Игра на лъжи

8. Кафе, кроасани, сбъркана самоличност

— Сътън. Сътън.

Ема се събуди, усещайки как някой я разтърсва за раменете. Намираше се в светла стая. Пред прозореца се ветрееха пердета на бели и зелени райета. Таванът беше гладък, без украса. Ниско шкафче и голям телевизор с плосък екран стояха на мястото, където се намираше овехтелият гардероб на Клариса.

Я чакай малко! Тя вече не се намираше в дома на Клариса. Ема седна рязко в леглото.

— Сътън — чу се отново гласът. Една руса жена се беше надвесила над нея. Косата на слепоочията й беше прошарена, около очите й се виждаха ситни бръчици. Носеше син костюм, обувки на високи токчета и много грим. В съзнанието на Ема проблесна снимката, на която семейството на Сътън е вдигнало чаши с мътни питиета. Това беше майката на Сътън.

Ема скочи от леглото и се огледа стреснато.

— Колко е часът? — възкликна тя.

— Имаш точно десет минути, преди да тръгнеш за училище. — Госпожа Мърсър извади една рокля от гардероба и чифт обувки с каишки. Спря се за миг до Ема и я погледна. — Надявам се, че снощи не си се прибрала така.

Ема наведе глава и се погледна. По някое време през нощта беше съблякла раираната рокля, с която беше на партито, и сега седеше само по сутиен и момчешки боксерки. Тя бързо се прикри с ръце.

След това погледна към обувките, които предишната вечер беше изритала на пода. Те си лежаха на същото място, където ги беше оставила. Сребристата чантичка на Сътън и айфонът й лежаха на бюрото. Постепенно тя започна да осъзнава, че Сътън не се е прибрала предишната нощ. Така и не я беше намерила.

— Секунда само! — Ема сграбчи ръката на госпожа Мърсър. Нещата бяха отишли твърде далеч. Нещо се беше объркало ужасно. — Станала е голяма грешка.

— Разбира се, че е станала грешка. — Госпожа Мърсър прекоси стаята и хвърли чифт спортни панталонки, дамско спортно потниче, маратонки и тенис ракета „Уилсън“ в големия спортен червен сак с името „СЪТЪН“, избродирано отстрани. — Не си ли нави часовника? — След това се плесна по челото. — Какви ги говоря? Разбира се, че не си. Ти си си такава.

Гледах как майка ми хвърля сака на леглото и дръпва рязко ципа. Дори собствената ми майка не можеше да познае, че пред нея седи Ема, а не аз.

Госпожа Мърсър посочи на Ема роклята, която беше проснала на леглото. Когато Ема не помръдна от мястото си, тя въздъхна, свали роклята от закачалката и я нахлузи през главата й.

— Мога да разчитам на теб, че ще си обуеш сама обувките, нали? — рече строго госпожа Мърсър, хванала едната обувка за каишката. На етикета пишеше „МАРК от Марк Джейкъбс“. — След две минути да си слязла за закуска.

— Почакай! — възрази Ема, но госпожа Мърсър вече беше излязла от стаята и затръшна зад гърба си вратата толкова силно, че снимката на Сътън, Лоръл, Шарлът и Мадлин падна по лице на пода.

Ема се огледа панически. Изтича към дивана, където беше оставила мобилния си телефон. На екрана се изписа: „Няма нови съобщения“. След това отиде до бюрото и взе айфона на Сътън. От последния път, когато го беше проверявала, беше дошло само едно съобщение, и то от Гарет:

— Луда работа — прошепна Ема. Сети се за публикацията на стената на Сътън във Фейсбук, която беше прочела малко преди да напусне Вегас. „Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“. Възможно ли е Сътън да е избягала и да е решила, че Ема може да я замества достатъчно дълго, за да набере преднина? Тя изтича боса навън и се спусна по стъпалата.

