Игра на лъжи

20. Мило дневниче, днес аз умрях

Когато в събота сутринта Лоръл спря на алеята пред дома на семейство Мърсър, Ема изскочи от колата, отвори рязко вратата и хукна нагоре по стълбите. Едва не събори госпожа Мърсър, която прекосяваше фоайето с купчина прани дрехи в ръце.

— Сътън?

— Аз просто… — промърмори Ема и отново се затича нагоре. Връхлетя в стаята на Сътън, затръшна вратата зад гърба си и бързо я заключи. Първото нещо, което забеляза, беше голяма купчина розови пликове, струпани на леглото й. На най-горния пишеше RSVP8. Ема погледна името на непознатото момиче, написано с розов флумастер на картичката. „Чакам с нетърпение!“ — беше написало момичето. Тя обърна картичката от другата страна.

В купчината имаше поне петдесет RSVP картички.

Ема се строполи на леглото, събаряйки няколко картички на пода. Главата я болеше така, сякаш я беше удряла в стена. Всеки път, когато затвореше очи, тя усещаше притиснатия към нея удушвач и шепота му в ухото й.

Продължавай да се представяш за Сътън, или ти си следващата.

Цяла нощ беше лежала будна в стаята на Шарлът, въоръжена с новата информация и ужасена от нападението в кухнята. Някой беше убил Сътън — и той беше измежду най-добрите й приятели.

Как може някоя от най-добрите ми приятелки или собствената ми сестра да направи нещо такова? Но тогава се сетих колко гадно се бях държала с тях онази нощ, когато бяхме отишли при горещия минерален извор. Ами ако през цялото време съм се държала така? Ами ако понякога съм била дори още по-ужасна?

Ема лежеше на леглото и се взираше в розовия хартиен фенер, който висеше до прозореца, опитвайки се да премисли случилото се. Убиецът сигурно беше свалил клипа от страницата, защото се беше досетил, че Ема ще го покаже веднага на полицаите. Освен това очевидно убиецът знаеше, че Ема не е Сътън. Тя се опита да синхронизира времето на събитията. Дали Сътън беше получила съобщението на Ема, беше й отговорила и по случайно стечение на обстоятелствата беше умряла същата вечер? Дали пристигането на Ема не се беше оказало изненада — но приятна изненада — за убиеца? Все пък Тусон отново си имаше Сътън. Щом няма изчезнало момиче, значи няма бясно претърсване, няма издирване на трупа, няма престъпление.

Изведнъж Ема се ококори — през ума й мина още по-плашеща мисъл. Ами ако Сътън въобще не беше получила съобщението на Ема? Ами ако тъкмо убиецът я беше примамил в Тусон? Някоя от приятелките й лесно би мота да хакне акаунта й във Фейсбук, да види съобщението от Ема и веднага да й отговори, знаейки, че насреща й е наивно момиче, което би могла да манипулира и да постави на мястото на Сътън.

Едно мъничко паяче пълзеше в горния ъгъл и оставяше след себе си тънка, блестяща нишка. Ема се изправи, изпъна рамене и отиде до бюрото на сестра си. На едното чекмедже пишеше „еЛ-игра“. Или „Игра на лъжи“.

Тя хвана тежкия катинар. Сигурно имаше някакъв начин да го отключи. Започна да отваря другите чекмеджета и да рови за липсващия ключ; опипваше ги отвътре за скрити отделения, преглеждаше всяка кутия за бижута и кутийка от диск, дори изсипа на пода цигарите от почти пълния пакет „Кемъл лайте“. По пръстите й полепна тютюн.

— Отвори го! — изкрещях аз, но нямаше никаква полза. Вече въобще не ме интересуваше, че рови из моите неща. Аз бях мъртва и двете трябваше да разберем защо.

Изведнъж Ема се сети нещо. Травис. Онзи клип, на който показваха как се отключва катинар с бирена кутия. Когато все още се държаха приятелски един с друг, Травис я беше накарал също да го гледа. Не беше кой знае колко трудно.

Тя се пресегна и взе празната кутийка от диетична кола, която стоеше на перваза на прозореца. Взе ножица и започна да реже. За нула време изряза клин във формата на буквата М, също като в клипа от Ю Тюб. Щом пъхна клина в дупката на катинара, нещо в него изщрака и той се отвори. Ема се ухили тържествуващо.

