Убиец

17. Също като в добрите стари времена…

По-късно същата вечер, след края на тренировката по плуване, Емили се настани в любимото си сепаре в „Епълбис“, същото местенце, където от тавана висеше старомоден велосипед-тандем, а по стените бяха окачени най-различни автомобилни регистрационни номера. Сестра й Карълайн, както и Джема Карън и Лейни Айлър — другите две плувкини от „Роузууд дей“ — седнаха при нея. Залата ухаеше на солени пържени картофки и бургери, а от тонколоните се носеше стара песен на Бийтълс. Когато Емили отвори менюто, с удоволствие установи, че пръчиците с моцарела и горещите крилца все още се предлагат. Пилешката салата още се предлагаше с пикантния дресинг. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е миналата година по същото време, когато идваше в „Епълбис“ всеки четвъртък вечерта — когато все още нищо лошо не се беше случило.

— Треньорката Лорън сигурно се е била напушила с крек, когато е писала тия нормативи — проплака Джена, докато преглеждаше ламинираното меню.

— Така е! — потвърди Карълайн, събличайки якето си. — Едва си повдигам ръцете!

Емили се засмя, но после зърна с периферното си зрение една руса глава. Вцепени се и погледна към бара, край който се тълпяха хора и гледаха мача на „Игълс“. В самия му край стоеше високо русо момче, което оживено разговаряше с приятелката си. Емили се успокои. За секунда си беше помислила, че това е Джейсън Дилорентис.

Не можеше да си го изкара от ума. Ядосваше се, че Ариа беше пренебрегнала предупрежденията й и беше оправдала поведението му. Освен това не знаеше какво да прави със странната снимка, която А. й беше изпратил — онази, на която бяха заснети Али, Наоми и Джена като приятелки. Ако Джена беше приятелка на Али, то тогава тя искрено би се разкрила пред нея, нали? Сигурно е разказала на Джена дълбоката, мрачна тайна за своя брат, без да знае, че Джена ще й разкрие нещо подобно.

Няколко месеца по-рано, преди ченгетата да арестуват Иън за убийството на Али, Емили беше видяла интервю е Джейсън Дилорентис по телевизията. Всъщност, не беше точно интервю — репортерът го беше открил в Йейл и го попита какво смята за разследването на убийството на сестра му, а той го отпрати с махване на ръка, казвайки, че не иска да говори за това. Каза, че гледа да стои далеч от семейството си колкото се може повече — нещата били твърде объркани там. Ами ако всъщност Джейсън е бил обърканият? В онова лято между шести и седми клас Емили се намираше в къщата на Али, когато семейство Дилорентис си гласяха багажа, за да отидат на вилата си край езерото Поконос. Докато цялото семейство пренасяше тоновете куфари в колата, Джейсън се настани на креслото в стаята и започна да прехвърля каналите на телевизора. Когато Емили попита Али защо Джейсън не им помага, тя просто сви рамене.

— Изпаднал е в едно от неговите странни настроения. — Тя завъртя очи. — Трябва да го затворят в лудница, там му е мястото.

По гърба на Емили пробягаха тръпки.

— Мястото му е в лудница?

Али отново завъртя очи.

— Пошегувах се — изпъшка тя. — Винаги приемаш нещата твърде буквално!

Но когато се обърна, за да вземе поредния куфар, който да отнесе до колата, устните й лекичко потрепнаха. Като че ли под хладнокръвната външност на Али се криеше нещо, което тя не би признала.

Емили препрати снимката, която А. й беше изпратил, на всичките си приятелки. Хана и Спенсър бяха отговорили, че нямат представа какво би могла да означава, но Ариа въобще не се обади. Ами ако наистина трябваше да се притесняват от Джейсън? Толкова много неща не знаеха за него.

Една руса сервитьорка, облечена в зелената униформа на „Епълбис“, им взе поръчките. След това плувкините започнаха да обсъждат партито в „Радли“.

— Тофър успя да се добере до една покана и иска да отида с него — каза Карълайн. — Какво се облича за подобни събирания?

Емили отпи от ваниловата си кола. Тофър беше приятелят на Карълайн, но обикновено те двамата предпочитаха да си правят телевизионни маратони с „Герои“, отколкото да ходят по разни префърцунени партита.

— Какво ще кажеш за розовата рокля, която бях облякла за благотворителната сбирка на „Роузууд дей“? — предложи тя. След това забарабани с пръсти по масата. — Няма защо да се притесняваш, че ще взема разни неща назаем от гардероба ти. Вече си имам рокля.

Очите на Карълайн грейнаха.

— И ти ли ще ходиш?

— Поканиха ме — изтърси Емили. Лейни и Джема се наведоха заинтригувано напред.

Карълайн стисна ръката на Емили.

— Нека позная — прошепна тя. — Рене Джефрис от „Тейт“? Двете бяхте толкова сладки, когато ви зърнах да разговаряте преди състезанието на двеста метра бътерфлай миналия месец. А и някой ми каза, че тя е… нали се сещаш. — Карълайн се отдръпна.

Емили завъртя сламката от ваниловата кола между пръстите си. Все още не беше разказала на приятелките си от отбора за Айзък.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към останалите.

— Всъщност… е момче.

Карълайн започна да мига учестено. Дейни и Джема се усмихнаха, озадачени. По телевизията „Игълс“ отбелязаха тъчдаун. Цялата зала избухна в одобрителни викове, но никой от тях не се обърна да види.

