Убиец

10. Нещо неясно, наистина…

На следващата сутрин Емили затегна здраво връзките на качулката на бледосиния си анорак и хукна към люлките в двора на основното училище „Роузууд дей“, специалното място, където се срещаше със своите приятелки. За пръв път от цяла седмица в дългата алея пред училището нямаше нито един новинарски микробус. Тъй като вече всички смятаха, че Емили и останалите са си измислили, че са видели трупа на Иън в гората, пресата не съзираше смисъл да разпитва учениците.

От другата страна на двора приятелките на Емили се бяха събрали около Спенсър и разглеждаха лист принтерна хартия и мобилния й телефон. Миналата вечер Спенсър се беше обадила на Емили, за да й каже, че е разговаряла с Иън по месинджъра и че А. е изпратил есемес. След това Емили не можа да заспи. Значи А. се беше върнал. И Иън… може би… не беше мъртъв.

Нещо твърдо я блъсна по рамото и тя рязко се обърна с разтуптяно сърце. Беше просто някакъв ученик от основното училище, който беше профучал покрай нея към игрището. Тя стисна ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им. Цяла сутрин се тресяха като ненормални.

— Как би могъл Иън да фалшифицира смъртта си? — избъбри Емили, щом стигна до групичката. — Всички го видяхме. Той изглеждаше… посинял.

Хана, загърната в бялото си вълнено палто и яка от изкуствена кожа, сви рамене. Единственият цвят на лицето й бяха кървясалите й очи; като че ли тя също не беше спала добре. Ариа, облечена в тънко, модно сиво кожено яке и зелени ръкавици без пръсти, поклати глава и не каза нищо. Беше без обичайния си блестящ грим. Дори винаги спретнатата Спенсър изглеждаше размъкната — косата й беше вързана на мазна, несресана опашка.

— Всичко съвпада — изграчи тя. — Иън се е престорил на мъртъв и ни е извикал в гората, защото е знаел, че ще отидем в полицията и ще кажем, че сме го видели.

Ариа се отпусна в една от люлките.

— Но защо Иън просто не е избягал? Защо е прехвърлил всичко върху нас?

— Когато полицаите разберат, че го няма, те веднага ще започнат да го търсят — обясни Спенсър. — Но когато кажем, че сме видели трупа му, ще се съсредоточат върху гората. Ще отвлечем вниманието им за няколко дни, достатъчно, за да може Иън да избяга. Най-вероятно сме направили точно това, което той е искал да направим. — Тя погледна нагоре към облаците с безпомощно изражение на лицето.

Хана постави ръка на хълбока си.

— А според вас какво общо има А. с това? Той ни подмами в гората, за да видим Иън. Очевидно работи с него.

— Есемесите доказват, че Иън и А. са съучастници — каза Спенсър, показвайки им телефона си. Емили отново прочете първите два реда.

Тя прехапа устни, след което погледна пързалката във формата на дракон, която се издигаше зад тях. Преди няколко години, когато някой или нещо в училище я изплашеше, тя се скриваше в главата на дракона, докато не се почувстваше по-добре. В момента изпитваше непреодолимо желание отново да го направи.

— Изглежда А. е помогнал на Иън да избяга — продължи Спенсър. — Те работят заедно — когато миналата седмица Иън се появи на задната ни веранда, А. ме заплаши, че ако кажа на ченгетата, ще пострадам. Ако им бях казала, те щяха да арестуват Иън… и той нямаше да избяга.

— А. се притеснява, че някоя от нас ще каже нещо — обади се Емили. — Всичките ми съобщения завършват с изречението, че ако не издам неговите тайни и той ще си мълчи за моите.

Хана погледна Емили с лека любопитна усмивка.

— Този А. знае някакви твои тайни?

Емили сви рамене. Известно време А. я беше изнудвал с това, че крие сексуалните си интереси от Айзък.

— Вече не — отвърна тя.

