Игра на лъжи

18. Кой се смее сега?

— Само да изпищиш и си мъртва — изсъсква гласът в ухото ми, а ножът се притиска към гърлото ми. Някой ми връзва ръцете зад гърба и стяга очите ми с шал толкова силно, че платът се впива в тях. След това ми запушват устата. Нечии ръце ме хващат име повеждат напред. Под обувките ми хрущи чакъл, храсталаци драскат краката ми. До мен се чуват стъпки. Дрънкат ключове.

Водят ме нагоре по някакъв хълм. Пръстът ми се удря в някакъв издаден камък и ме залива болезнена вълна. Аз проплаквам, но някой ме ощипва по ръката.

— Коя част от „Само да изпищиш и си мъртва“ не можа да разбереш? — Острието се забива по-дълбоко в кожата ми.

След като продължаваме да вървим още около минута, изведнъж спираме рязко. Пронизително пиукане пронизва въздуха, отключва се врата на кола. Чувам хидравличното съскане на отварящ се багажник.

— Влизай. — Някой ме блъска отзад и аз падам вътре. Бузата ми се удря в нещо, което прилича на резервна гума. Свивам неудобно крака, за да се побера в тясното пространство. Туп. Капакът на багажника се затваря и настъпва тишина.

Усмихвам се в тъмнината. Нека започне вторият рунд от Играта на лъжи.

Приятелките ми успяха да ме излъжат в началото, но не могат да ме баламосват дълго време. С нетърпение очаквам да отворят капака на багажника, най-вероятно с надеждата да ме намерят парализирана от страх. Смотанячки! Вместо това аз ще изкрещя и ще уплаша тях. Как могат да са толкова недосетливи? „Само да изпищиш и си мъртва“ беше моя реплика — използвах я миналата пролет, когато се промъкнах в спалнята на Мадлин, преструвайки се на крадец. Сигурно Лоръл я беше казала, както обичаше да ме копира във всичко. Но те ще си платят. Може би под формата на сто и петдесет минутен масаж в „Ла Палома“ още утре. Ще имам нужда от него, да оправи всичките ми схващания от свиването ми в това малко пространство.

Двигателят изревава. Колата дава на задна и свива надясно, а аз се изтърколвам в още по-неудобна позиция. Намръщвам се. Отиваме ли някъде? Какъв е смисълът? Колата потегля напред и аз отново се претъркулвам, удряйки коленете си в покрива на багажника. М-м-м, измучавам през парцала, с който е запушена устата ми. Не може ли да се държат по-мило с мен? Ако продължават така, тази година няма да мога да играя тенис. Размърдвам ръце, опитвайки се да ги освободя, за да махна кърпата от очите си, но който ги е завързал, сигурно е посещавал бойскаутския курс за напреднали по завързване на възли. Сигурно пак е била Лоръл. Най-вероятно Теър я е научил. Двамата винаги се движат в екип.

Под гумите изхрущява чакъл, който отстъпва пред гладкия, равен звук на асфалтов път. Магистралата. Къде отиваме? Напрягам се да чуя разговора им, но в колата цари гробно мълчание. Никакъв звук от радиото. Никакво кискане. Нито дори тихо мърморене. Опитвам се да помръдна коляното си, но то е заклещено в резервната гума.

— М-м-м — обаждам се отново аз, този път по-високо. — М-м-м? — Ритвам тапицираната стена на багажника, на която е облегната задната седалка. Надявам се, че ритам нечий гръб.

Колата не спира. Гумите шумят върху бетонената магистрала. Парцалът, с който е завързана устата ми, се впива в кожата ми. Гърбът ме боли. Пръстите на ръцете ми започват да изтръпват. Ритам отново, но без полза. Колата продължава да се движи.

Изведнъж ме прерязва ужасна мисъл: А може би това не е номер. Може би наистина съм отвлечена.

Веселото ми настроение е заменено от нажежен до бяло страх. Викам с всички сили. Опъвам въжето на китките си, грубите нишки протриват кожата ми. С приятелките ми сме си погаждали всякакви щури номера, но винаги сме знаели кога да спрем. Никой не се е оказвал в болница. Никой не е бил нараняван — поне не физически. Мисля си за гласа в ухото ми. Звучеше ми като фалшивия баритон, който Шарлът се опитваше да докара… но може би не беше така. Ритнах задницата на багажника. Наместих се колкото можах и ритнах капака, с надеждата, че ще се отвори. Не спирах да ритам, чехлите ми се изхлузиха от краката. Като че ли сме се отдалечили доста, сигурно сме навлезли в пустинята. Никой няма да знае къде да ме намери. Никой няма да знае къде да ме търси.

— М-м-м! — не спирам да викам аз.

Най-накрая колата рязко спира. Изтърколвам се встрани и удрям брадичката си в стената. Затръшват се врати. Чуват се стъпки. Аз замръзвам, очите ми са пълни с парещи сълзи. Чува се остро изпищяване и капакът на багажника се отваря. Претъркулвам се по гръб, опитвайки се да видя през парцала върху очите ми. Успявам да различа само ореола около улична лампа и преминаващи фарове отляво. Над мен се надвесва широкоплещеста фигура, която закрива светлините. През прозрачния парцал успявам да различа нещо, което прилича на червеникава коса.

— М-м-м! — виквам отчаяно аз.

И тогава изведнъж пада мрак.