Игра на лъжи

23. Някой е бил много, много лошо момиче…

— И така, Медея е трябвало да убие децата си — обясняваше в сряда госпожа Фрост. Тя крачеше из стаята като някой важен адвокат, който защитаваше живота на невинна жертва. — Само така е можела да отмъсти на съпруга си Язон за предателството му.

Всички ученици си водеха бележки. Изведнъж Ема усети вибрации в чантата си. Бръкна в нея и усети гладките стени на айфона. Каквото и да беше, щеше да е по-интересно от въодушевените обяснения за Медея на госпожа Фрост. Нещо в енергичността, с която учителката им по литература излагаше литературните си интерпретации, караше Ема да се пита дали съпругът на госпожа Фрост не й е особено верен.

— Госпожице Мърсър? — разнесе се суров глас. Ема вдигна глава и видя госпожа Фрост, наведена над чина й. Тя махна с опърпаната си книга към Ема. — Веднага оставете телефона или ще ви го взема до края на учебната година.

Ема вдигна двете си ръце във въздуха.

— Предавам се. — Всички се разсмяха.

За щастие точно в този момент се чу звънецът, а това беше последният час за деня. Ема излезе в коридора и погледна екрана на айфона. Дори след толкова време, макар и да знаеше онова, което знаеше, тя продължаваше да таи в себе си зрънце надежда, че полученото съобщение може да е от Сътън.

Но този път беше просто имейл от майката на Сътън. Заглавието му беше „ОКОНЧАТЕЛНО МЕНЮ ЗА РД ПАРТИ“. Ема огледа списъка с аперитиви и десерти. Беше готова да напише „ИЗГЛЕЖДА СУПЕР“, когато забеляза в списъка морковени мъфини със стафиди. Никога не ги беше харесвала — пълнежът им от стафиди винаги й напомняше за миши барбонки. „НЕКА МЪФИНИТЕ ДА СА ПЛОДОВИ“ — написа тя и изпрати съобщението.

Коридорът беше пълен с ученици, които изпразваха шкафчетата си, и други в спортни екипи, които тичаха към игрището. В ъгъла до витрината с трофеи стояха група момичета, които Ема не познаваше, и си шушукаха нещо. Тя бързо огледа коридора; сърцето й подскачаше всеки път, когато зърваше руса коса като на Лоръл или плитка като на Мадлин. Ема беше избягвала сестра си и приятелките си цял ден, като им заяви, че през обедната почивка трябва да работи върху проекта си по фотография и пренебрегвайки закачливите им есемеси и имейли. „Пак ли ще почистваш обрасли вежди от снимките в годишника?“ — пошегува се Шарлът. При мисълта, че ще трябва да се изправи пред тях, кожата й настръхваше. Защо Лоръл носеше медальона на Сътън? И защо Мадлин я беше снимала? Дали това не беше някакъв вид трофей?

Ема се шмугна в дамската тоалетна и наплиска лицето си с вода. Когато протегна ръка към хартиените кърпи, една ръка се отпусна върху рамото й. Ема изписка и се обърна.

— Боже. — Зад нея стоеше Ниша, притиснала длан към устата си. — Много ли те стреснах?

Ема се обърна и с трепереща ръка спря водата.

— О! Какво става?

Ниша прибра кичур коса зад ухото си.

— Да не си забравила вече?

— Кое?

Ниша сложи ръце на хълбоците си и погледна презрително Ема.

— За украсяването на гардеробчетата? Което капитаните правят в началото на всяка година?

Ема примигна. Това пък откъде трябваше да го разбере?

— Уф! — изпъшка раздразнено Ниша. — Знаеш ли, някои хора не могат сами да се справят с всичко. Те трябва да попълват документите си за кандидатстване в университета.

Ема рязко се обърна. Мили боже.

— И аз искам да уча в университета — рече тя възмутено. — Искам да се запиша в университета на Южна Калифорния.

Ниша замълча за миг, сякаш в очакване на кулминацията. След това избухна в смях.

— Това е най-забавното нещо, което съм чула за целия ден.

Тя отвори вратата на тоалетната и тръгна по коридора към съблекалнята. Ема я последва. Ниша вървеше бързо. Опашката й се поклащаше наляво-надясно, ръцете й бяха свити в юмруци. Двете се спуснаха бързо по стълбите и профучаха покрай Джейсън и Кендра, които винаги се натискаха в малката ниша под стълбището. Когато минаха покрай тях, Ема забеляза, че ръката на Джейсън се губеше под ризата на Кендра.

Ниша влетя в съблекалнята и профуча покрай момичетата, които си обличаха банските костюми, екипите за фехтовка и униформите на мажоретки, и се устреми директно към малкия кабинет. Върху широката очукана маса бяха струпани гланцови листи, маркери и стикери. Една кутия с червени конфети се беше преобърнала и малките блещукащи късчета се бяха пръснали по целия под. Ема си помисли, че й приличат на капки кръв.

