Игра на лъжи

14. Класическа Ема

Във вторник следобед се струпаха злокобни гръмоносни облаци и треньорката Маги обяви по високоговорителя, че тренировката по тенис се отменя. Ема почувства такова облекчение, че едва не се хвърли на врата на учителя си по история. Краката я боляха от тренировката предишния ден и вечерната сесия с Итън.

В края на деня, докато Ема въвеждаше комбинацията за отключване на шкафчето на Сътън, нечия ръка се плъзна по кръста й и я дръпна силно. Тя се завъртя и се озова пред Гарет, който поднесе букет лалета към лицето й.

— Честита първа седмица в училище и почти скорошен рожден ден! — обяви весело той и се наведе да я целуне.

Ема се напрегна, когато устните му докоснаха нейните. Той миришеше на терпентин от часа по рисуване.

— Долу ръцете от него! — извиках аз. Но както можете да се досетите, никой не ме чу. Естествено, разбирах, че Ема трябва да се преструва, че всичко е наред. Настина го разбирах. Но виждайки как Гарет докосва с любов някого другиго, аз усетих как ме изпълва ревност и тъга. Гарет вече не беше мой и никога нямаше да бъде. Очаквах мига, когато той ще отстъпи назад, ще скръсти ръце на гърдите си и ще каже: „О, Боже, ти не си Сътън“. Не спирах да се надявам. Но това не се случи.

— Напоследък си толкова далеч от мен — рече той и намести раницата на рамото си.

Да, помислих си аз. Все пак някой забеляза!

Ема също го усети и веднага започна да обмисля оправдание. Но Гарет просто добави:

— Все едно не съм те виждал от седмици. Искаш ли да отидем до „Бланко“ и да хапнем начос?

Ема надникна в гардеробчето си.

— Сега ли?

Гарет скръсти ръце пред гърдите си.

— Да, сега. Нямаш тренировки по тенис, нали? И моите по футбол са отменени. Само не откачай — няма да надебелееш от една порция начос. Но дори и така да стане, аз пак ще те обичам.

Ема се усмихна подигравателно. Това не беше проблем — предишната година беше завършила втора в състезанието по надяждане с хотдог във Вегас. Една дребничка японка с изкуствен крак я беше изпреварила. По-скоро й се струваше странно да излезе с Гарет… сама. Пак ще те обичам, беше казал той. Ако наистина обичаше Сътън, защо не можа да познае, че това не е тя?

— Малко съм заета — промърмори Ема.

Гарет взе ръката й в своята.

— Трябва да поговорим. Мислих доста за… — Той замълча. — Нали се сещаш, за онова, което обсъждахме през лятото? Мисля, че си права.

— Аха — отвърна предпазливо Ема с усещането, че разговорът се насочва в непозната посока. Беше толкова изморително цял ден да се преструва, че разбира за какво говорят разни хора.

Предишната вечер след тениса с Итън тя беше влязла във Фейсбук от компютъра на Сътън, отчаяно търсейки нещо, което можеше да научи за нея — що за човек е, с какво обича да се занимава… кой може да иска да я убие. Благодарение на опцията за запаметяване на пароли беше влязла в профила й.

Ема отново прочете публикациите на Сътън, опитвайки се да събере колкото се може повече информация за личността й, миналото и приятелите й, но не откри нищо повече от това, което вече беше видяла. Единственото ново нещо, което научи за Гарет, например, беше, че Сътън присъства на всичките мачове, които той играе, че излиза с него и по-малката му сестра Луиза, и че тя избира дрехите, които той облича. Сътън дори беше написала неща като „Харесва ли ви новата риза, която избрах за Гарет? Той ми е като кукличка!“.

В първия момент изпитах нужда да се защитя. Коя беше тя, че да ме съди? Но след това се зачудих — защо толкова ме интересуваше какво облича Гарет? Дали защото просто исках да обличам някого другиго, освен себе си… или наистина обичах да държа нещата под контрол?

Ема беше започнала да използва телефона на Сътън — откакто беше попаднал в нея, той бе звънял десетки хиляди пъти и щеше да е много странно, ако никой не отговаряше. Тя прочете последните получени есемеси, за да провери дали няма да разкрият нещо за сестра й, но в тях имаше само неясни инструкции за срещи (МИ НИДИТО, В СЕДЕМ) или проблеми с времето (ЗАКЪСНЯВАМ, ИДВАМ СЛЕД ДЕСЕТИНА МИНУТИ), или просто размени на обидни думички — „СМОТАНЯЧКО“, беше писала тя на Шарлът, която й беше върнала „КУЧКА“.