Коридорът на първия етаж беше украсен с големи семейни фотографии в рамки: снимки от училище, снимки от семейните ваканции в Париж и Сан Диего и портрет на семейство Мърсър на нещо, което приличаше на луксозна сватба в Палм Спрингс. Ема се ориентира по звука от сутрешните новини по телевизията и миризмата на кафе, и се озова в кухнята. Тя представляваше огромна стая с големи прозорци от пода до тавана, през които се виждаше облицован с тухли вътрешен двор и високи планини. Плотовете бяха с тъмен цвят, шкафчетата бели и из цялата стая бяха пръснати най-различни джунджурии с ананасова форма — дървени ананаси върху шкафчетата, керамичен цилиндър във формата на ананас, в който стояха шпатули и готварски лъжици; до задната врата висеше дървена табелка с формата на ананас с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“.

Госпожа Мърсър си наливаше кафе над умивалника. Сестрата на Сътън, Лоръл, режеше кроасан на масата, облечена с надиплена риза, която изглеждаше същата като онази, която Ема беше видяла в гардероба на Сътън предишната нощ. В кухнята влезе господин Мърсър, понесъл броеве на „Уол Стрийт джърнъл“ и „Тусон дейли стар“. Ема забеляза, че е облечен с лекарска престилка, на която пишеше ДЖ. МЪРСЪР, ОРТОПЕДИЧНА ХИРУРГИЯ. Също като госпожа Мърсър, и той беше малко по-възрастен от повечето приемни родители на Ема, може би около петдесетте. Ема се зачуди дали са се опитвали да имат собствени деца, преди да осиновят Сътън. Ами Лоръл? Тя имаше същата квадратна челюст като госпожа Мърсър и същите кръгли сини очи като господин Мърсър. Може би тя беше биологичната им дъщеря. Може би семейство Мърсър бяха успели да си направят бебе, след като бяха осиновили дете — Ема беше чела някъде за подобен феномен.

Щом Ема се появи на вратата, всички вдигнаха глави към нея, включително огромния датски дог. Той се надигна от килимчето си до вратата и се запъти към нея. Подуши ръката й, голямата му челюст се отърка в кожата й. На каишката му имаше метална пластинка, на която пишеше ДРЕЙК. Ема стоеше абсолютно неподвижно. След миг Дрейк сигурно щеше да залае като полудял, защото щеше да познае, че Ема не е тази, за която се представя. Но той само изсумтя, обърна се и се затътри до леглото си.

Внезапно в главата ми проблеснаха спомени за Дрейк. Шумното му дишане. Езикът му върху лицето ми. Как лаеше като побъркан всеки път, когато край нас минаваше линейка. Изпитах огромното желание да го гушна и да го целуна по студения мокър нос.

Госпожа Мърсър остави едно шишенце с витамини и се приближи до Ема.

— Пий — каза тя и побутна към нея една чаша с портокалов сок. — Имаш ли пари за обяд?

— Трябва да ви кажа нещо — рече рязко Ема. Всички вдигнаха глави към нея. Тя се прокашля. — Аз не съм Сътън. Дъщеря ви е изчезнала. Може да е избягала.

Изтрака лъжица и госпожа Мърсър сбърчи вежди. Ема се напрегна в очакване на нещо ужасно — да се включат аларми, да изригнат фойерверки, от пералното помещение да изскочат нинджи и да я похитят, всякакви такива неща, които би трябвало да подскажат, че тя е разкрила нещо много, много опасно. Но господин Мърсър само поклати глава и отпи кафе от чашата си с форма на ананас, върху която имаше надпис „Алоха от Хаваи“.

— И коя си, ако смея да запитам? — рече той.

— Аз съм… нейната отдавна изгубена близначка Ема. Трябваше да се срещнем вчера. Но тя… изчезна.

Госпожа Мърсър не спираше да мига. Господин Мърсър и Лоръл размениха недоверчиви погледи.

— Запази въображението си за часа по литература. — Госпожа Мърсър сложи един кроасан в чинийка и го побутна към Ема.

— Сериозно ви говоря. Казвам се Ема — рече тя.

