Игра на лъжи

13. Тяло на тревата

Час и половина по-късно Ема излезе от къщата на Сътън и зави надясно по тротоара, който водеше към големия парк в края на квартала. След като поразмисли, тя реши да последва съвета на госпожа Мърсър и да потренира малко тенис. Може пък като по чудо играта й да се подобри и да срита наперения задник на Ниша — или поне да не пада по лице, когато се опитва да използва дроп шот.

Блекбърито й, което лежеше в чантата заедно с айфона на Сътън, изпиука. На екрана пишеше „Алекс“.

— Значи си още жива! — извика тя, когато Ема се обади. — Нали снощи трябваше да ми се обадиш! Помислих си, че си паднала в каньона.

Ема се засмя невесело.

— Не. Тук съм си още.

— И какво? — попита Алекс. — Как е там? Готина ли е сестра ти? Разбирате ли се?

— Ами… — Ема заобиколи един скутер, изоставен от собственика си на тротоара. Трудно й беше да повярва, че е тук само от един ден. — Страхотна е. Чудесно си прекарваме. — Тя се надяваше гласът й да не прозвучи напрегнато. Обърна се инстинктивно, убедена, че някой я слуша.

— Значи ще останеш там за известно време? Ще се преместиш ли при нея? Не умираш ли от желание да го направиш?

Ема преглътна тежко, зловещото СЪТЪН Е МЪРТВА проблесна за милионен път в съзнанието й. Нещо такова.

— Ще видим.

— Толкова се радвам за теб! — Телефонът прекъсна за миг. — Ох, някой ме търси — въздъхна Алекс. — Ще ти се обадя после, става ли? Трябва да ми разкажеш всичко!

След това прекъсна. Ема задържа топлия телефон още няколко секунди до ухото си, изпълнена с вина. Досега никога не беше лъгала Алекс, особено за нещо толкова важно. Не че имаше друг избор.

Някакво пропукване я накара да замръзне на мястото си. Това не бяха ли… стъпки? Тя бавно се обърна, тишината звънеше в ушите й. Нощта беше настъпила — тъмна и спокойна. В паркирания на завоя джип примигваше червената лампичка на алармата. Край предното колело помръдна нещо и Ема отскочи назад. Изпод колата се измъкна жълтеникав гущер и хукна към големия кош за отпадъци.

Тя разтърка лицето си, опитвайки се да се успокои. В края на улицата се виждаше паркът, голям терен от добре поддържана трева, игрища и детски площадки. Тя пробяга остатъка от пътя, сакът се удряше в бедрото й. Две потни, голи до кръста момчета си събираха нещата на баскетболното игрище, до големия зелен контейнер се разтягаха двама бегачи.

Встрани от преградения с верига вход към тенискорта се виждаше сребрист автомат за плащане на входна такса. На малка табелка бе изписано: 75 ЦЕНТА ЗА ТРИЙСЕТ МИНУТИ. Ема се огледа нервно. Баскетболистите си бяха тръгнали и изведнъж всичко бе утихнало. Вятърът шумолеше в ушите й. Отляво се разнесе тих звук, сякаш някой преглътна.

— Ехо? — извика тихо Ема. Никакъв отговор.

Я се вземи в ръце, каза си тя. Изпъна рамене и пусна няколко монети в тесния процеп на автомата. Над главата й блеснаха прожектори. Светлината беше толкова заслепяваща, че Ема примижа и закри очите си с ръце. Отвори металната врата и огледа синьо-зелените кортове. А после… го видя. Някакво момче лежеше с лицето нагоре върху тревата, разперило ръце и крака във формата на буквата „Х“.

Ема изпищя. Момчето рязко се надигна, което накара Ема да изкрещи още по-силно и да хвърли ракетата си към главата му. Тя се удари в земята, отскочи и се приземи до мрежата. Момчето присви очи и се вгледа в нея.

— Сътън? — каза то след миг.