Що се отнася до вечерта, когато Сътън беше отговорила на съобщението на Ема във Фейсбук и я беше извикала в Тусон, имаше прието обаждане от Лилиана в 4:23 часа, пропуснато обаждане от Лоръл в 8:39 часа и три пропуснати обаждания от Мадлин в 10:32, 10:45 и 10:59 часа. Гласовата поща обаче беше празна.

Освен това го имаше и заключеното с голям розов катинар чекмедже на бюрото на Сътън, на което беше залепена табелка „еЛ-игра“. Ема беше претърсила навсякъде за ключа. Дори се беше опитала да го разбие с обувката си, но успя единствено да привлече вниманието на Лоръл, която се появи на вратата й и я попита какво прави, за Бога. Трябваше да го отвори — но как?

— Какво правите, лудетини? — Иззад ъгъла се появи Мадлин и се вклини между Ема и Гарет. Ема не я беше виждала от предишния ден, когато двете бяха обядвали заедно. Днес Мадлин беше облякла зелена рокля, която беше толкова къса, че със сигурност нарушаваше правилата в училище, черни мрежести чорапи и черни ботуши. Крайчетата на начервените й с ярко червило устни се изкривиха в усмивка.

— Опитвах се да убедя Сътън да идем да хапнем заедно начос — отвърна Гарет.

Мадлин направи отвратена физиономия.

— От начос се получава целулит. — Тя прегърна Ема през кръста. — Както и да е, тя не може да дойде, защото идва на пазар с мен. Случаят е спешен. Отчаяно се нуждая от всичко ново.

— Но… — Гарет скръсти мускулестите си ръце пред гърдите.

— Извинявай — каза Ема, хващайки с благодарност ръката на Мадлин.

— Уговорката за събота остава, нали? — извика Гарет зад гърба й. — Вечеря?

— Ами да! — извика в отговор Ема.

Двете с Мадлин свиха зад ъгъла и поеха по коридора, в който се намираха кабинетите по природни и точни науки. Всички врати бяха отворени и разкриваха квадратни лабораторни маси, шкафове, пълни с блестящи стъклени колби и грамадни плакати с периодичната таблица на елементите.

— Нали нямаш нищо против, че те откраднах от него? — попита Мадлин. — Приятелите преди всичко, нали?

— Абсолютно — съгласи се Ема. — И без това той направо ме задушава.

— Ами това е типично за него. — Мадлин я плесна по хълбока. — Ти гониш! — Тя хукна по коридора, а Ема побягна след нея. Двете изтичаха под дъжда и прекосиха паркинга, стигайки до колата на Мадлин, стара хонда акура със залепен на задното стъкло стикер с танцуваща балерина, на който пишеше „МАФИЯТА ОТ ЛЕБЕДОВОТО ЕЗЕРО“. — Скачай вътре! — извика Мадлин, метна се в колата и затръшна вратата зад себе си. Ема се разкиска и я последва.

Дъждът се изливаше върху предното стъкло и покрива.

— Пфу! — Мадлин хвърли украсената си кожена чанта на задната седалка и пъхна ключа в запалителя на двигателя. — „Ла Енкантада“?

— Естествено — отвърна Ема.

Мадлин запали двигателя и се изнесе от паркинга без да се оглежда за приближаващи се коли. По радиото пуснаха песен на Кейти Пери. Тя го усили и започна да припява. Ема зяпна от изненада.

— Какво? — попита рязко Мадлин.

— Просто имаш невероятен глас — избъбри Ема. След това, за в случай, че думите й не бяха прозвучали съвсем в стила на Сътън, тя добави: — Пей, кучко!

Мадлин прибра боядисаната си в черно коса зад ушите и запя следващия куплет. Когато стигнаха някъде по средата на Кембъл авеню, телефонът й изпиука. Тя го извади от джоба си и погледна дисплея, хвърляйки по едно око към пътя. Лицето й се изкриви.

— Наред ли е всичко? — попита Ема.

Мадлин погледна право напред, сякаш светофарите, на които бяха спрели, представляваха невероятен интерес.

— Още глупости за Теър. Няма значение. — Тя хвърли телефона си на задната седалка. Той се удари силно в облегалката.

— Искаш ли да поговориш за това? — попита Ема.

Мадлин ахна изненадано.

— С теб?

— Защо не? Нали за това са добрите приятели?

Сигурно беше така. Само че аз имах усещането, че с моите приятелки не бяхме много по споделянето.