— Дали Иън е А.? — попита Ариа. — В това все още има смисъл.

Емили поклати глава.

— Есемесите не бяха от Иън. Полицаите провериха телефона му.

— Това, че есемесите не са изпратени от телефона му, не означава, че не са изпратени от Иън — напомни й Хана. — Може да е накарал някой друг да ги изпрати. Може да се е сдобил с телефон за еднократно ползване или да го е регистрирал на друго име.

Емили притисна показалец към устните си. Не се беше сетила за това.

— И всички тези номера, които изигра в нощта, когато уж видяхме тялото му, се получават много лесно, ако умее добре да използва компютъра си — продължи Хана. — Иън вероятно знае как да пусне съобщение с изчакване, за да го получим в мига, когато се изправим пред трупа му. Помните ли как Мона получи имейл от А. и успя да ни заблуди? Едва ли е чак толкова трудно.

Спенсър посочи към принтерния лист хартия. На него имаше разпечатка на разговора й с Иън.

— Погледнете тук — каза тя, сочейки редовете, на които пишеше „Те ме мразят. Откриха какво знам. Затова трябваше да бягам“. — Иън излезе офлайн преди да успея да го попитам кои са „те“. Ами ако тук става нещо много по-мащабно от простия план на Иън да избяга? Ами ако той наистина е открил нещо важно за убиеца на Али? Ами ако си е мислел, че щом се яви на процеса и обясни какво е видял, те ще го убият? Фалшифицирането на смъртта му не само ще го отърве от ченгетата, но и от всеки, който би искал да го нарани.

Ариа спря да се люлее.

— Смяташ ли, че онзи, който преследва Иън, може да тръгне и след нас, ако научим твърде много?

— Така ми се струва — рече Спенсър. — Но има и още нещо. — Тя посочи няколкото реда в края на компютърната разпечатка. Там беше изписан айпи адресът, откъдето беше използван месинджъра. — Тук пише, че Иън ми е писал някъде от Роузууд.

— Роузууд? — извика Ариа. — Искаш да кажеш, че той още е… тук?

Лицето на Хана пребледня.

— Защо му е на Иън да стои тук? Защо не е напуснал града?

— Може би продължава да търси истината — предположи Спенсър.

— А може би все още не е приключил с нас… за това, че го предадохме — каза Ариа.

Емили чу едно туп зад гърба си и подскочи. Една гарга обикаляше бавно детската площадка. Когато се обърна към приятелките си, те гледаха напрегнато, със стиснати зъби.

— Ариа е права — каза Хана, продължавайки разговора. — Ако Иън е жив, не знаем какво е решил да прави. Може би не се е отказал да ни накаже. Освен това може би все пак е виновен.

— Не знам — възрази Спенсър.

Емили я погледна объркано.

— Но точно ти каза на ченгетата, че той го е извършил! А онзи спомен, че си видяла Иън с Али в нощта, когато тя умря?

Спенсър пъхна ръце в джобовете си.

— Не съм сигурна дали помня точно това… или е било само нещо, в което ми се иска да вярвам.

Стомахът на Емили пламна. Кое беше истина… и кое не? Тя погледна към другия край на площадката. Група ученици вървяха по тротоара към крилото на шестокласниците. Други минаха покрай дългата редица прозорци, запътени към гардеробната. Емили беше забравила, че шестокласниците нямат шкафчета; трябваше да оставят нещата си в малка гардеробна. Някъде преди обяд започваше ужасно да мирише заради струпаните вътре торбички с обяд.

— Когато Иън разговаря с мен на задната веранда, той ми каза, че сме се объркали — той не е убил Али — продължи Спенсър. — Че не би допуснал и косъм да падне от главата й. Двамата с Али винаги флиртували, но тя поискала да навлязат в по-сериозния етап. Известно време Иън смятал, че го прави, защото е искала да ядоса някого. Първоначално реших, че го е правила заради мен — защото си падах по него. Но Иън като че ли не беше съгласен с това. В нощта, когато тя умря, той видял две руси глави в гората — едната била Али, а другата, на някого другиго. Тогава реших, че има предвид мен. Но той каза, че май е бил някой друг.

