Игра на лъжи

5. Тя е аз

Краката на Ема тръгнаха, влачейки се по земята. Пистолетът се заби в кожата й. Някой беше побързал да й завърже очите и сега тя виждаше само тъмни, размазани форми, а в ушите й бучаха колите, които минаваха по пътя. Тя изписка стреснато. В съзнанието й като примигващи светлини на линейка проблеснаха откъси от странния клип със задушаването. Онези ръце, опъващи синджирчето. Сътън, която се отпуска безжизнена на стола.

Аз си помислих същото. Обзе ме ужас.

Някой блъсна Ема към пътя. Чу се клаксон, но после кракът на Ема стъпи на отсрещния тротоар. Докато вървеше по него, бръмченето на колите премина в шумен, пулсиращ бас. Ноздрите й се изпълниха с аромата на печени наденички, хотдог и цигарен дим. Чу се силен плясък. Някой се изкиска. Друг извика „Страхотно е!“. Ръцете на Ема изтръпнаха. Къде се намираше?

— Какво става тук, по дяволите?

Внезапно шалът, който закриваше очите на Ема, беше махнат. В същото време светът се разкри и за мен. Пред Ема стоеше познато момиче с дълга, червеникава коса, бледа кожа, широки рамене и дебела талия. Беше облечено с къса синя рокля с дантела около врата. Ема се сети за името й — Шарлът.

— Вече си е научила урока, не мислите ли? — отсече Шарлът и хвърли шала зад една саксия с кактус.

Някой развърза ръцете на Ема. Тя вече не усещаше пистолета, опрян в гърба й. Обърна се рязко назад. Пред нея стояха три красиви момичета с бални рокли и блестящ грим.

Най-високата имаше тъмна коса, изпъкнала ключица, косата й беше прибрана на кок, който бе започнал да се разваля, и имаше татуировка на роза от вътрешната страна на китката й. Мадлин Вега, момичето от снимката във Фейсбук профила на Сътън. До Мадлин стояха две момичета с царевично руси коси и бледи сини очи. И двете държаха айфони в ръцете си. Едната беше прилично облечена, с памучна рокля, бяла лента на главата и римски сандали на платформа. Другата сякаш беше излязла от клип на „Грийн дей“ — беше си сложила дебел пласт грим, носеше плетена рокля, високи ботуши и много черни гумени гривни на китката. Това трябваше да са Габриела и Лилиана Фиорело, близначките Туитър.

— Пипнахме ли те! — Мадлин се усмихна леко на Ема. Близначките Туитър също й се ухилиха.

— Откога сме станали такива защитнички на околната среда? — Шарлът въздъхна шумно зад тях. — Рециклирането не е включено в правилата.

Мадлин подръпна надолу късата бяла рокля, с която беше облечена.

— Технически погледнато, това не беше повторение, Шар. Сътън през цялото време знаеше, че сме ние. — Тя показа гилза от червило и я притисна към гърба на Ема. — И чихуахуато на мама щеше да познае, че това не е истински пистолет.

Ема се дръпна от нея. Червилото определено я беше заблудило. След това осъзна и нещо друго — Мадлин я беше нарекла Сътън, също като бащата на Шарлът.

— Чакайте малко — избъбри тя, опитвайки се да си върне гласа. — Аз не съм…

Гласът й беше пълен със сарказъм и погледът й пронизваше приятелката й. Макар Шарлът да не беше най-красива от групата, тя определено беше лидер. — Освен това откога сме започнали да ги включваме в това? — Ти посочи с брадичка Габриела и Лилиана, които смутено наведоха очи.

Мадлин се заигра с каишката на огромния си часовник.

— Не бъди толкова злобна. Всичко стана спонтанно. Видях Сътън и просто… го направих.

Шарлът пристъпи към Мадлин и изсумтя.

— Заедно измисляхме правилата, забрави ли? Или тоя стегнат кок, който си правиш за репетициите по балет спира притока на кръв в главата ти?

Брадичката на Мадлин потрепна. Големите й очи, високи скули и извити устни напомняха на Ема за статуите, които поставяха на носовете на корабите. Но Ема забеляза как Мадлин леко потърква заешкото краче, което беше закачила за халка на чантата си, сякаш цялата красота на света не й беше донесла късмет.

— По-добре така, отколкото твоите тесни дънки да спират кръвта към задника ти — сопна й се тя.

Протегнах ръка към Мадлин, но пръстите ми минаха през кожата й.

— Мадс? — извиках аз. Докоснах Шарлът по рамото.

— Шар? — Тя дори не примигна. Не си спомнях нищо ново за тях. Знаех, че ги обичам, но всъщност нямах представа защо. Но как можеха да стоят там и да приемат Ема за мен? Как можеха да не знаят, че най-добрата им приятелка е мъртва?

— Ъ-ъ-ъ, момичета — опита се да каже Ема, взирайки се към другата страна на широкото авеню. Входът към каньона Сабино проблясваше подканящо на фона на последните слънчеви лъчи. — Трябва да отида на едно място.

