Игра на лъжи

11. Пази се от дяволското дете!

Десет минути по-късно Ема стоеше в дамската тоалетна на първия етаж в гимназията „Холиър“. Малкото помещение, облицовано с розови плочки, миришеше на парфюм „Аякс“ и на застоял цигарен дим. Слава Богу, под вратите на кабинките не се виждаха крака и пред умивалниците не се бяха струпали момичета.

Тя погледна към разплаканото си лице в огледалото. Под очите й имаше тъмни кръгове, тревожни бръчки на челото й, червени петна по бузите и брадичката, каквито винаги се появяваха, когато беше плакала. Тя се опита да се усмихне, но крайчетата на устата й бързо увиснаха надолу.

— Я се вземи в ръце — смъмри тя отражението си. — Можеш да се справиш. Можеш да бъдеш Сътън.

Трябваше да го направи, поне докато намери някой да й повярва. Предишната вечер се беше справила добре, разбира се, но това беше преди да разбере както става всъщност.

Връхлетя я нова вълна от тъга и по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя откъсна една хартиена салфетка от диспенсъра. Колко ли пъти Сътън е използвала тази тоалетна? Колко ли пъти се е оглеждала в огледалото? Как ли би се чувствала, ако разбере, че Ема е заела мястото й?

Честно казано, не бях съвсем сигурна. Как би могла Ема да открие кой ме е убил… като се представя за мен? Струваше ми се невъзможно. И все пак… Ема беше единствената, освен убиеца ми, която знаеше, че съм мъртва. Тя беше единственият ми шанс.

Звънецът иззвъня. Ема мацна под очите си малко коректор, който беше открила в чантата на Сътън, оправи косата си и излезе от тоалетната, опитвайки се да изглежда самоуверена, въпреки че коремът й се свиваше от притеснение. Коридорът беше пълен с хора, които ровеха из шкафчетата си, момичета се прегръщаха и си разказваха случки от лятната ваканция, а момчета, облечени с футболни и баскетболни якета, се блъскаха покрай фонтаните.

— Здрасти, Сътън! — извика някакво момиче, което мина покрай нея. Ема се насили да се усмихне.

— С нетърпение очаквам купона за рождения ти ден! — извика едно момче от другия край на коридора. В съседната класна стая две тъмнокоси момичета зашушукаха и я посочиха. Ема отново се сети за бележката. Всеки би могъл да я напише… дори някой от училище.

Тя разгъна програмата, която госпожа Мърсър й беше дала на закуска. За щастие се намираше близо до стаята, където беше първият час за деня, нещо, съкратено просто като Н-103 в стая 114. Щом Ема влезе през вратата, тя видя до дъската да виси голямо знаме в черно, червено и жълто. На катедрата лежеше голям афиш с надпис „УВАЖАВАЙТЕ ВЕЛИКИЯ УМЛАУТ!“. На задната стена висеше плакат на дундесто момче, облечено с кожени панталони. От устата му излизаше балон, в който беше написана репликата му „EINS, ZWEI, DREI“6.

Ема се намръщи. „Н“ от програмата означаваше немски. Eins, zwei и drei всъщност бяха единствените немски думи, които знаеше. Идеално. Тя се стегна, за да не заплаче отново.

Докато вървеше между чиновете, съучениците й се усмихваха. Седна най-отзад. Тогава забеляза едно познато тъмнокосо момче, което седеше до прозореца и зяпаше навън: това беше Итън, момчето с телескопа от предишната нощ. Господин Бунтовник без кауза.

Итън се обърна и погледна през рамо, сякаш беше усетил, че Ема го гледа. Когато я забеляза, погледът му като че ли живна. Тя леко му се усмихна и устните й оформиха едно „здрасти“. Той й се усмихна в отговор. Но когато едно друго момиче мина покрай него и измърка: „Здрасти, Итън“, той просто й кимна кратко.

От другия край на стаята се разнесе едно „пс-с-т!“. Ема се извърна и през няколко чина видя русата коса на Гарет. Той й махна с ръка и й намигна. Ема му махна в отговор, но се почувства като измамница. Как ли щеше да се почувства приятелят на Сътън, ако разбере, че тя е мъртва? А тя дори не можеше да му каже.

Звънецът отново иззвъня и всички си седнаха по местата. Една азиатка с късоподстригана коса и дълга синя рокля, която изглеждаше твърде затворена за аризонската жега, влезе сковано в стаята. Фрау Фенстърмахер, написа тя на дъската и със замах подчерта името си. Ема се зачуди дали жената е сменила името си, за да звучи по-автентично.