Емили въздъхна раздразнено.

— Защо трябва да вярваме на думите на Иън.

— Да, Спенс. — Хана сбърчи нос. — Иън уби Али. След това ни измами. Трябва да отидем при Уайлдън и да му покажем разпечатката. Нека той се оправя с нея.

Спенсър изсумтя.

— Уайлдън ли? Той се постара да накара всички в Роузууд да решат, че сме луди. Ако по някакво чудо ни повярва, никой друг в полицията няма да го направи.

— Ами родителите на Иън? — предложи Емили. — И те са получили съобщение от него. Те ще ни повярват.

Спенсър посочи към друго изречение.

— Да, но как ще ни помогне това? Просто родителите му ще имат още едно доказателство, че Иън е жив, но пък могат да кажат на ченгетата, че съобщенията му идват от компютър в Роузууд. И тогава полицаите ще го проследят и ще го арестуват.

— Което е добре за нас — напомни й Емили.

Спенсър я погледна безпомощно.

— Ами ако това е някакъв тест? Ами ако кажем на родителите му или на полицията… и нещо се случи с някоя от нас? Ами ако нещо се случи с Мелиса? Все пак Иън смяташе, че пише на нея. — Спенсър потърка облечените си в ръкавици ръце. — С Мелиса не се разбираме, но не искам да я поставям в опасност.

Ариа слезе от люлката, взе телефона на Спенсър и погледна съобщението на А.

— Тук пише, че трябва да го разберем… или ние ще сме следващите.

— Което означава? — Емили заби ботуша си в една снежна пряспа.

— Трябва да докажем кой е истинският убиец на Али — отвърна равнодушно Ариа. — В противен случай…

— Смяташ ли, че убиецът е човекът — или хората, — за които споменава Иън? — попита Спенсър. — Хората, които го мразят? Онези, които са разбрали, че той знае?

— Които го мразят? — Емили се почеса по главата. — Всички в Роузууд го обожават.

Хана изсумтя.

— Момичета, това са пълни глупости. Въобще не ми се играе на Вероника Марс. — Тя отвори чантата си, извади айфона си ох вътрешното джобче и го включи. — Най-добрият начин да се отървете от А. е да направите като мен: взех си нов телефон и скрит номер. И А. вече няма как да ме намери. — Тя започна да набира текст върху дисплея.

Емили и останалите се спогледаха.

— А. се е свързвал с нас и по други начини, Хана.

Хана отметна кичур коса от очите си и продължи да набира.

— Този А. не е.

— Това не означава, че няма да го направи — отговори твърдо Спенсър.

Хана стисна устни с раздразнение.

— Добре, ако Иън е А., няма какво да се притесняваме. Защото няма начин той да се добере до новия ми номер.

Емили погледна Хана, учудена как може да е толкова сигурна… особено след като Иън все още беше тук, в Роузууд.

— Та ще се захващаме ли с търсенето, или не? — попита Ариа след известно време.

Момичетата се спогледаха. Емили нямаше и най-малката представа как да търсят убиеца на Али. Те не бяха полицаи. Нямаха опит в криминалистиката. Но разбираше много добре защо не трябваше да се обръщат към ченгетата — след скандала с мъртвия Иън те просто щяха да им се изсмеят и да им обърнат гръб.

Тя погледна към училищния двор. Към класните стаи се стичаха още шестокласници. Неколцина се събраха около обявата, която висеше пред вратата, и започнаха оживено да обсъждат.

— Аз ще си намеря късче — заяви брюнетка с блестящи фибички в косата.