— Ема, а? А каква ти е фамилията?

— Па… — започна Ема, но Лоръл удари с чашата си в масата.

— Нали не й вярваш, мамо? Просто се опитва да се измъкне от училище.

— Разбира се, че не й вярвам. — Госпожа Мърсър пъхна сгънато листче хартия в ръката на Ема. — Ето ти програмата. Лоръл, ще донесеш ли обувките и сака на Спящата красавица отгоре?

— Защо трябва да го правя? — изхленчи Лоръл.

— Защото не мога да разчитам на сестра ти. — Госпожа Мърсър грабна връзка ключове от купичката във формата на ананас, която стоеше до безжичния телефон. — Може пак да се върне в леглото.

— Хубаво — изсумтя Лоръл и със стържене дръпна стола си назад.

Ема гледаше безизразно блестящите медни копчета на работния костюм на госпожа Мърсър, после погледът й се премести към кристалната огърлица на врата й. Как е възможно това да се случва? Защо не й вярваха? Толкова ненормално ли им звучеше?

Може би. Колкото и да ми се искаше родителите ми да повярват на думите на Ема, те наистина звучаха откачено.

Лоръл излезе от кухнята и тръгна към стълбите.

— Благодаря ти за снощи, гад такава — изсъска тя на Ема, когато минаваше покрай нея.

Ема отстъпи назад, сякаш Лоръл й беше зашлевила шамар. След това си спомни думите на Шарлът от купона. Пак си я зарязала, нали? Ти си лоша, лоша сестра. Освен това в телефона на Сътън имаше съобщение:

— Не съм те зарязала. — Ема се обърна след отдалечаващата се Лоръл. — Чаках Сътън, когато Мадлин ме завлече на купона. Нищо не можех да направя.

Лоръл се върна и застана срещу Ема.

— Как ли пък не, Сътън. Не направи единственото нещо, за което те помолих още преди няколко седмици. Бях буквално зарязана в „Червената врата“. Обзалагам се, че си го нагласила така, защото си знаела, че телефонът ми е на път да угасне, нали? — Тя имаше подчертани скули и мънички лунички по носа. Широката й челюст се движеше, докато дъвчеше дъвка „Джуси фрут“. — Къде ти е медальонът?

Ръката на Ема се стрелна към ключицата й и тя безпомощно сви рамене.

Лоръл отвори леко уста и се изсмя подигравателно.

— Но аз си мислех, че е толкова важен за теб — рече тя с леден глас. — Нещо, което никой друг няма. Единствения начин да ми го вземат, е като ми отрежат главата. — Гласът й стана доста мелодичен, докато се опитваше да имитира този на Сътън.

— Момичета, не се карайте — предупреди ги господин Мърсър, протягайки ръка над масата, за да вземе куфарчето си и връзката ключове.

— Да, не се карайте — рече и госпожа Мърсър. — Просто донеси чантите, Лоръл. Имаш трийсет секунди. — Лоръл се завъртя и започна да се изкачва по стъпалата. — Коя кола ще вземеш? Сътън, твоята още ли е у Мадлин?

Госпожа Мърсър се обърна към Ема в очакване на отговора й.

— Ами, да? — предположи Ема.

— Ще вземем моята — извика Лоръл от горния етаж.

Госпожа Мърсър избута Ема във фоайето. Носът я засърбя от миризмата на парфюм „Фракас“. Тя се вгледа в очите на жената, опитвайки се да й внуши коя е всъщност… и каква не е. Не може да не разпознае собствената си дъщеря, нали?

Но госпожа Мърсър просто постави ръце на раменете й. На врата й изпъкна сухожилие.

— Би ли се държала нормално днес? — Тя затвори очи и въздъхна тежко. — Подготвяме голямо парти за рождения ти ден след две седмици. Поне веднъж се постарай да го заслужиш.

Ема примигна и кимна бързо. Очевидно те наистина не й вярваха.

