Игра на лъжи

1. Двойничката

Ема Пакстън се измъкна през задната врата на новия дом на приемните й родители в покрайнините на Лас Вегас, метнала чантата си през рамо и с чаша студен чай в ръка. По близката магистрала профучаваха коли и въздухът миришеше силно на изгорели газове и на местната пречиствателна станция. Единствената украса в задния двор бяха прашни фитнесуреди, ръждясала лампа против насекоми и кичозни глинени статуи.

Той се различаваше ужасно от моя заден двор в Тусон, който беше оформен идеално като пустинен пейзаж и имаше кула с люлка, за която обичах да си фантазирам, че е замък. Както вече казах, някои подробности все още помнех, а други просто се бяха изпарили. През последния един час вървях след Ема, опитвайки се да науча повече за живота й с надеждата да си спомня повече неща от моя собствен. Не че имах кой знае какъв избор. Където и да отидеше тя, аз се мъкнех подире й. Не бях съвсем сигурна откъде знаех всички тези неща за Ема — те просто се появяваха в главата ми, докато я наблюдавах, също като есемеси във входящата кутия. Познавах живота й по-подробно, отколкото моя собствен.

Ема остави чантата си върху дървената маса с крака от гофрирано желязо на верандата, седна в един пластмасов градински стол и протегна врат нагоре. Единственото хубаво нещо на верандата беше, че не гледаше към казината, а предоставяше идеален изглед към ясното, чисто небе. Луната висеше над хоризонта — издуто алабастровобяло кръгче. Погледът на Ема се отклони на изток, към двете ярки, познати звезди. Когато беше деветгодишна, тя тъжно беше нарекла дясната Звездата на мама, лявата беше Звездата на татко, а мъничкото, блещукащо петънце под тях беше Звездата на Ема. Беше си измисляла всякакви истории за тези звезди, преструвайки се, че са истинското й семейство и че един ден те ще се съберат на Земята така, както са заедно на небето.

През по-голямата част от живота си Ема беше живяла в приемни семейства. Никога не беше виждала баща си, но си спомняше майка си, с която беше живяла, докато не навърши пет години. Майка й се казваше Беки. Беше слаба жена, която обичаше да отговаря на висок глас на въпросите от „Колелото на късмета“, да танцува из дневната на песните на Майкъл Джексън и да чете таблоиди, в които имаше статии от рода на „Бебе се роди от тиква!“ и „Момчето-прилеп е живо!“. Беки изпращаше Ема на лов за боклуци из квартала, а наградата винаги беше или гилза от използвано червило, или мини „Сникърс“. Тя купуваше на Ема къси полички с воланчета и дантелени роклички от „Гудуил“ и я контеше. Четеше й „Хари Потър“ преди лягане, като измисляше различни гласове за героите.

Но Беки беше като лотариен билет — Ема никога не знаеше как ще премине денят й. Понякога майка й по цял ден лежеше на дивана и плачеше с изкривено лице и стичащи се по бузите й сълзи. Друг път завличаше Ема в най-близкия магазин и й купуваше по два чифта от всичко. „Защо са ми два чифта еднакви обувки?“ — питаше Ема. Беки я поглеждаше разсеяно. „В случай, че единият се изцапа, Еми“.

Освен това Беки забравяше много — като онзи път, когато я беше зарязала в „Съркъл Кей“. Останала без дъх, Ема наблюдаваше как колата на майка й се изгубва по магистралата. Продавачът й даде сладолед на клечка и й позволи да седне върху фризера, който беше поставен пред магазина, докато се обади тук-таме. Когато Беки най-после се върна, тя сграбчи Ема и я прегърна силно. Дори не се оплака, когато Ема покапа със сладолед роклята й.

Една лятна нощ, скоро след тази случка, Ема остана да спи у Саша Морган, нейна приятелка от детската градина. Когато на сутринта се събуди, тя видя госпожа Морган да стои на вратата с ядосано изражение на лицето. Оказа се, че Беки е пъхнала бележка под входната врата на Морганови, с която съобщава, че е „тръгнала на кратко пътешествие“. Много кратко — продължаваше вече повече от тринайсет години.