Фрау Фенстърмахер свали очилата по-надолу на носа си и прегледа списъка на класа.

— Пол Андерс? — излая тя.

— Тук — отвърна момче с очила с тъмни рамки и тениска на групата „Гризли беър“.

— Отговорете на немски! — Учителката едва ли беше по-висока от пет фута, но в нея имаше нещо твърдо и заплашително, което я караше да изглежда така, сякаш може да срита задниците на всички.

— Ох. — Пол се изчерви. — Ja7.

Прозвуча като „ях“.

— Гарет Остин?

— Ja, ja. — Гарет го произнесе като някой шведски готвач. Всички се закискаха.

Фрау Фенстърмахер продължи да чете имената. Ема прокара нервно пръсти по анархическия символ, който някой беше надраскал върху чина. Кажи ja, когато извика Сътън Мърсър, не спираше да си повтаря тя. Беше сигурна, че ще забрави.

След още девет ja, Фрау Фенстърмахер впери поглед в списъка.

— Сътън Мърсър? — извика тя с възможно най-сърдит глас.

Ема отвори уста, но като че ли някой беше натикал виенски шницел в гърлото й. Всички се обърнаха към нея. Кискането отново се разнесе.

Фрау събра веждите си.

— Виждам ви, фройлайн Мърсър. Знам коя сте. Вие сте Teufel Kind. Дете на дявола. Но не и в моя час, ja — рече тя. Гласът й подрезгавя.

Всички отново се засмяха.

— Чух, че на два пъти едва не са я арестували това лято — прошепна едно момиче с дълъг плетен потник и тесни дънки на друго с вълниста коса, което седеше на съседния чин. — Освен това научих, че колата й е конфискувана. Има толкова много нарушения, че накрая паякът я е вдигнал.

— Ченгетата я докараха тази сутрин на училище — отвърна шепнешком момичето с вълнистата коса.

Плетеният потник сви рамене.

— Не съм изненадана.

Ема се сви в стола си, мислейки за папката с името на Сътън в полицейското управление. Що за откачалка беше тя? Бръкна в джоба си, докосна бележката и изпита отчаяно желание някой да я види, да й повярва. Но след това я пусна, извади айпада на Сътън и го постави на чина. Сега оставаше само да разбере как да го пусне.

Още шест часа с предпазливи учители. Осем сбъркани посоки. Обяд с Мадлин и Шарлът, които поздравиха Ема за това, че е дошла на училище с полицейска кола — очевидно за тях това беше нещо добро. И в края на деня Ема отвори шкафчето на Сътън. Беше се пречупила и беше погледнала в портмонето на Сътън, защото осъзна, че няма да издържи цял ден, без да хапне нещо. Освен парите в брой, шофьорската книжка на Сътън, кредитна карта „Америкън експрес“ и хороскоп на зодията дева за месец август, вътре имаше и малко листче хартия, на което бяха написани номерът на шкафчето й и комбинацията за отключването му. Сякаш Сътън нарочно го беше сложила вътре, с надеждата, че Ема ще го открие.

Само ако го бях оставила нарочно. Само ако бях оставила на Ема тонове улики кой ми беше причинил това — като например да нарисувам една голяма мишена на челото на убиеца, може би. Но й се възхитих за това как внимателно прегледа всяко листче хартия в портмонето ми, сякаш то съдържаше някакво жизненоважно доказателство. Освен това си направи списък със съучениците ми от различните курсове; записа си неща като „Сиена, два чина след мен, история: усмихва се, изглежда приятелски настроена, спомена за някакъв «инцидент с яйце»“ и „Джеф, по диагонала, геометрия: не спира да ми хвърля странни погледи, пошегува се (?), че днес изглеждам «по-различно»“. Дали и аз щях да се сетя да го направя, ако местата ни бяха разменени? Дали щях да се втурна да отмъщавам за сестрата, която дори не познавам? Но забелязах и още нещо в Ема: как върви по коридора със здраво стиснати устни, сякаш сдържа дъха си. Как се втурва в дамската тоалетна и се взира в огледалото, сякаш за да намери смелост да продължи. И двете криехме тайни. И двете бяхме толкова самотни.

