Игра на лъжи

4. Провалена среща

На следващия ден привечер Ема слезе от автобуса, метнала на гръб брезентовата си чанта. От паркинга на вълни лъхаше жега; беше толкова задушно, тя имаше чувството, че влиза в гигантски сешоар. Отдясно се виждаха малки кирпичени къщи и боядисано в пурпурен цвят йога-студио за мъже, наречено „Омбре“2. Вляво се издигаше голяма рушаща се сграда, наречена хотел „Конгрес“, която приличаше на обитавана от духове. На предните й прозорци бяха залепени плакати на скорошни концерти. По улицата се мотаеха двама безделници и пушеха цигари. По-нататък имаше нещо, което приличаше на магазин за садо-мазо проститутки; витрината му беше пълна с манекени, държащи камшици и облечени в костюми на жената-котка, с мрежести чорапи и високи до бедрата ботуши.

Ема се обърна към автобусната спирка. Пред входа й имаше табела „ТУСОН ЦЕНТЪР“. След като прекара часове в автобуса, седейки до някакъв тип с козя брадичка и нездрав апетит към чипс доритос с вкус на халапеньо3, тя най-после се беше озовала тук. Изкушаваше се да изтича до големия автобус „Грейхаунд“, нарисуван на табелата, и да го разцелува, но телефонът й завибрира и тя побърза да го извади от джоба си. На екрана се беше появила снимката на Алекс.

— Здрасти! — извика Ема, след като притисна старото блекбъри до ухото си. — Познай къде съм.

— Да не би да отиде? — ахна Алекс от другата страна.

— Отидох. — Ема свали чантата от рамото си, остави я на пейката и седна да отдъхне. Алекс най-накрая беше отговорила на есемеса й от предишната вечер. Ема веднага й се беше обадила и й беше разказала цялата история в едно дълго, задъхано изречение.

— Оставих бележка на Клариса — рече Ема, прибирайки дългите си крака под пейката, за да може една възрастна двойка да прекара покрай нея куфарчетата си на колелца. — Социалните също няма да ме търсят, съвсем скоро навършвам осемнайсет.

— Значи смяташ да останеш при това момиче Сътън? Тоест, ако тя наистина ти е сестра, ще можеш ли да се преместиш при нея? — Алекс въздъхна замислено. — Също като Пепеляшка, само че без смотания принц!

Ема се облегна назад и се загледа в издигащите се в далечината розовеещи планини.

— Не ми се иска да прибързвам — каза тя. — Нека да видим първо дали ще си допаднем.

Всичко това беше просто представление. По време на пътуването Ема си представяше как срещата със Сътън ще промени живота й. Може да се премести в Тусон и да се запише в училището на Сътън. Може да опознае осиновителите на Сътън. Осмели се да предположи, че те може дори да й позволят да се нанесе при тях. Ема усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Добре, това беше малко прекалено, но кой знае? Можеше да се окаже една много по-яка версия на Пепеляшка.

Но първо да види как ще мине днешната среща. Ема забеляза едно неоновозелено такси от другата страна на улицата срещу автобусната спирка и му махна с ръка.

— Моля те, не казвай на никого — каза тя на Алекс.

— Няма — обеща Алекс. — Успех.

— Благодаря.

Ема прекъсна връзката, настани се на задната седалка на таксито и помоли да я закара до каньона Сабино, като едва успяваше да сдържи нетърпението в гласа си. Таксито тръгна по криволичещите улици на Тусон. Ема гледаше през мръсното стъкло, усмихваше се при вида на сградите на Университета на Аризона, включително онази, на която имаше голяма табела „ИНСТИТУТ ПО ФОТОГРАФИЯ“. Нямаше търпение да влезе вътре и да разгледа изложбите. Приближиха парка на университета. Студентите се разхождаха на слънце. Наблизо, като стадо елени, притича група спортисти. В средата на двора стоеше момиче, облечено като растение марихуана, което държеше в ръцете си табела „ГЛАСУВАЙ ЗА ТРЕВАТА“. Таксиметровият шофьор натисна клаксона.

Скоро излязоха на Магистрала 10 и поеха на север. Къщите ставаха все по-големи, а покрай улиците започнаха да се появяват луксозни фитнессалони, симпатични барчета, гурме маркети и скъпи бутици. Ема мина покрай мола „Ла Енкантада“ и бляскавия спацентър „Елизабет Арден“. Може би двете със Сътън ще можем да си направим заедно педикюр, помисли си тя.

Всъщност тази мисъл леко я изнерви. Никога не беше ходила на педикюр. Ако някой я докоснеше по краката, тя започваше да се киска като Ърни от „Улица Сезам“.

Колкото до мен, аз просто седях като вцепенена, докато минавахме по тези улици. Някъде дълбоко в мен проблясваха емоции и усещания — смътно въодушевление, когато подминахме ресторант „Север“, аромат на жасмин, когато таксито подмина магазините в „Ла Енкантада“ — но нищо по-сериозно. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми като рояк пчели. Кой беше написал отговора на Ема? Дали някой друг не знаеше, че съм мъртва? Отчаяно исках да погледна отново в страницата ми във Фейсбук, но Ема не я отвори повече. От смъртта ми беше минал цял ден — може би дори повече; къде ли мислеха, че се намирам? И защо никой не беше открил тялото ми? Но пък като се замисля, ако някой ме беше убил, той можеше да ме е накълцал на милион парчета.

Исках да извикам. Исках да заплача. Но единственото, което можех да направя, бе да следвам Ема в състояние на мълчалив шок и паника. Чувствах се като в онези ужасни сънища, когато усещам как падам от върха на висока сграда. Исках да извикам на някого да ме хване, но никой не отговаряше.