След като не можаха да открият Беки, родителите на Саша оставиха Ема в приюта в Рино. Потенциалните осиновители не се интересуваха от петгодишни деца — търсеха бебета, които да превърнат в свои миниверсии — така че Ема живя в пансиони и при приемни родители. Макар че щеше винаги да обича майка си, тя не можеше да каже, че й липсва — поне не и Нещастната Беки, Маниакалната Беки или Лудата Беки, която я беше забравила в „Съркъл Кей“. Липсваше й обаче самата идея за майка: някоя стабилна, постоянно присъстваща в живота й жена, която да познава миналото й, да се грижи за бъдещето й и да я обича безусловно. Ема беше измислила звездите на мама, татко и своята не въз основа на нещо, което познаваше, а по-скоро въз основа на нещо, което й се искаше да има.

Плъзгащата се врата се отвори и Ема се завъртя. Травис, осемнайсетгодишният син на приемната й майка, излезе наперено на верандата и се настани върху масата.

— Съжалявам, че така се намъкнах в банята — рече той.

— Няма нищо — промърмори горчиво Ема и леко се отдръпна от протегнатите му крака. Беше повече от сигурна, че Травис не съжалява. Правеше всичко възможно, за да я види гола. Днес той носеше синя бейзболна шапка, смъкната ниско над очите му, овехтяла, свръхголяма риза и торбести дънки, чието дънце висеше почти до коленете му. По чипоносата му физиономия с тънки устни и малки очички се забелязваха снопчета набола брада; не беше достатъчно пораснал, за да има сериозно лицево окосмяване. Кървясалите му кафяви очи се присвиха похотливо. Ема усещаше погледа му, който внимателно проучваше плътно прилепналата й тениска, голите, потъмнели от слънцето ръце и дългите й крака.

Травис изсумтя, бръкна в джоба на ризата си, измъкна един джойнт и го запали. Когато издуха пушека към нея, лампата против насекоми изведнъж се включи. С леко изпукване и шипяща синя светлина тя унищожи поредния комар. Защо не можеше да направи същото и с Травис…

Искаше й се да каже: „Марш оттук, смръдльо! Нищо чудно, че момичетата избягват да се приближават до теб“. Но се сдържа; коментарът щеше да влезе само в списъка „Духовитости, които трябваше да кажа“, който си водеше в едно черно тефтерче, скрито в най-горното й чекмедже. Списъкът с духовитости, или накратко ДКТДК, представляваше остроумни, сприхави забележки, които Ема отдавна копнееше да каже на приемните си майки, гадните съседи, кучките в училище и цяла сюрия други личности. В повечето случаи се сдържаше: беше по-лесно да мълчи, да не си създава проблеми и да бъде типът момиче, каквото изисква ситуацията, в която се намира. Междувременно се беше сдобила с някои впечатляващи умения: на десетгодишна възраст разви отлични рефлекси, когато господин Смайт, един от раздразнителните й приемни родители, изпаднеше в някое от настроенията си, при които хвърляше най-различни предмети. Когато Ема живееше в Хендерсън при Урсула и Стив, двете хипита, които сами си отглеждаха храната, но нямаха представа как да си я сготвят, Ема неохотно пое кухненските задължения, научавайки се да прави хляб с тиквички, зеленчуков огретен и страхотни пържени картофи.

Два месеца по-рано Ема се беше заселила при Кларис, самотна майка, която работеше като барманка за ВИП комарджии в казиното „М Ризорт“. Ема прекара лятото в правене на снимки, игра на мини на очуканото блекбери, подарък от приятелката й Алекс, преди да напусне предишния си дом в Хендерсън, и почасова работа като оператор на ролеркостера до казиното „Ню Йорк Ню Йорк“. О да, и в опити да избягва Травис.

В началото не беше така. Ема се опита да се държи мило с новия си приемен брат, с надеждата, че ще станат приятели. Не всички приемни родители бяха гадни, а и тя никога не се беше сприятелявала с другите деца; просто понякога се налагаше да полага огромни усилия. Престори се, че се интересува от всички клипове в Ю тюб за това как да станеш крадец на дребно, които Травис гледаше: как да се отключи кола с мобилен телефон, как да се хакнат автомати за безалкохолни, как да се отключи катинар с кутийка от бира. Изгледа два кеч мача по телевизията, дори се опита да научи терминологията. Но на всичко това беше сложен край седмица по-късно, когато Травис се опита да я опипа, докато тя стоеше пред отворения хладилник.