Ема отвори гардеробчето си. То беше празно, с изключение на една парцалива тетрадка и две снимки на Сътън, Мадлин и Шарлът, залепени от вътрешната страна на вратичката. Точно когато се канеше да събере всички учебници, които беше получила днес и някак си да ги натъпче в кожената чантичка на Сътън — що за идиот е да не се сети да вземе раничка за училище! — тя усети нечия ръка на рамото си.

— Да не си решила да зарежеш тениса?

Ема се обърна. Шарлът беше застанала пред плаката с надпис „ЗАЩО НАРКОТИЦИТЕ НЕ СА ГОТИНИ“. Беше вързала червената си коса на висока опашка и беше облякла бяла тениска, черни спортни шорти и сиви маратонки „Найк“. През рамо беше метнала същия сак, какъвто майката на Сътън й беше приготвила сутринта.

Тенис. Точно така.

— Мислех си за това — промърмори Ема.

— Не, не си. — Шарлът я хвана под ръка и я поведе по коридора. — Хайде. Лоръл остави екипа ти в съблекалнята на отбора, след като сутринта се опита да влезеш в затвора. Маги ще ни убие, ако закъснеем.

Докато двете вървяха, Ема поглеждаше към Шарлът, изненадана, че е в отбора по тенис. С широките си рамене и яка фигура тя приличаше повече на борец. Ема прехапа виновно устни. Каква злобна мисъл.

Не по-злобна от моите, съдейки по онова, което си спомних. И някак си имах усещането, че това е само върхът на айсберга.

Ема и Шарлът бързаха по коридора на годишника, който беше украсен със снимки на ученици от предишни години. Ема забеляза фотография на Сътън, която се смееше заедно с приятелките си на двора пред училището. До нея висеше любителска снимка на Лоръл и познато тъмнокосо момче, седнали на скамейките до игрището, заети с борба с палци. Ема със закъснение го разпозна. Това беше същото момче от дъската със снимки в стаята на Сътън… и от плаката „Изчезнал“, който висеше в полицейското управление: Теър, братът на Мадлин. Ема се запита какво ли му се е случило. Къде и защо е избягал? Ако въобще е избягал, също като Сътън.

— Как мина денят ти? — Опашката на Шарлът я плесна по гърба.

— Ами, добре. — Ема се стрелна покрай две момичета, които вървяха в другата посоки, понесли сценария на „Моята прекрасна лейди“. — Макар че всичките ми учители се държаха така, сякаш искат да ми отрежат главата.

Шарлът изсумтя.

— Като че ли си изненадана от това.

Ема прокара пръсти по грапавия ремък на сака. Да, искаше й се да признае. Не й се случва всеки ден някой учител да я нарече „дете на дявола“ или да я накара да седне на първия чин, за да може „да я наглежда“, или да я погледне и да каже: „Всички чинове са закрепени за пода, Сътън. Просто исках да те информирам“. Ами, добре.

Но Шарлът вече беше започнала да се оплаква от учителя си по физическо и нещо, което тя нарече „вонливия отдушник“.

— А госпожа Грейди по история се е заяла с мен — оплака се тя. — След като звънецът би, тя ме извика при катедрата и започна: „Ти си умно момиче, Шарлът. Не се занимавай с онези момичета, с които обикновено те виждам. Направи нещо в живота си!“ — Тя завъртя очи.

Двете завиха към крилото по биология. Пред едната от стаите стоеше човешки скелет, при вида на който Ема потрепери. Сътън може би изглеждаше точно така, помисли си тя.

В този миг Шарлът я смушка отстрани.

— Но стига за мен. Ти как си? — Тя присви очи, поглеждайки към гърдите на Ема. — Къде ти е медальонът?

Ема опипа голия си врат.

— Не знам.

Шарлът повдигна вежди.

— Това вече е изненада. — Тя придърпа нагоре дръжката на сака си. — Как вървят нещата между теб и Гарет?

— Ами, всичко е наред — отвърна бавно Ема. Тя си спомни снимката във Фейсбук, на която Сътън и Гарет изглеждаха толкова щастливи. Ще трябва да се задоволи с това.

Шарлът я погледна и се усмихна хладно.

— Чувам, че ще ти вземе нещо много специално за рождения ден.

— Така ли?

— Аха. Късметлийка. — Гласът й прозвуча пресипнало. Ема й хвърли един бърз поглед, но Шарлът беше заета да оправя дръжката на сака си.