Лоръл изтрополя надолу по стълбите, носейки два сака и две чанти. Тя тикна в ръцете на Ема обувките, които госпожа Мърсър беше извадила, сака за тенис и една бежова кожена чанта, която Ема не беше виждала. Тя надникна вътре. Във вътрешните й джобове се виждаха портмонето и айфонът с розов калъф. На дъното имаше моливи, химикали, спирала „Диор“ и чисто нов айпад. Ема повдигна вежди. Поне най-накрая щеше да разбере какво представлява айпадът.

Господин Мърсър отвори широко предната врата.

— Махайте се оттук.

Лоръл изприпка на верандата, ключовете в ръката й подрънкваха. След като обу обувките си, Ема я последва.

Щом излезе навън, по челото й изби пот. На отсрещната морава съскаха пръскачки, а на завоя малки деца, облечени в училищни униформи, чакаха автобуса. Докато прекосяваше алеята, потраквайки с токчета, Лоръл погледна през рамо към Ема.

— Много тъп опит да се опиташ да се измъкнеш от училище. — Тя натисна бутона за дистанционно отключване на вратите на колата й. След като изпиука два пъти, черният фолксваген джета, паркиран под баскетболния кош, се отключи. — Отдавна изгубената ти сестра-близначка? Откъде пък ти хрумна това?

Ема отново погледна към другата страна на улицата. Не спираше да се надява, че Сътън ще се появи на тротоара, готова да й се извини и да обясни изчезването си. Над цветните лехи невъзмутимо жужаха пчели. По улицата мина камионът на озеленителите. Планинската верига, в която се гушеше каньонът Сабино, блестеше на слънцето.

— Ехо, космически кадет?

Ема примигна. Лоръл се приближи до нея с малък бял плик в ръка. На него с големи печатни букви беше написано СЪТЪН.

— Намерих го под чистачката. — Гласът на Лоръл преливаше от горчивина. — Да не би да имаш нов таен обожател?

Ема огледа плика. В горния му десен ъгъл се бяха напъхали няколко листенца от цветни пъпки. Трябваше ли да отвори нещо, което не е предназначено за нея? Но Лоръл продължи да го гледа очаквателно и да пука балончета от дъвка в ухото на Ема.

Най-накрая тя я погледна.

— Нещо против да остана малко сама? — Помисли си, че Сътън би казала нещо такова.

Лоръл изсумтя и отстъпи встрани. Ема отвори плика и измъкна лист хартия с начертани редове:

Ема се обърна рязко и огледа двора, но утринта беше зловещо спокойна. Училищният автобус избръмча на ъгъла и качи децата. Докато се отдалечаваше, скърцащите му спирачки прозвучаха като писък.

— Какво пише там? — Лоръл се наведе към нея.

Ема бързо смачка листа в ръката си.

— Нищо. — Гласът й едва се чу.

Лоръл сви устни. После отвори пасажерската врата и й посочи седалката.

— Сядай вътре.

Ема направи каквото й беше казано, отпусна се замаяна на седалката и впери поглед напред. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се страхуваше да не се взриви.

— Държиш се толкова странно — каза Лоръл и запали колата. — Какво ти става?

Докато я гледах, погледът ми започна да се замъглява. В ушите ми се разнесе бучене. Не спирах да чувам въпроса на Лоръл: Какво ти става? Думите й ме връхлитаха на вълни, все по-силни и по-силни. Внезапно видях Лоръл да седи в една тъмна пещера. По лицето й пробягваха светлини. Ъгълчетата на устата й бяха увиснали надолу. Очите й бяха пълни със сълзи. Какво ти става? Какво ти става? Думите звъняха в ушите ми като клепало на камбана.

Тъмнината в съзнанието ми изведнъж беше прорязана от ярка светкавица. После още една, и още една, като поредица от падащи плочки от домино, докато най-накрая в главата ми не се появи една завършена сцена от миналото ми. Един спомен.

Изведнъж ясно си спомних къде и кога Лоръл ми беше задавала този въпрос и преди. И това не беше единственото, което видях…