Мадлин я погледна и изсумтя.

— Така ли? На купона на Ниша ли? — Тя хвана Ема под ръка и я поведе към малката порта от ковано желязо, която водеше към задния двор на близката къща. — Виж какво, знам, че с Ниша си имате проблеми, но това е последният купон преди училище. Никой не те кара да говориш с нея. Къде се изгуби, всъщност? Цял ден се опитваме да ти се обадим. И защо стоеше на входа на Сабино? Приличаше на зомби.

— Беше много странно — обади се Лилиана.

— Супер странно — съгласи се Габриела със съвсем същия глас. След това бръкна в джоба си и измъкна малко шишенце с таблетки. Махна капачката, изсипа две хапчета в дланта си и ги пъхна в устата си, преглъщайки ги с малко диетична кола. Купонджийка, помисли си предпазливо Ема.

Тя огледа четирите момичета. Дали да им каже коя е в действителност? Ами ако наистина беше опасно? Изведнъж опипа рамото си и осъзна, че е изгубила чантата си по време на фалшивото отвличане. Когато погледна към другата страна на улицата, видя, че е още там. Веднага, щом успееше да се измъкне, щеше да си я прибере. А ако Сътън се появи, може би щеше да я види и да се сети, че Ема е била там.

— Почакайте малко. — Ема спря до голямата саксия с кактуса. Освободи ръката си от хватката на Мадлин и извади телефона от джоба си — добре, че не го беше оставила в чантата. Нямаше нови съобщения. Тя закри екрана с едната си ръка, а с другата набра няколко съобщения и ги изпрати на номера, който Сътън й беше изпратила във Фейсбук предишната вечер: „Приятелките ти ме намериха. Аз съм на купон отсреща. Те ме мислят за теб. Не знам какво да им кажа. Прати ми есемес с инструкции, ок?“.

Ема пишеше бързо — знаеше си, че третото място в състезанието по най-бързо изпращане на есемеси във Вегас, което беше спечелила преди две години, щеше да се окаже полезно — и натисна „изпрати“. Готово. Сътън щеше да я срещне тук и да обясни кой кой е… или можеха да се срещнат по-късно и тя просто да се преструва, че е Сътън, докато трае купонът.

— На кого пишеш? — Мадлин се наведе над телефона на Ема, опитвайки се да погледне към екрана. — И защо използваш блекбъри? Мислех, че си се отървала от това нещо.

Ема пусна телефона в джоба си, преди Мадлин да успее да го види. В съзнанието й се появиха публикациите на Сътън във Фейсбук. Тя се изпъна и погледна Мадлин по начина, по който беше виждала сестра си да я гледа в клиповете, качени в Ю Тюб.

— Сигурно си умираш да научиш, кучко.

Щом произнесе думите, Ема рязко затвори уста и преглътна тежко. Нямаше да е толкова изненадана, ако от устата й се бяха изсипали маргаритки. Подобни отговори обикновено се озоваваха в списъка й с духовитости, а не в ежедневните й разговори.

Мадлин изсумтя високомерно.

— Щом казваш, смотанячке. — След това извади айфона от джоба си. На гърба му беше залепен голям стикер с надпис МАФИЯТА ОТ ЛЕБЕДОВОТО ЕЗЕРО. — Я се съберете!

Всички се притиснаха една към друга и се усмихнаха. Мадлин протегна ръката с телефона. Ема стоеше в края и леко се усмихваше.

След това всички тръгнаха по алеята. Доста беше захладняло и смесените миризми на барбекю на въглища, ароматни свещи и цигари погъделичкаха носа на Ема. Габриела и Лилиана едновременно вървяха и пишеха в Туитър. Когато подминаха входната врата и се запътиха към каменната пътека, която минаваше покрай къщата, Шарлът дръпна Ема назад, за да се отдалечат от останалите.

— Добре ли си? — Шарлът прибра нагоре развяващите се ръкави на роклята си, за да не се вижда дебелата презрамка на сутиена й. Ръцете й бяха обсипани с хиляди лунички.

— Добре съм — отвърна безгрижно Ема, въпреки че ръцете й трепереха, а сърцето й биеше лудо в гърдите.

— А къде е Лоръл? — Шарлът извади червило от чантата с и начерви устните си. — Не каза ли, че ще я докараш дотук?

Погледът на Ема се стрелкаше наляво и надясно. Лоръл. Това беше сестрата на Сътън, нали? Щеше й се да има нещо като Уики-Сътън в блекбърито си.

— Ами…

Шарлът разшири очи.

— Пак си я зарязала, нали? — Тя закачливо й се закани с пръст. — Ти си лоша, лоша сестра.