— Благодаря ти, Травис — промърмори тя. Никога не си беше помисляла, че ще произнесе тези думи.

Катинарът падна на пода. Вратата на шкафчето изскърца и се отвори. Ема надникна вътре. На дъното имаше една дебела тетрадка, подвързана със спирала. И нищо друго.

Ема я извади и я положи в скута си. На корицата не беше написано нищо — никакви имена или драсканици, просто най-обикновена лъскава мукава. Спиралата беше идеално намотана, без грам ръжда или окривяване. Тя отгърна на първата страница. Изписана с почерка на Сътън, който зловещо напомняше този на Ема. Десети януари, беше написала тя.

Стомахът на Ема се сви. Наистина ли искаше да прочете дневника на сестра си? Когато живееше в Карсън сити, тя се беше промъкнала в спалнята на Дариа, красивата и загадъчна по-голяма заварена сестра, която не й обръщаше никакво внимание. Беше прочела всяка страница от дневника й, в който ставаше дума предимно за момчета и как намира ръцете и краката си за твърде дебели. Освен това Ема беше преровила и джобовете на дънките на Дариа. Беше откраднала чифт слушалки от стаята й, просто защото бяха на сестра й. След това всеки път, когато влизаше там, тя вземаше по нещо: диск с рап музика, черна гумена гривна, мостра на „Шанел №5“. След като се премести в друг дом, Ема започна да се срамува от стореното. Беше сложила всичките неща на Дариа в един плик, написа името й отпред и ги изпрати на социалните служби, заклевайки се никога повече да не прави така.

Хубаво е, че беше толкова примерна, но аз исках да разбера какво пише в проклетия дневник.

Ема въздъхна, сякаш беше чула мислите ми, наведе поглед към тетрадката и започна да чете.

Всяко ново вписване беше кратко и свежарско, приличаше повече на постинг в Туитър или просто записване на разхвърляни мисли. Понякога Сътън беше записвала неща като „сабо «Елизабет&Джеймс»“ или „купон за РД на планината Лемън?“. Понякога слагаше удивителни като в „Мразя историята!“ или „Мама да ме цунка отзад!“. Но пък вписванията, които като че ли имаха по-дълбок смисъл, бяха още по-озадачаващи. „Ш. е такава кучка напоследък“, беше написала Сътън на десети февруари. „Просто ще трябва да го преживее“. На първи март: „Днес след училище имах неочакван посетител. Едно такова сладко мъничко кученце, следва ме навсякъде“. На девети март: „М. се престара днес. Понякога си мисля, че Ш. е права за нея“.

Ема прелисти страниците, опитвайки се да открие значението на записаното. Твърде често се срещаха изречения за Л, която можеше да бъде само Лоръл. „Тази сутрин Л. слезе по стълбите, облечена по същия начин като мен“. И „Днес съм подготвила страхотен номер на Л. Може да съжали, че толкова силно искаше да се включи!“. След това, на седемнайсети май: „Л. все още е съсипана заради Т. Вземи се в ръце, кучко. Той е просто някакво си момче“. Погледът на Ема се спря върху написаното от двайсети август, само преди една седмица: „Ако Л. отново спомене онази нощ, ще я убия“.

Каква нощ, искаше да извика Ема. Защо Сътън пише толкова завоалирано? Сякаш водеше дневник за ЦРУ.

Аз бях също толкова раздразнена.

Изведнъж от тетрадката изпадна малко картонче, изрязано от гланцова хартия. Ема го вдигна, погледна големите печатни букви и ахна: „ЧЛЕНСКА КАРТА ЗА ИГРАТА НА ЛЪЖИ“. Отдолу беше написано името на Сътън, титлата ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ПРЕЗИДЕНТ И ПРИМАДОНА, а след това датата — месец май преди пет години.

От другата страна на картата бяха вписани правилата:

Под правилата имаше списък с номера, които бяха забранени. Те включваха най-вече нараняване на животни и малки деца, повреждане на предмети, които не могат да бъдат заменени или бяха много скъпи (като пример беше дадено поршето на бащата на Шарлът), или неща, които биха довели до преследване от властите (някой беше написал ха! след това). Накрая със синьо мастило някой беше добавил „без порно есемеси“, и го беше подчертал с три линии.