— Ти се държиш толкова мило — беше промърморил в ухото й, преди Ема „случайно“ да го ритне в слабините.

Единственото, което Ема искаше, беше да завърши гимназията. Беше краят на август и училището започваше в сряда. След две седмици тя навършваше осемнайсет и можеше да напусне Клариса, но това означаваше да напусне и училището, да си намери квартира и да започне да работи, за да си плаща наема. Клариса беше казала на социалните, че Ема може да остане при нея, докато си вземе дипломата. Само още девет месеца, припяваше си Ема като мантра. Щеше да издържи дотогава, нали?

Травис дръпна още веднъж от джойнта.

— Искаш ли? — попита той задавено, задържайки дима в дробовете си.

— Не, благодаря — отвърна резервирано тя.

Травис най-накрая издуха дима.

— Малката сладка Ема — каза той с мазен глас. — Но ти невинаги си била толкова добра, нали?

Ема вдигна глава към небето и погледът й отново се спря върху звездите на Ема, мама и татко. Малко над хоризонта се виждаше звездата, която наскоро беше нарекла Звездата на гаджето. Като че ли тази вечер тя се намираше по-близо от обичайното до Звездата на Ема — може би това беше някакъв знак. Може би тази година щеше да открие идеалния приятел, с когото й е писано да бъде.

— По дяволите — внезапно прошепна Травис, забелязвайки нещо в къщата. Той бързо угаси джойнта и го хвърли под стола на Ема, точно когато Клариса излезе на верандата. Ема се закашля от дима на тлеещата угарка — колко мило от негова страна, че се опитва да я натопи — и я прикри с маратонката си.

Клариса все още беше облечена с работната си униформа: смокинг, копринена бяла риза и черна тясна вратовръзка. Изрусената й коса беше вдигната в безупречен кок, а устните й бяха с яркочервено червило, което би състарило всяка физиономия. В ръцете си държеше бял плик.

— Липсват ми двеста и петдесет долара — заяви тя с равен глас. Празният плик изшумоля. — Това беше личният ми бакшиш от Брус Уилис. Той се подписа на една от банкнотите. Мислех да я сложа в албума ми с изрезки.

Ема въздъхна съчувствено. Единственото, което бе научила за Клариса беше, че тя е обсебена от звездите. Имаше си албум, в който описваше всяка своя среща с някоя известна личност, а десетки снимки с автографи покриваха стените в малката трапезария. Понякога двете се засичаха по обяд в кухнята, което за Клариса беше рано сутрин след нощната смяна. Единственото, за което беше склонна да говори, беше как предишната вечер провела дълъг разговор с най-новия победител в „Американски идол“ или как циците на някоя филмова звездичка със сигурност са фалшиви, или как водещата на някое риалити шоу била истинска кучка. Ема винаги слушаше в захлас. Тя въобще не се интересуваше от мръсните чаршафи на звездите, но си беше мечтала един ден да стане разследващ журналист. Не че някога го беше споменавала пред Клариса. Не че тя се интересуваше от личния й живот.

— Парите бяха в този плик в спалнята ми днес следобед, преди да тръгна за работа. — Клариса гледаше Ема с присвити очи. — Сега ги няма. Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Ема стрелна с поглед Травис, но той си играеше с блекбърито си. Докато преглеждаше снимките, тя забеляза своя замазана снимка на отражението си в банята. Косата й беше мокра и тя беше увила кърпа около тялото си.

Ема погледна Клариса с пламнало лице.

— Нищо не знам за това — каза тя с възможно най-дипломатичния си тон. — Защо не попиташ Травис? Той може да знае.

— Моля? — сопна й се Травис. — Не съм вземал никакви пари.

Ема изсумтя скептично.

— Знаеш, че никога не бих го направил, мамо — продължи Травис. Той се изправи и подръпна панталоните си нагоре. — Известно ми е колко много работиш. Но днес видях Ема да влиза в стаята ти.

— Какво? — Ема се извъртя с лице към него. — Не съм влизала!

— Напротив — тросна й се Травис. Щом обърна гръб на майка си, фалшивата му усмивка изчезна, носът му се сбърчи, а присвитите му очи проблеснаха.

