Игра на лъжи

19. Напускането не е вариант

Озовах се отново в банята на Шарлът. Ема се придвижваше опипом в тъмнината. След преживения спомен трябваше да призная, че почувствах облекчение. Случилото се не беше провален номер, който самата аз бях организирала. Не аз бях докарала Ема тук. Не си бях играла с чувствата й, за да надиграя приятелките си. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Може да съм правила много лоши неща, но поне не съм използвала отдавна изгубената си близначка тъй лекомислено, както се използва и захвърля салфетка.

Ема най-накрая успя да намери дръжката. Отвори вратата и се озова в спалнята на Шарлът. Върху килима в средата на стаята светеха пет телефона, които хвърляха дълги сенки върху лицата на приятелките ми.

— Какво стана? — прошепна Ема.

— Токът спря. — Шарлът изпи остатъка от водката си. Звучеше раздразнено.

На вратата се почука и всички изпискаха. Шарлът бързо скри бутилката водка и чашите под леглото. Миг по-късно госпожа Чембърлейн освети стаята с фенерче.

— Добре ли сте, момичета?

— И у съседите ли е спрял токът? — попита Шарлът. Ема забеляза, че тя се опитва да произнася отчетливо думите, което я правеше да звучи още по-пияна.

Госпожа Чембърлейн се приближи до прозореца и погледна навън. От прозорците на съседната къща струеше златиста светлина.

— Май не. Странно, а?

Ема неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Да.

— О, не се притеснявайте, момичета — каза госпожа Чембърлейн. — Просто има прекъсване в енергозахранването. Ако запалите свещи, не забравяйте да ги угасите, преди да легнете.

Тя затвори вратата. Момичетата отново се събраха в кръг на пода и се спогледаха стреснато. Внезапно се чу цвърчене и лампите светнаха. Стереоуредбата, която преди да спре токът въртеше някаква песен, изведнъж се включи отново и ги накара да подскочат. Принтерът на Шарлът в ъгъла изскърца и започна да загрява. Всички разтъркаха очи. След миг близначките Туитър грабнаха едновременно телефоните си и започнаха да набират текстове.

Шарлът протегна ръка към купата с чипс и загреба цяла шепа.

— Добре, Сътън. Кажи ни как успя да го направиш.

— Кое? — примигна изненадано Ема. Момичетата я погледнаха сърдито. — Електричеството ли? — изписка тя, внезапно осъзнавайки какво имат предвид. — Нямам нищо общо с това!

— Да бе, да. — Мадлин се облегна на голямата раирана възглавница. — Времето беше отлично подбрано. Тъкмо когато те въртяхме на шиш за това, че си изгубила усета си, и ти спираш тока. Не знам как успя да го направиш, Сътън.

— Тя е абсолютна магьосница — каза иронично Шарлът. — С метла и всичко необходимо.

— Не съм аз — възрази Ема. — Кълна се.

— Честен кръст, да пукнеш, ако лъжеш? — попита Мадлин.

Ема замълча, объркана. Мадлин го беше произнесла бързо, като заклинание.

— Да — отвърна тя. — Абсолютно.

Но след това си спомни за какво беше мислила в банята, преди да угаснат лампите: възможно беше сестра й да е близо, много близо. Което означаваше, че на цялата тази лудост може би щеше да се сложи край скоро, съвсем скоро. Ненавистта, която я изпълваше доскоро, изведнъж премина в очакване. Дали най-накрая нямаше да се срещне лице в лице със Сътън, злия гений на номерата? Дали щеше да прояви достатъчно сила, за да се изправи пред нея и да й се скара за това как се е подиграла с чувствата й само заради една шега… или просто щеше да капитулира още щом я зърне, изпълнена с облекчение, че Сътън не е мъртва, преливаща от благодарност, че най-накрая има някой, когото да нарече семейство?

Ема погледна навън през прозореца. Задният двор беше празен. Басейнът блещукаше, слънчевите панели покрай пътеката сияеха. След това скришом повдигна кувертюрата на леглото на Шарлът и надникна отдолу. Видя само един стар брой на „Воуг“ и снимка на Гарет с футболна топка под ръка. Дори се върна да огледа банята, очаквайки Сътън да изскочи от сауната, ухилена до уши. Но единствената Сътън, която намери там, бяха многобройните й версии по стените.