Преди Ема да успее да отговори, те се озоваха в двора. Някой беше разпънал върху оранжевата барака плакат, на който пишеше „СБОГОМ, ЛЯТО!“. Верандата беше пълна с момичета, облечени с дълги, надиплени рокли и момчета с блузи „Лакосте“. Двама мускулести типа с мокри тениски, носещи логото на отбора по водно поло към гимназията „Холиър“, обикаляха в басейна, възседнати от две момичета по бански костюми. Една мацка с къдрава коса и дълги обици от пера се смееше гърлено заедно с една по-млада и по-готина версия на Тайгър Уудс. Имаше дълга маса, отрупана с мексикански хотдог, вегетариански буритос, рулца суши и ягоди с течен шоколад. На друга маса бяха подредени бутилки с безалкохолни, плодов пунш и джинджифилова бира, както и две големи бутилки „Бифийтър“ и „Куерво“.

— Господи — не можа да се сдържи Ема, щом зърна алкохола. Тя не беше кой знае какъв пияч — веднъж двете с Алекс се бяха напили и се редуваха да повръщат в дзен градината на майка й. Освен това не знаеше как да се държи на купоните. Винаги бе стояла встрани засрамена и резервирана, храненичето, което нямаше свой дом.

— Нали? — промърмори Мадлин, приближавайки се до Ема. Тя също гледаше към масата. — След като майката на Ниша почина, Каза Банерджи тръгна надолу. Напоследък баща й е толкова разсеян, че сигурно няма да забележи, ако Ниша предлага дори лули за крек.

Някой я докосна по ръката.

— Здрасти, Сътън — каза някакъв висок, гол до кръста тип, който имаше вид на капитан на спортен отбор. Ема се усмихна широко. Дребничко тъмнокосо момиче й махна откъм масата с напитки.

— Роклята ти е страхотна! — извика тя. — На Макс Азрия ли е?

Ема усети как я жегва ревност. Сътън не само имаше семейство, ами и беше много популярна. Как така Ема бе получила гадния живот, а Сътън — страхотния?

Аз не бях съвсем сигурна в това, тъй като Ема беше все още жива, а аз не.

Край нея минаваха и други гости, които й се усмихваха. Ема им се усмихваше в отговор и махваше с ръка, и се смееше, чувствайки се като принцеса, която поздравява верните си поданици. Усещането беше освобождаващо и почти… забавно. Вече разбираше защо понякога най-срамежливите ученици, които участваха в училищните пиеси, излизаха на сцената и напълно се освобождаваха от задръжките си.

— Ето те и теб — прозвуча в ухото й сексапилен глас. Ема се завъртя и видя хубаво русокосо момче с прилепнала сива тениска и кафеникавозелени седем-осми панталони. Пред очите й се появи познатата снимка от Фейсбук: Гарет, приятелят на Сътън.

— Цял ден не съм те чувал. — Гарет подаде на Ема червена пластмасова чаша, пълна с някаква течност. — Обаждах ти се, пращах есемеси… къде беше?

— Тук съм! — исках да изкрещя аз. В главата ми се появяваха откъслечни сцени на целувки, хванати ръце и бавни танци с Гарет. Отчетливо чух думите: „Обичам те“. Обзе ме силен копнеж.

— О, тук-там — отвърна уклончиво Ема. — Понякога човек има нужда от малко свобода, не мислиш ли? — добави тя и леко го мушна в ребрата. Винаги беше искала да го каже на всичките си приятели през годините, които й пращаха нонстоп есемеси и откачаха, ако не им отговореше веднага. Освен това й се струваше, че Сътън би отговорила точно така.

Гарет я придърпа към себе си и я погали по косата.

— Добре, че те намерих. — Ръката му се плъзна от косата към раменете, след това опасно близо до гърдата й.

— Ъ-ъ-ъ… — Ема се дръпна назад.

Толкова се зарадвах, че го направи.

Гарет разпери послушно ръце.

— Извинявай, извинявай.

Изведнъж блекбърито в джоба й завибрира. Сърцето й подскочи. Сътън.

— Ей сега се връщам — каза тя на Гарет. Той кимна и Ема тръгна към къщата, проправяйки си път в тълпата. Когато Гарет се обърна, за да разговаря с някакъв висок азиатец, Ема се снижи и побягна към страничната врата.

Тя отново изви очи да погледне купона за последно и тогава забеляза, че някой я наблюдава откъм голямата тикова маса на верандата. Едно момиче с тъмна кожа, големи очи и тънки устни. Беше облечена с жълто сари и носеше златна гривна на бицепса си. Това беше Ниша, от отборната снимка на Сътън. Купонът беше неин. Тя гледаше Ема така, сякаш искаше да я хване за врата и да я изхвърли навън.

И макар че всяка частица от Ема искаше да й махне с ръка и да й се усмихне, тя се стегна, помисли си за Сътън, и погледна злобно Ниша. В очите на индийката проблесна омраза. Тя се врътна настрани и вързаната й на опашка коса зашлеви застаналото зад нея момиче по лицето.

Усетих как ме изпълва усещането, че трябва да внимавам. Двете с Ниша определено имахме проблеми — и то големи.

Само че си нямах представа какви са.