Игра на лъжи

12. Първата проблемна семейна вечеря на Ема

Веднага, щом Ема се прибра от тренировката по тенис, обонянието й беше подразнено от миризмата на пържоли, печени картофи и кроасани. Госпожа Мърсър подаде глава през вратата на кухнята.

— А, ето те и теб. Вечерята е готова.

Ема прокара ръка по мократа си коса. Веднага ли! Надяваше се да се усамоти за няколко минути преди вечеря. Да се качи горе, да се свие на топка в леглото и да оплаче мъртвата си сестра, която никога не беше виждала, да реши какво ще прави по-нататък…

Тя остави сака на Сътън във фоайето и влезе в кухнята. Госпожа Мърсър поставяше кани с вода на масата, а господин Мърсър отвори бутилка вино и наля в две чаши. Лоръл вече седеше на масата и си играеше с вилицата си. Беше си тръгнала от тренировката по тенис, без да предложи на Ема да я докара.

Ема се настани на стола до Лоръл. До чашата й с вода беше поставен малък хартиен жерав. Лоръл се прокашля и кимна с глава към него.

— Отвори го.

Ема погледна към жерава, после се огледа предпазливо. Предпочиташе да не го отваря, благодаря, особено ако имаше вероятност да се окаже поредната зловеща бележка. Но Лоръл продължи да я гледа. Блестящата хартия за оригами прошумоля, когато Ема бавно започна да разгъва птицата. Върху белия лист пишеше:

— Разбрах, че купонът на Ниша бил много смотан. — Лоръл смачка платнената салфетка в ръцете си. — И най-накрая се осмелих да попитам Шар след тренировката по тенис. Тя каза, че са те отвлекли.

Ема сгъна отново оригамито във формата на птица и докосна ръката на Лоръл.

— Благодаря. — Не беше много, но поне някой вече вярваше на онова, което казва.

— Моля — отвърна Лоръл и скришом я погледна с надежда в очите.

Изведнъж в съзнанието ми се появи един размазан спомен за Лоръл. Видях как двете стоим пред врата с табела, на която пише:

И двете бяхме облечени с хавлиени шорти и носехме големи слънчеви очила. „Просто се преструвай, че мястото ти е тук“ — инструктирах я аз, хващайки я за ръката. Тя ме погледна по същия жаден, предан начин, който казваше: „ти си голямата сестра и аз искам да съм като теб“.

Значи сме били приятелки… едно време. Но вече не, съдейки по спомена ми от горещия извор.

— Но можеш да ми се реваншираш — каза Лоръл на Ема, скръствайки ръце на гърдите си. — Маникюр при „Мистър Пинки“ другата седмица, преди рождения ти ден? Може би в четвъртък?

— Става — съгласи се Ема, макар че четвъртък й се струваше ужасно далеч, все едно в следващото хилядолетие. Дали изобщо щеше да е тук следващата седмица?

Госпожа Мърсър измъкна от фурната една голяма чиния. Господин Мърсър извади блестящите ножове за пържоли от чекмеджето. Лоръл се наведе напред. Предницата на блузката й се разтвори и Ема видя розовия й сутиен с фестониран кант.

— Защо избяга така тази сутрин? — прошепна тя. — Мадс ми каза, че те видяла да излизаш от някаква полицейска кола.

Ема се вцепени.

— Опитвах се да се измъкна — прошепна в отговор тя. — Едно ченге, което минаваше наблизо, ме забеляза. Каза ми, че ако не се върна в училище, ще увеличи глобата за колата ми.

— Гадост. — Един меднорус кичур падна пред очите на Лоръл.

Разговорът им беше прекъснат от госпожа Мърсър, която започна да сервира димящите чинии. Оставяше пред всеки порция пържола, спанак и печени картофи. Господин Мърсър пробута на Дрейк едно парче руло, което кучето глътна, без да дъвче. След като всичко беше сервирано, госпожа Мърсър седна и разгъна салфетка в скута си.

— Току-що ми се обади треньорката Маги, Сътън. Каза, че днес въобще не си била във форма.

— О! — Ема си бодна парченце картоф. Нямаше голям успех на тренировката, но поне не се наложи да облича смърфския екип — Маги й беше казала, че ще решат проблема с униформата на следващия ден. По време на тренировката тя беше успяла да върне няколко удара — благодаря ти, Нинтендо! — но сервисите профучаваха край главата й, а когато играха по двойки с Шарлът, тя се засили да посрещне една топка и удари приятелката си отстрани. — Да, май съм позагубила тренинг — рече тя. Без да споменава, че през цялото време беше леко шашната.

Господин Мърсър цъкна с език.

— Причината е най-вероятно това, че не си тренирала цяло лято.

— Няма да е зле да прекараш известно време на кортовете тази вечер. — Госпожа Мърсър избърса устата си със салфетката, на която бяха щамповани ананаси.

— Може пък Сътън да не се е представила добре, защото днес Ниша Банерджи се държа отвратително — намеси се Лоръл. Ема я погледна с благодарност. Хубаво беше, че се застъпва за нея.

За мен, всъщност, имаше предвид Ема. Но аз бях абсолютно съгласна с нея. Радвах се, че Лоръл ми пази гърба.

Меко, замислено изражение се появи на лицето на госпожа Мърсър.

— Как е Ниша? Срещнах баща й в клуба през уикенда. Очевидно това лято е била на тенис лагер. И е изкарала някаква кандидатстудентска програма в Станфорд. Толкова е силна, особено след онова, което се случи с майка й.