Ема го погледна изумена. Невероятно беше колко спокойно лъжеше.

— Виждала съм те да ровиш в чантата на майка ти — заяви тя.

Клариса се облегна на масата със свити уста.

— Наистина ли?

— Не, не съм! — Травис посочи обвинително Ема. — Защо й вярваш? Дори не познаваш това момиче.

— Парите не ми трябват! — Ема притисна длани към гърдите си. — Имам си работа! Получавам достатъчно! — Тя работеше от години. Преди да започне на ролеркостъра, известно време се беше хванала в местния зоопарк или стоеше на улицата, облечена като Статуята на свободата, и рекламираше местния кредитен съюз, дори известно време беше амбулантен търговец на ножове. Беше си спестила повече от двеста долара и ги криеше в полупразна кутия от тампони в спалнята си. Травис все още не ги беше намерил, навярно защото тампоните бяха много по-добра охранителна система срещу гадни момчета дори от глутница разярени ротвайлери.

Клариса погледна към Травис, който й се усмихна противно. Тя повъртя празния плик в ръцете си и в очите й проблесна подозрение. Като че ли за миг го бе прозряла.

— Виж какво. — Травис се приближи до майка си и я прегърна през раменете. — Мисля, че трябва да разбереш истината за Ема. — Той извади блекбърито от джоба си и започна да натиска бутоните.

— Какво имаш предвид? — Ема стана и се приближи до тях.

Травис я изгледа лицемерно, прикривайки с ръка екрана на блекбърито.

— Мислех да обсъдим това насаме, но вече е твърде късно.

— Какво да обсъдим? — Ема скочи напред, разлюлявайки пламъка на свещта, поставена в средата на масата.

— Знаеш много добре какво. — Травис натискаше бутоните по клавиатурата. Край главата му избръмча комар, но той не си направи труда да го прогони. — Ти си откачен изрод.

— Какво имаш предвид, Травис? — Начервените устни на Клариса се свиха разтревожено.

Най-накрая Травис им показа екрана на блекбърито.

— Това — обяви той.

Духна горещ сух вятър и напълни очите на Ема с прах. Синьо-черното небе изведнъж се смрачи. Травис въздъхна тежко до нея, лъхна й на марихуана, и показа един сайт за качване на видеоклипове.

Със замах написа в търсачката СътънОтАдоЯ и натисна „старт“.

Клипът се зареди бавно.

Малка камера снимаше двор. Не се чуваше нищо, защото звукът бе изключен. Камерата се завъртя и показа стол, върху който седеше момиче със завързани очи. На врата й висеше дебела сребърна верижка с кръгъл медальон.

Момичето клатеше като обезумяло главата си напред-назад, медальонът подскачаше на гърдите й. Екранът потъмня за миг и изведнъж зад нея се плъзна някой, сграбчи верижката и я опъна силно върху гърлото й. Главата на момичето се отметна назад. Тя размаха ръце и ритна с крака.

— О, Господи. — Клариса притисна ръце към устата си.

— Какво е това? — прошепна Ема.

Непознатият дърпаше веригата все по-силно и по-силно. Той носеше маска на главата си, затова Ема не можеше да види лицето му. След около трийсетина секунди момичето на клипа спря да се бори и се отпусна безжизнено.

Ема отскочи назад. Да не би да бяха видели току-що как някой умира? Какво беше това, по дяволите? И какво общо имаше с нея?

Камерата не се отместваше от лицето на момичето. Тя не помръдваше. Тогава екранът отново потъмня. Когато отново се появи картина, камерата беше обърната на една страна, захвърлена на пода. Ема все още можеше да види отдолу фигурата на стола. Някой се приближи до момичето и свали превръзката от очите й. След дълга пауза момичето се разкашля. От очите й потекоха сълзи. Крайчетата на устата й увиснаха. Тя бавно примига. За части от секундата, преди екранът отново да потъмнее, тя погледна замаяно в обектива.

Ченето на Ема увисна чак до изтърканите й маратонки.

Клариса шумно въздъхна.

— Ха — възкликна триумфално Травис. — Нали ти казах.

Ема се взираше в големите сини очи, леко чипото носле и кръглото лице на момичето. То изглеждаше точно като нея.

Защото момичето от клипа бях аз.