Аз гледах членската карта и главата ми бучеше. Получавах проблясъци за това как Мадлин, Шарлът и аз изрязваме картите и си ги връчваме тържествено, сякаш получаваме статуетки „Оскар“. Но както винаги досега, спомените ми изведнъж прекъснаха.

Ема прочете и препрочете картата няколко пъти, чувствайки се все по-уверена. Поне вече беше наясно какво представлява Играта на лъжи: психопатки, които се правят на скаути. Отново се сети за клипчето в интернет. Може би в началото си то също е било шега. Може би някоя от приятелките на Сътън е стигнала твърде далеч…

Тя остави картата настрани и отново се зае с дневника. На следващата страница видя вписване от двайсет и втори август: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Отдолу изброяваше разни неща, които приличаха на поръчка в „Джамба джус“: банани, боровинки, „Спленда“, сок от пшенични стръкове за детоксикация.

Добре-е-е, помисли си Ема.

Следващата страница беше пълна с рисунки на момичета, облечени с рокли и поли, озаглавена „идеалните летни тоалети“. Последното вписване беше от двайсет и девети август, два дни преди Травис да покаже клипа на Ема. „Имам чувството, че някой ме наблюдава — беше написала тя с треперлив, забързан почерк. — И мисля, че знам кой е“. Ема прочете изреченията няколко пъти с усещането, че някой е бръкнал в гърдите й и е стиснал сърцето й.

Аз се опитах да се съсредоточа, но не се сетих за нищо.

Ема сложи дневника на Сътън до компютъра на бюрото. Размърда мишката върху светлосинята подложка, екранът проблесна и оживя. Тя кликна върху сафарито и отвори Фейсбук. Страницата на Сътън се зареди автоматично. Докато Ема разглеждаше публикациите и коментарите, започна да забелязва някои закономерности. През август Сътън беше написала: „Ще се видим на стената на Лоръл“. През юли беше казала на Мадлин: „Ти си една немирна шпионка!“. Беше изпратила лично съобщение на Шарлът през юни: „Погнала си ме, нали?“. Беше написала нещо подобно дори на страниците на близначките Туитър: „Вие двете ще спрете ли да заговорничите срещу мен?“.

— Какво правиш?

Ема подскочи стреснато и се обърна. Лоръл се беше облегнала на вратата с айфон в ръка. Русата й коса беше вързана на опашка и тя се беше преоблякла в розово хавлиено потниче и черни джапанки. Очите й се криеха зад слънчеви очила „Рей Бан“, но на лицето й грееше широка усмивка.

— Просто си проверявам пощата — отвърна Ема с възможно най-безгрижния тон, който успя да докара.

Айфонът в ръката на Лоръл изпиука, но тя не погледна към екрана. Не сваляше очи от Ема и не спираше да върти сребърния пръстен на пръста си. Погледът й попадна върху отключения катинар, оставен на леглото. Върху дневника в скута на Ема. Върху членската карта на бюрото. Пулсът на Ема се ускори.

Най-накрая Лоръл сви безразлично рамене.

— Ако искаш ела с мен, отивам при басейна.

После се обърна и затвори вратата.

Ема отново разтвори дневника на Сътън: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Ема стисна зъби. Тя не познаваше баща си. Беше изоставена от майка си. А сега й бяха отнели и сестрата, още преди да успее да се срещне с нея. Ема дори не беше сигурна дали щеше да хареса Сътън, но сега така или иначе нямаше как да го разбере. А на приятелките на Сътън — или на сестра й — сега вече нямаше да им се размине. Не и ако зависеше от нея. Тя щеше да разнищи какво се е случило със Сътън. Щеше да направи каквото е нужно, за да докаже, че те са наранили сестра й. Просто трябваше достатъчно да се сближи с тях, за да научи повече за миналото й.

Тя се обърна към компютъра, кликна с мишката върху прозорчето за подновяване на статуса и написа: Играта започна, кучки.

Трите отговора се появиха на стената й почти едновременно. Първият коментар беше от Шарлът: Игра? Сподели. Вътре съм! После Мадлин: Аз също! И накрая Лоръл: И аз! Тайна е, нали?

Може да се каже, написа Ема в отговор. Само че този път в играта щяха да участват само те. И тя щеше да бъде на живот и смърт.