— Да бе, да — каза приятелката й, дребничка азиатка с вързана нависоко опашка. — Никога няма да разгадаеш упътванията.

Емили присви очи и се вгледа в големите печатни букви.

— Помните ли колко развълнувани бяхме всички първата година, когато можехме да участваме в играта? — промърмори Хана, която също гледаше момичетата.

Ариа посочи стоянката за велосипеди до входа на училището.

— Точно там Али обяви, че знае къде се намира едно от късчетата.

— Това беше адски неприятно — изръмжа Спенсър и изкриви лице. — Тя измами — Джейсън й беше казал къде го е скрил. Дори не се наложи да разгадае упътванията. Точно затова исках да й открадна знамето — според мен тя не го заслужаваше.

— Само че не успя да го откраднеш — пропя Хана. — Защото някой друг вече го беше направил. И никога няма да разберем кой.

Ариа се разкашля силно. От устата й плисна минерална вода. Всички се обърнаха и я погледнаха.

— Добре съм — увери ги тя с хриптящ глас. Звънецът на гимназията иззвъня и момичетата се разделиха. Спенсър бързо тръгна, като се сбогува с половин уста. Хана се позабави, почуквайки по екрана на айфона. Емили тръгна заедно с Ариа. За известно време единственият звук, който се чуваше, беше хрущенето на обувките им по снега. Емили се запита дали Ариа си мисли за същото нещо като нея — възможно ли беше Иън да казва истината? Дали не беше някой друг виновен за убийството на Али?

— Няма да повярваш на кого налетях вчера — каза Ариа. — Джейсън Дилорентис.

Емили рязко спря. Сърцето й се разтупка.

— Къде?

Ариа се загърна по-плътно с шала си с равнодушно изражение на лицето.

— Избягах от училище. Джейсън чакаше влака за Филаделфия.

Подухна вятър, промъквайки се коварно под яката на Емили.

— И аз го срещнах онзи ден — обади се тя със стържещ глас. — Бях паркирала зад него и той ме обвини, че съм ударила колата му. Изглеждаше много… ядосан.

Ариа я погледна косо.

— Какво имаш предвид?

Емили започна да прехвърля в ръце билета за ски лифта, който беше прикрепен към ципа на якето й. Тя подозираше, че Ариа харесва Джейсън и мразеше да говори зад гърба на хората. Но пък Ариа попита.

— Ами дори ми се разкрещя. След това се хвърли към мен, сякаш се канеше да ме удари.

— Ти блъсна ли се в колата му?

— Дори и да го бях направила, драскотината беше съвсем малка. Определено не беше нещо, заради което да се вбеси.

Ариа пъхна ръце в джобовете си.

— Точно в този момент Джейсън сигурно е ужасно чувствителен. Представям си как се чувства.

— И аз така си помислих, но… — Емили леко изостана и погледна загрижено Ариа. — Просто бъди внимателна, чу ли? Не забравяй какво каза Джена. Али е имала „проблеми“ с Джейсън. Той може да е тормозил Али, също както Тоби е тормозил Джена.

— Няма как да сме сигурни, че това е истина — излая Ариа и очите й потъмняха. — Али искаше да разбере какво крие Джена за Тоби. Тя би казала всичко на Джена, за да я накара да говори. Джейсън винаги се държеше мило С Али.

Емили извърна поглед и се загледа в знамето на края на тротоара. Тя не беше съвсем сигурна за това. Спомни си виковете, които се бяха разнесли от къщата на Али в деня, когато се бяха промъкнали в задния й двор, за да откраднат знаменцето. Някой имитираше гласа й. После се разнесе трясък и тупване, сякаш някой беше блъснат. Миг по-късно от къщата излетя Джейсън с пламнало лице.