Светофарът светна зелено и Мадлин даде газ. Очите й изглеждаха като стъклени, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Просто ченгетата казаха на родителите ми, че спират да го търсят — рече тя с монотонен глас. — Вече официално се смята за беглец. Повече нищо не могат да направят.

— Много съжалявам — рече Ема. Тя беше преровила Фейсбук за информация защо братът на Мадлин е избягал, но той почти не се споменаваше. Намери страница, посветена на изчезването му, в която бяха описани подробно дрехите, които е обличал за последно (няколко номера по-голяма памучна риза и камуфлажни къси панталони), къде е бил видян за последно (през юни на туристическата пътека близо до планината Санта Рита) и разкази за това, че е имало търсене, при което не е намерено нищо, нито липсваща обувка, нито празна бутилка вода, абсолютно никаква следа от Теър. Беше посочен номер, от онези, които започваха с 800, на който можеха да се обадят всички, които имаха някаква информация. Сътън не беше приятел на Теър във Фейсбук, затова Ема не можа да разгледа личната му страница и да открие нещо повече. Беше забелязала, че Лоръл е общувала доста с него — имаше доста споделени снимки на тях двамата, връзки към Ю Тюб на стените им и коментари относно скорошни рокконцерти в Университета на Аризона. Но страницата на Лоръл не й разкри кой знае колко. Всъщност тя дори не беше коментирала изчезването на Теър — единствената й публикация в онзи ден беше:

Чистачките на предното стъкло избръмчаха и заскърцаха. Дъждът спря почти толкова внезапно, както беше започнал, пътната настилка заблестя. На хоризонта се появи дъга. Ема я посочи.

— Виж! Това е на късмет.

Мадлин изсумтя.

— Късметът е за тъпите кучки.

Ема погледна към заешкото краче, което беше закачено на верижка към ключодържателя на Мадлин, чудейки се дали наистина го вярва.

— Знаеш ли, избягалите деца обикновено се оправят в живота — каза меко тя. — Където и да се намира Теър, най-вероятно е открил и други като него. Сигурно си помагат един на друг.

Очите на Мадлин проблеснаха.

— Това пък къде го чу?

Ема изпъна подгъва на раираната рокля, която беше избрала сутринта от гардероба на Сътън. Познаваше хиляди приемни деца, които бяха избягали, за да се отърват от скапаните си приемни родители. Всъщност дори самата тя беше избягала веднъж, за да се отърве от гадния господин Смайт. След една особено тежка вечер, тя си беше събрала багажа и се беше изнесла с надеждата да стигне до Лос Анджелис или Сан Франциско, или някъде много далеч. По пътя за натам се беше натъкнала на няколко други хлапета, които живееха в изоставен къмпинг. Бяха си направили малък лагер от няколко палатки, одеяла, тенджери и тигани. Успяваха да си намерят храна, дори бяха забърсали отнякъде два велосипеда, един скейтборд и дори портативна конзола Сони плейстейшън, чиято батерия зареждаха редовно в близкия „Дънкин донатс“. Тъй като Ема едва беше навършила единайсет, най-големите я взеха под крилото си, винаги я пускаха да спи в палатка, винаги гледаха да има достатъчно храна за нея. До известна степен те се грижеха за нея по-добре, отколкото повечето приемни семейства. На четвъртия ден, тъкмо когато Ема започна да свиква, се появи полицията. Всички бяха разпратени по различни приемни семейства или детски домове.

— Май че го гледах по телевизията — най-накрая обясни тя.

— Ясно. Ами все тая, няма значение. — Мадлин преметна един дълъг кичур блестяща коса през рамото си. На привлекателното й лице се върна старото упорито изражение. — Не е нищо, което източването на кредитната карта да не може да оправи. Искам да облека нещо ново за гостито в Шарлът утре вечер. Може би някоя от онези къси рокли-ризи на BCBG. А ти не искаше ли нови дънки „Джей Бранд“ за купона по случай рождения ти ден?

Те завиха към големия паркинг на просторния мол. Мадлин намери празна клетка и угаси двигателя. Двете се отправиха към ескалаторите за горните етажи. След дъжда въздухът беше свеж и чист. От тонколоните на мола се носеше тиха музика. Щом влязоха в приземния етаж, Ема забеляза една витрина в най-затънтената част от мола: „ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА БЕЛИСИМО“. В гърдите й запърхаха пеперуди.

— Може ли да спрем там за минутка? — посочи го тя.

Мадлин проследи пръста й и се намръщи.

— Пфу. Защо?

— Защото в магазините втора употреба се намират невероятни неща.

Мадлин присви очи.