Таксито зави наляво и пред очите на Ема се появи планина. Един изкорубен дървен знак гласеше:

— Пристигнахме — каза шофьорът и спря на завоя.

Това беше. Ема подаде на шофьора двайсетачка и тръгна по чакъла към пейката. Вдъхна дълбоко смесицата от напечен от слънцето асфалт, прах и горещи скали. Вечерните туристи се разкършваха до бариерата на паркинга, който се намираше на няколко метра по-нататък. Трептящите очертания на планината закриваха синьото небе. Покрай пътеката се виждаха мънички розови, жълти и пурпурни цветчета.

Идеално е, помисли си Ема. Тя извади инстинктивно стария полароид от чантата си. Не носеше кой знае какво със себе си — само портмонето, Соктопо — да, чифт бельо за смяна, фотоапарата и дневника й, защото се страхуваше да ходи където и да било без него. Беше оставила всичко друго, включително спестяванията си, на гардероб в автогарата на Вегас. Тя натисна бутона на фотоапарата и той издаде жужащ звук. Снимката бавно се появи. Изгубени сестри се срещат за пръв път, представи си тя надписа под снимката.

Беше точно шест часа. Тя седна на пейката, извади огледалцето си „Мейбълин“ и се огледа. Беше облякла раирана памучна рокля, която бе открила в „Канела“, магазина за дрехи втора употреба до къщата на Клариса, и беше сложила щедър пласт блясък на устните си. Скришом подуши кожата си, надявайки се да не мирише на автобусни изпарения и „Доритос“. Срещата със Сътън й напомняше влизането за пръв път в дома на новите приемни родители. Те винаги я оглеждаха продължително и изпитателно, решавайки на мига дали става, или не. Моля ви, харесайте ме, си мислеше винаги тя, когато заставаше на вратата на поредната кухня или пред неизменната порта на двора. Моля ви, направете го по-лесно. Моля ви, не ме карайте да плача.

Откъм каньона се появиха още хора. Ема погледна часовника на телефона си. Беше шест и десет. Ами ако Сътън имаше навика да закъснява? Подобни хора направо подлудяваха Ема. Пък и какво щяха да си кажат? „Здрасти, Сътън — рече безмълвно Ема, упражнявайки усмивката си. — Значи Беки е изгубила и теб, а?“. Ами ако просто седяха там, чувствайки се неловко, вперили поглед пред себе си?

Странният клип отново се завъртя пред очите й. Кой би искал да се забавлява като го душат? Тя се сети за момичетата, за които беше споменал Травис.

— Ох! — извика някой зад гърба й.

Ема подскочи и се обърна, поглеждайки към непознатия мъж с къси панталонки и тениска, който стоеше малко по-нататък. С прошарената си коса и леко закръглено тяло той й напомни за д-р Лаури, единственият социален работник, когото беше харесвала, най-вече защото разговаряше с нея като с човешко същество. Но тогава си спомни снимката от Фейсбук, на която Шарлът и Сътън стояха на тенискорта с един мъж. Аз, и г-н Чембърлейн на тенистурнира в Аризона. Това беше някой от света на Сътън, не нейния.

Не че аз си го спомнях.

Мъжът я погледна разтревожено.

— К-какво правиш тук, Сътън?

Ема примигна, осъзнавайки как я беше нарекъл. Тя му се усмихна несигурно. Усещаше езика си подут и тежък. „Не казвай на никого коя си — пишеше в имейла. — Опасно е“.

— Ами, просто се разхождам — отвърна Ема, чувствайки се като пълна глупачка. Дланите на ръцете я сърбяха ужасно, както всеки път, когато лъжеше възрастните.

— Пътеката ли ще изкачваш? — притисна я бащата на Шарлът. — Там ли се събирате напоследък?

Ема погледна към пътя с надеждата, че ще се появи момиче, което изглежда точно като нея, и ще оправи цялата каша. Минаха няколко коли, без да спрат. Две деца с бегачи „Швин“ преминаха край тях, смеейки се.

— Ами, не съвсем.

Някакво куче се разлая. Ема се вцепени — когато беше на девет, едно чау-чау я ухапа и оттогава много се страхуваше от кучета. Но кучето подгони някакъв заек, който се появи от завоя. Бащата на Шарлът пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава, довиждане. Приятна вечер — каза той и бързо се отдалечи.

Ема се отпусна на пейката. Странно. Часовникът на телефона й показваше шест и двайсет. Тя отвори папката с нови съобщения, но там нямаше никакво, което да гласи „Малко закъснях, ей сега идвам!“. Усети как я обзема безпокойство. Стомахът й се сви от притеснение. Изведнъж всичко наоколо изгуби магическия си ореол. Туристите, които се връщаха от планината, приличаха на зловещи, мрачни чудовища. Във въздуха се разнесе остра миризма. Нещо никак не беше наред.

Изпукване. Ема рязко обърна глава по посока на шума. Преди да успее да види каквото й да било, една малка ръка покри очите й и я принуди да се изправи.

— Какво… — извика Ема. Втора ръка притисна устата й. Тя се опита да се извърне, но в гърба й се опря някакъв твърд, студен предмет. Тя замръзна на място. Никога не беше усещала пистолет в гърба си, но нямаше как да е друго.

— Не мърдай, кучко — прошепна дрезгав глас. Ема усети горещ дъх във врата си, но можеше да види само дланта на нечия ръка. — Идваш с нас.

Щеше ми се да мога да видя кои са тези „нас“, но това му е кофтито да си мъртъв: когато Ема не можеше да види нещо, и аз не можех.