Ема изсумтя. Ако силна е синоним на кучка, то госпожа Мърсър беше абсолютно права.

— Ниша е доста зла.

— Абсолютно — съгласи се Лоръл.

— А Мадлин и Шарлът не са? — Госпожа Мърсър лапна парче пържола.

— Мадлин и Шарлът са страхотни — изчурулика Лоръл. — И са много мили.

Госпожа Мърсър отпи от виното си.

— Знаете какво мисля за приятелството ви с тях. Те винаги се забъркват в неприятности.

Ема преглътна тежко хапката си, сещайки се за папката, която детектив Куинлън й беше показал в полицейското управление. Мадлин и Шарлът не бяха единствените, които се забъркваха в неприятности.

— Дори родителите им са… странни — продължи госпожа Мърсър, хапвайки си малко спанак. След като преглътна, тя добави: — Винаги съм намирала госпожа Вега за твърде напориста. Колко е вманиачена по Мадлин и танците. А господин Вега е толкова… напрегнат. Скандалите, които вдигаше на Теър пред всички… — Гласът й секна и тя погледна смутено Лоръл. Тя размазваше равномерно масло върху кроасана.

Ема се наведе напред, с надеждата, че ще научи нещо повече за Теър Вега.

— Ами майката на Шарлът? — каза вместо това госпожа Мърсър и сбърчи нос. — Всеки път, когато разгърна вестника, я виждам с поредната нова рокля да кръщава някоя лодка на езерото Хавасу с бутилка шампанско в ръка.

Господин Мърсър отхапа от пържолата си.

— Госпожа Чембърлейн се облича много… интересно.

— Искаш да кажеш неподходящо? — Госпожа Мърсър притисна ръка към устата си. — Извинете, момичета. Не е прилично да се обсъждат хората. Нали, Джеймс?

— Точно така — промърмори господин Мърсър. След това погледна косо Ема. По лицето му премина разтревожено изражение. Ема нервно наведе глава. Сърцето й се разтупка силно. Той я беше погледнал така, сякаш знаеше.

После отмести поглед. Ема разряза един печен картоф на две и разбърка по-меката му вътрешност, както обичаше да прави от малка.

— Може би Мадлин и Шарлът се забъркват в неприятности, защото родителите им са заети с други неща.

Госпожа Мърсър се облегна назад.

— Я виж ти! Колко си проницателна, Опра.

Ема сви равнодушно рамене. Това всъщност беше първият урок в „Психология на приемните деца“ — повечето деца правеха глупости, когато не получаваха достатъчно внимание или родителски грижи. Те нямаха родители, които да им помагат с домашните, да присъстват на състезанията им или да ги окуражават да участват в научни панаири. Никой не им четеше приказки за лека нощ, нито ги целуваше преди да заспят, нито се събираха на приятни семейни вечери.

Изведнъж се сети нещо. Погледнато реално, това беше първата семейна вечеря в живота й. Дори докато живееше с Беки, повечето пъти те се хранеха или в колата, след като бяха минали през някой павилион с храна за вкъщи, или сядаха пред телевизора с табла в скута. Иначе Ема изяждаше сама купата със зърнена закуска, докато Беки изнасяше дълги монолози в празния двор зад блока.

Отново усети лека завист, но бързо я преглътна и се замисли за бележката. Сътън е мъртва. Ема никога няма да присъства на семейна вечеря със сестра си.

Известно време всички мълчаха, вилиците потракваха в чиниите, лъжиците стържеха в сервизните съдове. Пейджърът на господин Мърсър се обади; той го погледна и го прибра в калъфа му. Ема го улови, че я поглежда още няколко пъти. Най-накрая той постави ръце върху масата.

— Добре, това ме подлудява. Откъде се появи този белег на брадичката ти?

Сърцето на Ема се качи в гърлото й. Всички се обърнаха и я погледнаха.

— Ъ-ъ-ъ, какъв белег?

— Ето този. — Той го посочи през масата. — Досега не съм го забелязвал.

Лоръл присви очи.

— А, да. Странно!

Госпожа Мърсър се намръщи.

Ема докосна брадичката си. Беше получила белега, след като падна от люлката на детската площадка в Макдоналдс. Изгуби съзнание за няколко минути и когато се свести, очакваше да види надвесената над нея Беки, която я утешава. Само че тя не се виждаше никъде. Вместо това Ема я намери в другия край на детската площадка да плаче, докато се люшкаше напред-назад върху едно конче. Беше свила краката си почти до гърдите, за да може да стъпи в стремената. Когато Беки видя кръвта, която струеше от брадичката на Ема, тя се разплака още по-силно.

Ема не можеше да разкаже това на господин Мърсър. Тя вдигна чашата с вода към устата си.

— Имам го от известно време. Явно не ме познавате толкова добре, колкото си мислите.

— И това е така, защото си някакво си момиче на име Ема? — рече саркастично майката на Сътън.

Ема едва не се задави с водата. Майката на Сътън се усмихваше накриво и някак неискрено.

— А, между другото, как е Ема днес? — добави господин Мърсър и й намигна.

Госпожа Мърсър погледна Ема в очакване на отговор. Тя се шегуваше, нали! Ема вече не беше съвсем сигурна. В нищо не беше сигурна.

— Ами, Ема е леко дезориентирана — отвърна тихо тя.

Семейството ми нямаше представа колко истина се криеше в този отговор.