камерата в чантата си. Най-накрая Шарлът изсумтява и премята косата си през рамо.

— А ти какво, шпионираш ли ни?

Итън ме поглежда за миг. Аз се извръщам, чувствайки се едновременно уязвима и унизена. Той махва презрително с ръка и тръгва към храстите. Но когато Мадлин се навежда, за да разреже въжето, с което са вързани ръцете ми, аз отново улавям погледа му. „Благодаря“ — произнасям безмълвно, сърцето ми бие твърдо и ритмично. Итън ми отговаря примирено. „Пак заповядай“ — отвръща също безмълвно той.

И след това изведнъж всичко избледня, поредният прекъснат спомен.