— Но ние никога не влизаме в тях.

Ема я хвана за ръката.

— Клои Севини много си пада по класическите стари модели дрехи. Както и Рейчъл Зоуи. — Тя повлече Мадлин по коридора. — Хайде де. Трябва да се откъснем малко от досегашните ни зони на комфорт. — В интерес на истината Ема в никакъв случай нямаше да си купи струващи двеста долара тесни дънки. Те далеч не създаваха у нея комфорт — щеше да се почувства ужасно да харчи парите на Мадлин за нещо толкова незначително. Освен това не можеше да се лиши изцяло от досегашното си аз само защото е влязла в живота на сестра си.

Когато Ема отвори входната врата, прозвънваха камбанки. Магазинът миришеше както всички останали магазини от този тип, малко на нафталин и кашони, и стари дами. Зад щанда стоеше плешив тъмнокож мъж, облечен с нещо, наподобяващо яке от кожа на снежен леопард, и прелистваше списание „Космополитън“. Дрехите бяха разхвърляни по рафтовете, а до задната стена имаше огромна купчина обувки на токчета и ботуши.

Ема прегледа рафтовете с дрехи. Мадлин стоеше неподвижна до вратата, притиснала ръце към хълбоците си, сякаш се страхуваше от микроби.

— Виж. — Ема издърпа чифт позлатени очила от рафта на стената. — Класически Гучи.

Мадлин направи няколко балерински стъпки и се озова до Ема.

— Сигурно са фалшиви.

— Не са. — Тя поглади с ръка застъпващите се букви „С“ и посочи етикета, на който пишеше „Направено в Италия“. — Това е истинска находка. И неочаквано добра сделка. Тя погледна етикетчето с цената, което висеше от рамката. Четирийсет долара. — На бас, че страшно ще ти отиват. Освен това само си помисли — никой друг няма да има такива. Ще си наистина специална.

Тя разгъна дръжките на очилата и ги сложи на лицето на Мадлин. Тя леко се възпротиви, но после ги нагласи и се огледа в огледалото. Ема се усмихна. Беше права — те наистина подчертаваха заоблената брадичка и високи скули на Мадлин. Когато Мадс се завъртя наляво и надясно, тя изглеждаше като фамозна богата наследница на почивка.

Лицето й омекна.

— Хубавички са.

— Казах ти.

— Наистина ли смяташ, че са истински?

— Истински са! — обади се ядосано продавачът и остави списанието на щанда. — Да ти приличам на човек, който ще се занимава с фалшификати? Сега или ги купувай, или ги сваляй от мръсното си малко личице.

Мадлин свали очилата по-надолу на носа си и го погледна с хладен, равнодушен поглед.

— Ще ги взема, благодаря.

Той им ги опакова, свил нацупено устни. Щом Ема и Мадлин излязоха от магазина, двете се сграбчиха за ръце и избухнаха в смях.

— Боже, какво беше облякъл този? — поклати глава Мадлин. — Умряла котка?

— Сега или ги купувай или ги сваляй от мръсното си малко личице — изимитира го Ема.

— Направо невероятно. — Когато Мадлин преметна ръка през рамото на Ема, тя усети как в гърдите й олеква. За миг беше забравила в каква ситуация се намира.

Хванати за ръце, те обиколиха горния етаж. От върха на ескалатора Ема забеляза позната тъмнокоса глава на долния етаж и замръзна на мястото си. Момичето стоеше пред „Донеси!“, луксозен магазин за домашни любимци, и разглеждаше масата с пиукащи играчки и декоративни каишки. Тя вдигна глава нагоре, сякаш усети, че някой я гледа. Ниша.

Мадлин също я забеляза.

— Разбрах, че тя е следващата — прошепна тя в ухото на Ема. — Утре ще я пипнем.

— Ще я пипнем? — намръщи се Ема.

— Шарлът е измислила нещо гениално. Ще те вземем утре сутрин в седем и половина. Бъди готова.

Ниша отново ги погледна, прехвърли косата си през рамо и се отправи в противоположната посока. Бъди готова? Ема се зачуди. За… какво? Тя погледна въпросително Мадлин, но нейните очи бяха скрити зад новите слънчеви очила „Гучи“. Ема видя само собственото си отражение, което изглеждаше пообъркано от всякога.

И тя не беше единствената. Нещо в гласа на Мадлин ме накара да застана нащрек. Усещах, че каквото и да бяха решили да сторят на Ниша, то означаваше… неприятности. Но и двете с Ема трябваше да изчакаме до утре, за да разберем точно какво е то.