Двайсет и пет табели с имена, по една за всяко момиче от отбора по тенис, бяха струпани в средата на масата. Името на Бруклин Килорън беше написано с розови заоблени букви и оградено със стикери на падащи звезди. Името на Изабела Максуини беше изписано със светещи букви върху черен фон. Ниша беше нарисувала цветя, които израстваха от всяка буква на името на Лоръл и беше очертала табелата й по ръба с криволичещи драскулки. След това Ема забеляза табелката на Сътън; името й беше написано с обикновени букви на бял фон. Нямаше никаква украса. Със същия успех можеше да е табелка на гърдите на затворник.

— В общи линии съм готова. — Ниша вдигна най-близката табелка, на която се мъдреше името Аманда Файфър. — Но можеш да ми помогнеш да ги закачим по шкафчетата, ако смяташ, че ще се справиш с това.

— Кога успя да ги направиш? — попита Ема.

— През уикенда. — Нина бръсна с ръка една лъскава конфета от китката си.

— Защо не ми се обади да помогна?

Ниша я погледна за миг, след което се изкиска презрително.

— Все едно бих те помолила да ми помогнеш с нещо. — Тя грабна табелките с имената от масата, разпилявайки няколко молива на пода. Докато Ниша вървеше между гардеробчетата, Ема забеляза по стените, шкафчетата и пода малки капки фалшива кръв от представлението, който й бяха скроили предишната седмица. Ниша застана вдървено пред шкафчето си, за да залепи табелката със собственото си име, украсена с кръстосани ракети за тенис.

Ема прехапа устни.

— Съжалявам за миналата седмица.

Ниша спокойно се премести пред следващото шкафче и залепи табелката на Бетани Хауърд.

— Няма значение — отвърна безгрижно тя.

— Не го заслужаваш — продължи Ема. Искаше й се да добави, че и тя не беше заслужила детската униформа, която Ниша й беше отделила, но може би това само щеше да влоши нещата.

Ниша сложи поредната табелка, след което рязко се завъртя и погледна Ема. Очите й блестяха гневно.

— Глупавата ви фалшива кръв съсипа любимата ми лента за коса. — Тя грубо заби пръст в гърдите Ема. — Която беше на мама. Заради вас трябваше да я изхвърля.

Ема направи крачка назад, стъпвайки върху нечий паднал силиконов предпазител за зъби. Но докато Ниша стоеше пред нея, Ема усети в гласа й не само гняв, но и болка.

С отпуснатите си рамене и свити устни Ниша изглеждаше дребна и малка. Ема се запита как ли е починала майка й. Това беше един от въпросите, които старата Ема би задала. Толкова много приемни деца бяха изгубили родителите си. И макар че не знаеше какво се е случило с Беки, понякога Ема имаше усещането, че е едно от тези деца. Понякога, макар че се срамуваше да го признае дори пред себе си, тя си пожелаваше Беки да е мъртва, защото това би означавало, че не е изоставила нарочно Ема.

Аз също изпитах силна вина заради всичко, което притежавах в живота си, и което приемах за даденост. Толкова много хора около мен бяха загубили нещо, но като че ли смъртта не можеше да докосне момиче като мен. Колко много съм грешала.

Ема въздъхна, взе табелата на Сътън и я залепи на шкафчето си. Тя изглеждаше жалка в сравнение с останалите ярки, цветни, весели табели. После отвори вратата и отново се загледа в съдържанието на шкафчето на Сътън. Яркото спортно яке, което висеше на закачалката. Смачканата празна бутилка от минерална вода, захвърлена на дъното. На горното рафтче бяха оставени чифт мръсни чорапи. На Ема толкова много й се искаше да каже на Ниша, че тя също е изгубила майка си.

Ниша откъсна още тиксо и мълчаливо продължи да залепва останалите табели. Ема понечи да затвори шкафчето си, но се спря. Нещо в джоба на якето го издуваше. Тя се пресегна и извади голяма сгъната на топка хартиена салфетка. На нея със закръглен момчешки почерк беше написано: „Здрасти, Лоръл“. После имаше нарисувано усмихнато личице с ококорени, пияни очи и увиснал език над халба разпенена бира. Беше подписано с Теър.

— Какво е това?

Ема се обърна. Зад нея стоеше Ниша, ментовият й дъх опари врата й. Ема понечи да сгъне салфетката, преди Ниша да я види, но тя вече се беше навела и четеше думите.

— Значи крадеш и пощата на сестра си?

Ема примигна смутено.

— Аз…

Ниша й се закани с пръст.

— Чух, че Лоръл била готова да те убие заради онова, което й причини.

— Да ме убие? — повтори Ема. Тя се сети за снимката на сестра си с медальона на Сътън, направена от Мадлин.

Ниша я наблюдаваше съсредоточено. На бузата й беше лепната една конфета, която проблесна на светлината от лампите.

— Стига се прави на глупачка, Сътън. Знаеше, че Лоръл си пада по него.

Ема примигна. Преди да успее да каже каквото и да било, Ниша се завъртя на токчетата си и се върна в кабинета, оставяйки след себе си блестяща следа по пода.

И оставяйки двете ни с Ема замаяни и отчаяно искащи да научат повече.