Всъщност сега, като се замислеше, първия път, когато беше видяла Али, Джейсън я дразнеше. Това стана няколко дни преди началото на трети клас. Емили и майка й бяха в магазина, пазаруваха кутии с натурален сок и мини опаковки „Доритос“ за обяд в училище. Едно красиво русокосо момиче, приблизително на възрастта на Емили, мина покрай тях, разглеждайки рафтовете със зърнени храни. В нея имаше нещо опияняващо, може би защото тя представляваше всичко онова, което обикновената, затворена Емили не беше.

После отново видяха момичето в отделението за замразени храни. Тя се взираше във всяка една кошничка, опитвайки се да реши какво иска да си вземе. Майка й вървеше след нея и тикаше пазарска количка, а едно момче, около четиринайсетгодишно, я следваше, забило поглед в своя „Гейм бой“.

— Мамо, може ли да вземем „Егос“? — извика момичето с широка усмивка, която разкриваше портичката между предните й зъбки, и отвори вратата на фризера. Момчето завъртя очи.

— Мамо, може ли да вземем „Егос“? — изимитира я той с остър и злобен глас.

И момичето изведнъж, оклюма. Горната й устна затрепери и тя затръшна вратата на фризера с едно обезкуражено туп. Майката хвана момчето за ръката.

— Я се дръж прилично.

Момчето сви рамене и се намръщи, но Емили си помисли, че си го е заслужил. Беше развалил удоволствието на момичето, просто защото можеше. Няколко дни по-късно, когато започна училището, Емили осъзна, че момичето в магазина е било Али. Тя беше нова в „Роузууд дей“, но беше толкова красива и общителна, че всички веднага поискаха да седнат до нея на килима по време на играта на запознанства. Трудно беше да се повярва, че нещо можеше да я натъжи.

Емили ритна една ледена бучка по тротоара, чудейки се дали да разкаже за това на Ариа. Но преди да отвори уста, Ариа избъбри едно напрегнато довиждане и тръгна бързо към крилото по естествени науки, развявайки пискюлите, които висяха накрая на връзките на шапката й.

Емили въздъхна и бавно се изкачи по стълбите към шкафчето си, отмествайки се от пътя на група по-малки момчета от отбора по борба, които слизаха срещу нея. Да, тя беше разбрала, че Али умее да манипулира хората, за да научава тайните им. И да, признаваше, че Али има неприятни навици — самата Емили си беше патила от тях, особено когато Али й се подиграваше пред всички за онзи път, когато Емили я беше целунала в дървесната къщичка. Но Джена не беше популярна, тя не беше приятелка на Али и нямаше нищо, което Али да пожелае. Вярно, че Али беше злобна, но в онова, което беше казала, със сигурност имаше поне зрънце истина.

Емили се спря пред вратичката на шкафчето си. Докато си закачаше палтото, някой се изсмя тихо зад гърба й. Тя бързо се завъртя и впери очи в потока ученици, който се носеше по коридора. Пред погледа й попадна едно познато момиче. Самата Джена Кавана. Тя стоеше на вратата на стаята по химия, а до нея клечеше кучето й водач. Кожата на Емили настръхна. Сякаш мислейки си за Джена, беше успяла да я призове.

Зад Джена помръдна някаква сянка и на вратата се появи бившата приятелка на Емили Мая Сен Жермен. Откакто бяха скъсали, след като Мая я видя да целува Триста, Емили почти не беше говорила с нея. По гнева, изписан на лицето й, си личеше, че едва ли е простила на Емили.

Мая прошепна нещо в ухото на Джена, преди да погледне към Емили. Устата й се изкриви в злобна усмивка. Очите на Джена бяха скрити зад тъмните й очила „Гучи“, но лицето й беше опънато и сериозно.

Емили затръшна силно вратичката на шкафчето и хукна по коридора, без дори да вземе учебниците, които й бяха нужни за сутрешните часове. Когато погледна през рамо, Мая й помаха с пръсти. Чао, оформиха изразително устните й, очите й проблеснаха пакостливо и развеселено, сякаш знаеше колко много притеснява Емили.