Всички се съгласиха, че са твърде пийнали, за да продължат да играят „Никога-никога“. Шарлът допълни купата със снакс и пъхна в дивиди плейъра първия сезон на риалити шоуто на MTV „Хълмовете“. Момичетата се наместиха по дивана, спалните чували или леглото на Шарлът. Сякаш спирането на тока беше имало упойващ ефект върху всички, освен върху нея. Ема се чувстваше по-будна и трезва от преди. Беше ли Сътън в къщата? Наблизо ли беше? При всеки звук, при всяко движение, Ема поглеждаше към вратата, убедена, че Сътън ще връхлети в стаята.

Тя беше толкова уверена в това, че самата аз започнах да се ослушвам.

Една по една главите на момичетата клюмваха и те заспиваха. Шарлът се пъхна под завивките на леглото си. Мадлин тихо похъркваше на малкото легло на колелца. Лилиана се сви в черния си спален чувал, а Габриела се завря в розовия. Лоръл се беше свила на дивана до Ема; пръстите й леко и сънено потрепваха. Ема догледа сериала до последния епизод. Опита се да затвори очи, но въобще не й се спеше. Хайде, хайде, Сътън. Какъв ли щеше да стане животът й, след като сестра й се върне? Отново си представи първата им среща. „Животът ти е толкова щур!“ — щеше да каже Ема на Сътън. И естествено, след като беше създала такива вълнения на Ема, тя щеше да й позволи да остане известно време при нея. Все пак това беше някакъв извратен тест, който Ема беше издържала с почести, нали? Представи си смаяните физиономии на Мърсърови, когато установят, че онази сутрин, на закуска, Ема е казвала истината. Може да й позволят да спи в стаята за гости. Да й определят място на масата. Не искаше кой знае какво!

И аз си мислех така. Особено когато знаех, че никога няма да се случи.

От многото водка устата на Ема пресъхна. Тя потърси чашата си с вода, но не я намери. Стана от дивана колкото се може по-тихо и се спусна на пръсти по стълбите към кухнята. Мраморният под във фоайето беше студен като леден блок. Разклонената закачалка до входа приличаше на гигантска тарантула. Ема затаи дъх и тръгна към светлината в дъното на коридора.

Цифровите часовници над микровълновата печка и фурната излъчваха зеленикава светлина. Над централния плот висеше метален полилей. Кожата на Ема настръхна от страх и вълнение. Тя вирна глава и се ослуша за звуците, които биха разкрили, че Сътън я дебне. Дишаща. Кискаща се. Чакаща.

Но нямаше нищо. Ема грабна една водна чаша от шкафа и разви кранчето. Водата потече шумно в умивалника. Когато пресуши чашата и се обърна отново към стълбите, тя чу изскърцване. Спря се и се огледа. Сърцето й подскачаше в гърдите. Часовниците преминаха в идеален синхрон от 2:06 към 2:07 часа.

Разнесе се ново скръцване.

— Има ли някой там? — прошепна Ема. Погледът й се премрежи. Изведнъж се разнесе силен трясък. Болка прониза бедрото на Ема. Тя понечи да побегне, но някой я притисна силно към кухненския плот и затисна устата й с ръка. Водната чаша се изплъзна от ръката й и се разби на пода. Обля я гореща и объркваща вълна от страх.

— М-м-м! — извика тя.

Човекът не се отмести. Топлото му тяло се притискаше в нейното.

— Да не си посмяла да викаш! — чу се глас в ухото й. Той беше дрезгав и неразгадаем, почти шепот. — Къде ти беше умът? Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш.

Ема се опита да се извърти и да види кой я държи, но човекът я блъсна напред и притисна бузата й към кухненската маса.

— Сътън е мъртва — рече настоятелно той. — Продължавай да се представяш за нея, докато не ти кажа да спреш. И не се опитвай да бягаш от града, защото ти си следващата.