— О! — рече Ема. Беше Итън.

Той вдигна ракетата й и се приближи към нея. Беше облечен с черна тениска, сини спортни панталони и сиви маратонки „Ню балънс“.

— Толкова се радвам, че се оказа ти — рече Ема.

Итън сбърчи нос.

— Винаги ли хвърляш ракетата си по хората, които се радваш да видиш?

Ема я взе от ръката му.

— Извинявай. Уплаши ме. Помислих, че си… — Гласът й заглъхна. Убиецът на сестра ми. Злият изпращач на бележката.

— Торбалан? — обади се Итън.

Ема кимна.

— Нещо такова.

Покрай тях притичаха двама бегачи. По улицата изтрополя нисък спортен автомобил и клаксонът му изсвири мелодията от „Кръстникът“. Ема отново погледна към Итън.

— Защо лежиш тук сам в тъмното?

— Гледам звездите. — Итън посочи небето. — Идвам тук почти всяка нощ. Мястото е идеално, защото е много тъмно. Докато не се появи ти, имам предвид. — Той се облегна на каменния фонтан пред кортовете. — А ти какво правиш тук? Шпионираш ли ме?

Ема се изчерви.

— Не. Исках да потренирам малко. През лятото играта ми се е смъкнала до три минус.

— Надяваш се да покажеш на Ниша кой е шефът?

Ема се стресна. Откъде знаеше за това?

Итън се ухили, сякаш беше прочел мислите й.

— Съперничеството ви е легендарно. Дори аз съм чувал за него.

Ема огледа изсечените му скули, хлътналите очи и мускулестите рамена. В часа по немски Итън беше гледал през цялото време през прозореца, без да продума на никого. Той беше единственият, с когото Фрау Фенстърмахер не се заяде. В коридора вървеше сам, с големи слушалки на ушите. Момичетата му хвърляха одобрителни погледи, но той просто свиваше срамежливо рамене и отминаваше.

— Трябва ли ти партньор за тренировката? — прекъсна Итън мислите й.

Ема вдигна глава.

— За… тениса ли говориш?

— Не, за крокет. — Той се усмихна и посочи паркинга. — Имам ракета в колата. Но ако не искаш…

— С удоволствие. — Ема се усмихна. Нервите й се опънаха и се разтанцуваха под кожата й. — Благодаря.

— Добре. — Итън изглеждаше смутен, може би дори малко нервен. Двамата се обърнаха и се опитаха едновременно да минат през вратата. Блъснаха се един в друг, хълбокът й се отърка в неговия.

— Опа! — засмя се тя. Двамата отстъпиха едновременно назад. Ема отново се засили към вратата. Итън също. Блъснаха се пак. Ема го настъпи. — Извинявай — каза тя и се дръпна назад.

— Аз просто… — Итън също се отдръпна назад и с жест й посочи да мине първа. Тя се изчерви.

Най-накрая успяха да минат през вратата и Итън взе ракетата от колата си. Известно време удряха топката напред-назад. Мина половин час и Ема усети как замахът й става все по-уверен, а стъпките й вече не наподобяваха мотаенето на кокошка без глава.

— Искаш ли да починем? — извика Итън от другия край на корта.

Ема му кимна. Двамата се отпуснаха на една пейка отстрани. Итън извади бутилка минерална вода и черен шоколад „М&М“ от раницата си.

— Не ми се струваш чак толкова зле.

Ема отпи от бутилката, като внимаваше да не полее брадичката си.

— Напротив. Но благодаря, че ми помагаш. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем — сви рамене той.

Над главите им жужаха флуоресцентните лампи. Итън подритваше топката за тенис с крак.

— Защо не дойде вчера с мен на купона? — попита тя след малко.

Той погледна към големия дървен пясъчник от другата страна на оградата. В пясъка бяха забравени две лопатки и формички за замъци. Ема беше готова да се обзаложи, че там смърди на урина.

— Обкръжението ти не е моят тип.