Миг по-късно те влязоха в съблекалнята, в която отекваха звуците от затварящи се шкафчета и мажоретки, които загряваха с пляскания на ръцете и подскоци. Ема бързо се преоблече с шортите и потника, които майката на Сътън беше сложила в сака, след което последва Шарлът през лабиринта от коридори, за да се присъединят към останалите от отбора по тенис. Всички момичета лежаха на пода, повдигнали тазовете си нагоре, и правеха упражнения за разтягане. Ема видя Лоръл във втората редица; щом Лоръл ги забеляза, тя побърза да извърне глава. Едно момиче от първата редица погледна намръщено Сътън. Ниша.

— Сътън? — повика я някой. Към Ема се приближаваше двайсет и няколкогодишна жена и й се усмихваше. Тя беше вързала русата си коса с розови оттенъци на опашка, и носеше синя тениска с надпис ТРЕНЬОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР и името й Маги, бродирано на едната й гърда. — Хайде, включвай се! Капитаните в първа редица!

Капитаните? Ема едва не избухна в смях. Единственият й опит в тениса беше от игричките на Нинтендо, които играеше в дома на Алекс. Тя погледна безпомощно към Шарлът, но Шарлът просто сви рамене.

— Хайде, започвайте! — махна с ръце треньорката Маги. Ема отново погледна към Ниша в първата редица. Тя беше облечена със сива тениска с надпис КАПИТАН, ОТБОР ПО ТЕНИС, ГИМНАЗИЯ ХОЛИЪР. Ема примигна. Вселената определено й кроеше номера.

Тя бавно мина между момичетата с вдигнати тазове и стигна до първата редица. Усмихна се приятелски на Ниша, но тя я стрелна със злобен поглед.

Маги наду свирката си и всички от отбора седнаха на пода.

— Както вече знаете, при нас е традиция в първия ден от новата учебна година обличаме екипите на „Холиър“, за да покажем отборния си дух. — Две момичета се развикаха окуражително и засвириха с уста. — Ниша Банерджи и Сътън Мърсър, новите ни капитани, ще ни окажат честта да ви раздадат екипите.

Маги посочи синята пластмасова кутия, която стоеше пред Ниша. Ема надникна вътре и видя грижливо сгънати екипи за тенис, подредени в спретнати купчинки. Тя се опита да извади един, но Ниша я перна по ръката.

— Аз ще се заема.

Ниша се обърна към отбора и започна да ги вика по имена. Момичетата се приближаваха една по една. Ниша им подаваше униформите така, както директор връчва дипломите на абитуриентите. След като всички момичета получиха екипите си и след като Маги се прибра в кабинета си, Ниша извади последния екип от кутията и го подаде на Ема.

— Ето и твоя, Сътън.

Ема разгъна екипа и го разгледа. Ръкавите бяха дълги около два и половина сантиметра. Тениската не успяваше да покрие корема й. Или някой я беше свил в сушилнята, или беше ушита специално за някой Смърф. Няколко момичета се изкикотиха.

Ема усети как се изчервява.

— Ъ-ъ-ъ… няма ли нещо малко по-голямо?

Ниша преметна опашката си през рамо.

— Вече раздадох всички, Сътън. Това ти се полага, защото вчера следобед не ми помогна да разпределя екипите.

— Но… аз не бях тук вчера! — възрази Ема. Технически погледнато тя беше в автобуса на път за Тусон.

Ниша изсумтя презрително.

— Тогава значи на купона у дома е имало някой друг, който страшно много прилича на теб! — Тя посочи с пръст мини униформата. — Хайде, обличай се по-бързо, колежке! Нали трябва да покажеш малко отборен дух! — Тя тръгна навън към тенискортовете, поклащайки бедра, следвана от няколко от по-малките играчи. Кикотът ставаше все по-силен и по-силен и отекваше във високите стени на салона.

Ема сви на топка екипа. Досега никой не се беше държал толкова очевадно злобно с нея. Ниша определено мразеше Сътън.

Аз също мислех така. И това някак си ме изнервяше.

Шарлът се приближи до Ема със свити устни.

— Не можем да й позволяваме да се държи така с теб — изсъска тя в ухото на Ема. — И ти ли мислиш същото като мен?

Ема я погледна безизразно.

— Да я пипнем — завърши Шарлът. — Скоро.

Да я пипнем! Ема усети как вътре в нея се надига някакво неопределено усещане. Но преди да успее да каже нещо, Шарлът я дръпна към вратата и я изведе под безмилостното слънце на Аризона, оставяйки и двете ни да се питаме какво има предвид.