Ема изписка. Ръката стисна китката й толкова силно, че тя си помисли, че костите й могат да се счупят. След това нещо метално се уви около шията й. То се стягаше все повече и повече, докато въздухът започна да не й стига. Очите й се изцъклиха. Тя размаха ръце, но жицата просто се впи още повече в гърлото й. Ема се бореше за въздух, но не можеше да вдиша, нито да преглътне. Докато се мяташе насам-натам, краката й започнаха да омекват.

Аз гледах ужасена. Погледът ми се замъгли, също като нейния; можех само да видя, че удушвачът имаше широки рамене. Сетих се за тъмната сянка, която се беше надвесила над мен в багажника. Гласът прозвуча почти като онзи.

Но след малко металната жица около врата на Ема започна да се отпуска. Удушвачът я дръпна назад и я изправи. Пред очите й танцуваха цветни петна. В дробовете й нахлу въздух. Тя се наведе напред и се разкашля.

— Сега наведи глава и брой до сто — нареди удушвачът. — Не смей да поглеждаш, докато не свършиш. В противен случай…

Цялата трепереща, Ема облегна чело на кухненския плот и започна да брои.

— Едно… две…

Зад нея се разнесоха стъпки. Опитах се да го видя кой е, но фигурата се скри в сенките.

— Десет… единайсет… — продължи Ема. Затвори се врата. Ема предпазливо вдигна глава. Кухнята беше тиха и спокойна, както пет минути по-рано. Тя отиде на пръсти до входната врата и надникна навън, но непознатият беше изчезнал.

Ема се наведе напред и задиша тежко, подпряла ръце на коленете си. Когато отново се изправи, нещо се удари в ключицата й. Тя внимателно опипа кожата си. На верижка около врата й висеше кръгъл медальон — медальонът на Сътън. Същият, който беше търсила в кутията с бижута, но не беше успяла да открие. Същият, който Сътън беше носила в клипа. Верижката съответстваше идеално на червените, пресни белези на врата й, останали от душенето.

Светът на Ема отново се преобърна с краката нагоре. Сътън наистина беше мъртва. Вече не се съмняваше в това. От очите й закапаха горещи, мокри сълзи. Тя вдигна трепереща ръка към устните си и заглуши едно ридание.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса, оглеждайки трескаво входа към кухнята, пълните с книги рафтове в кабинета, стълбището, величествения вход. Погледът й се спря върху блестящия червен лъч над вратата. До него се намираше панелът за включване на алармата; зелена светлинка осветяваше думата ВКЛЮЧЕНА. Ема отиде на пръсти до уреда. Беше живяла за кратко при едно приемно семейство в Рино, което имаше същата алармена система — имаха шкаф, пълен с ценен античен китайски порцелан „Уеджууд“ и въпреки това караха четирите си приемни деца да спят натъпкани в една малка стая — и приемният брат на Ема й беше показал как да работи с нея. Тя натисна стрелката надолу и се появи списък с часовете, когато алармата е била включвана и изключвана. За последно беше включена в осем и дванайсет вечерта. Тогава госпожа Чембърлейн беше пуснала Ема и Лоръл в къщата. Нямаше обаче индикация, че спирането на тока е изключило алармата. Нито, че госпожа Чембърлейн е трябвало да я включи отново след това. Нямаше запис и че някой я е активирал, което щеше да се случи, ако удушвачът беше влязъл през вратите или прозорците. Така че… как се беше озовал вътре? Как беше излязъл?

Ема вдигна глава и усети как я изпълва студено, хлъзгаво усещане. Може би нямаше нужда да се заобикаля алармата. Може би удушвачът е бил в къщата още от самото начало. Тя се сети за гласа в ухото си. Казах ти да продължиш да играеш. Казах ти да не си тръгваш. След това се сети за разговора с Шарлът и Лоръл от автогарата. Грейхаунд ли казаха току-що, беше попитала Лоръл. Възможно ли беше?

Аз бях повече от сигурна, че беше. Сетих се за последния си спомен. Фигурата с широки рамене, която ме измъква от багажника. Червеникавата коса, осветена от уличната лампа. Онзи, който беше душил Ема, определено беше вътрешен човек: една от най-добрите ми приятелки.