Ема сви рамене. Тя също не беше съвсем сигурна дали е нейният тип.

— Никой нямаше да те кара да разговаряш с тях. Нали аз те поканих.

Той зачовърка някаква раничка върху коляното си.

— Наистина ли? Аз си помислих, че ми готвиш номер. Страхувах се, че ако дойда на купона… знам ли. Някой ще пусне найлон със свинска кръв върху главата ми или нещо такова, като в хорър филмите.

— Не бих ти скроила номер!

Итън изсумтя.

— Сътън Мърсър не би скроила номер? — Той я погледна подозрително.

Ема гледаше блестящата мрежа в средата на корта. Тя нямаше представа какво би или не би направила Сътън. Всичките коментари от учителите, папката в полицията… Беше започнала да се чувства лично отговорна за тях, макар да нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.

Тя бръкна в пликчето с бонбони и загреба цяла шепа. Разсеяно започна да ги подрежда във формата на ухилено личице на бедрото си: две сини „M&M“ за очи, зелен нос и усмивка от червени и кафяви бонбонки.

— И ти ли го правиш? — попита Итън.

Ема го погледна.

— Кое?

— Да оформяш с храната си личица. — Итън посочи с пръст творението на Ема.

Ема наведе глава.

— Правя го още от дете. — Беше оформяла усмихнати личица от шоколадовите пръчици върху сладоледените мелби или с допълнителен кетчуп, когато изядеше всичките си пържени картофки. Един от психолозите я беше хванал да прави усмихнато личице от ядки по време на една сесия и й каза, че вероятната причина за това е, че е самотна. Но тя просто смяташе, че всичко, което яде, заслужава да има индивидуалност.

Итън хвърли едно бонбонче в устата си.

— Когато бях малък, татко ми направи една белгийска кифличка, която нарекохме Боб. Боб беше най-обикновена кифличка с две големи боровинки за очи, нос от бита сметана…

— Нека позная! — прекъсна го Ема с усмивка. — И бекон за уста?

— Грешка. — Итън я посочи с пръст. — Парче „медена роса“!

— Пъпеш върху кифла? — Ема направи отвратена физиономия. — Пфу!

Итън се ухили и поклати глава.

— Не мога да си представя, че Сътън Мърсър играе с храната си.

— Има много неща, които не знаеш за мен — подразни го Ема. — Аз съм огромна загадка. — Повече, отколкото можеш да си представиш, добави мислено тя.

Итън кимна одобрително.

— Загадките са хубаво нещо. — Той се наведе още малко към нея и ръката му се допря до рамото й. Той не се отдръпна веднага. Нито пък тя. За миг й се стори, че той се усмихва на нея, а не на момичето, което приемаше за Сътън Мърсър.

Цък! Прожекторите над главите им угаснаха, потопявайки корта в мрак. Ема се вцепени и изписка тихо.

— Няма страшно — рече Итън. — Мина времето, за което си платила.

Той й помогна да стане и двамата заедно се запрепъваха към вратата. След като се качи в колата си и запали двигателя, Итън подаде глава през прозореца и я изгледа продължително.

— Благодаря ти, Сътън — каза той.

— За какво? — попита Ема.

Той махна с ръка към корта и небето.

— За това.

Ема му се усмихна в отговор с надеждата, че ще й каже още нещо. Но той даде на заден ход и зави към изхода. От тонколоните в колата му се носеше песента „Светулки“ на Аул Сити. Тя беше от любимите на Ема. Когато излезе на улицата и се отдалечи, Ема се облегна на мрежестата ограда и се отпусна на топлия асфалт. Поне един човек тук беше нормален. Жалко, че беше единственият, който като че ли не искаше да има нищо общо с живота на Сътън.

Но докато го наблюдавах отгоре, аз изпитах съмнение. В Итън имаше нещо, което ме караше да мисля, че той е много по-свързан с живота ми, отколкото разкриваше.