— Запознах се е него в църквата — продължи Емили. — Той учи в академията към „Света Троица“. Казва се Айзък. Ние, така да се каже… излизаме.

Карълайн сложи ръце на масата.

— Айзък Колбърт? Готиният вокалист на групата „Карпе дием“?

Емили кимна и се изчерви от задоволство.

— Познавам го — каза Джема. — Миналата година работихме заедно по проекта „Хабитат за човечеството“. Страхотен е.

— Сериозно ли е? — Очите на Карълайн се разшириха.

Емили отново кимна и погледна сестра си.

— Смятам да кажа на мама и татко. Не им го казвай ти. Просто искам да се уверя… че е истинско.

Карълайн си отчупи късче чесново хлебче.

— Успех! — пожела й Джема, а Лейни я потупа по гърба.

Емили въздъхна облекчено. Беше се притеснявала как ще се приеме признанието й. Особено се тревожеше, че Карълайн ще направи физиономия и ще я попита защо е подложила семейството им на всичките тия лесбийски изпълнения, щом накрая пак ще се хване с момче.

Но сега, когато потокът на мислите й отново се насочи към Айзък, тя не можеше да не се сети за случилото се предишната вечер. Всички онези ужасни намеци, горчиви погледи. И снимката в чекмеджето, на която Емили беше обезглавена. Дали Емили и Айзък щяха да отидат заедно на откриването на „Радли“, ако госпожа Колбърт разбереше какво са направили?

Тя си тръгна от дома на Айзък малко след като откри снимката в шкафчето, без да му каже за нея. Но трябваше да го направи. Нали бяха двойка. Бяха влюбени. Сигурно щеше да разбере. Можеше да му каже: „Сигурен ли си, че майка ти ме харесва? Тя обича ли да тормози новите ти приятелки? Знаеш ли, че майка ти е психопатка и ме е обезглавила на снимката?“

Вечерята им дойде и плувкините ометоха всичко за нула време. Докато сервитьорката отсервираше празните им чинии, телефонът на Емили иззвъня. На дисплея беше изписано Спенсър Хейстингс. Стомахът й се сви на топка. Тя се извини на приятелките си, изниза се от сепарето и тръгна по коридора към тоалетните. Край бара беше твърде шумно, за да се опитва да говори по телефона.

— Какво става? — Емили влезе в тоалетното помещение.

— Получих ново съобщение — каза Спенсър.

Емили се подпря с трепереща ръка на мраморния умивалник и погледна в огледалото. Очите й бяха кръгли, а лицето — ужасно пребледняло.

— К-какво казва?

— В общи линии да продължим да търсим или ще платим цената.

— Да търсим… убиеца? — прошепна Емили.

— Сигурно. Не знам какво друго би могло да бъде.

— Смяташ ли, че има нещо общо със снимката, която аз получих? На която са Али и Джена?

— Не знам. — Спенсър звучеше безнадеждно. — И в това няма голям смисъл.

Чу се пускане на вода в тоалетна и в една от кабинките се чуха стъпки. Емили се напрегна. Осъзна, че в тоалетната има още някой.

— Трябва да тръгвам — изсъска тя в телефона.

— Добре — отвърна Спенсър. — Пази се.

Емили затвори телефона си и го пъхна в джоба. Когато вратата на кабинката се отвори и отвътре излезе една жена, кръвта на Емили изстина.

— О! — Госпожа Колбърт рязко спря. Беше облечена с копринена блуза и черни панталони, сякаш беше дошла тук от работа. Ъглите на устата й рязко увиснаха надолу.

— Здрасти — пропя Емили с глас, който бе една октава по-висок от нормалния й. Ръцете й трепереха. — Как сте?

Госпожа Колбърт профуча покрай нея и пусна топлата вода. Поднесе ръцете си под водната струя и започна да ги търка толкова енергично, че беше истинско чудо, че кожата й не започна да се бели. Блокираше пътя към диспенсъра със салфетки, но Емили не посмя да я помоли да се отмести.

— Да не би с господин Колбърт да се дошли на вечеря тук? — попита Емили, опитвайки се да се усмихне. — Обожавам бургерите им.

Госпожа Колбърт се завъртя рязко и я погледна.

— Стига с тия преструвки. Обиждаш ме.

Стомахът на Емили се сви. Откъм бара се разнесоха нови ликуващи викове.

— М-моля?

Госпожа Колбърт завъртя кранчето на умивалника и рязко откъсна една салфетка, избърсвайки енергично ръцете си.

— Не исках да ти го казвам пред сина ми, затова те изтърпях онази вечер. Но ти опозори мен и дома ми. За мен ти си пълен боклук. Да не си посмяла отново да стъпиш у нас.

Емили пребледня. Ушите й заглъхнаха. Замаяна, тя излезе заднишком от помещението, след което се завъртя и хукна обратно към масата си. Грабна палтото от облегалката на стола и се устреми към вратата.

— Емили? — извика Карълайн и се надигна. Но Емили не отговори. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се махне от майката на Айзък, преди да е казала още нещо.

Студеният вятър хапеше бузите й, докато тя вървеше към паркинга. Карълайн дотича до нея, пъхайки ръце в ръкавите на анорака си.

— Какво стана? — попита сестра й. — Какво се случи?

Емили не отвърна нищо. Не знаеше какво да отговори. Но ти опозори мен и дома ми. Госпожа Колбърт беше казала всичко.

Тя се втренчи в ярката неонова реклама на „Епълбис“, проклинайки ужасния си късмет. Защо госпожа Колбърт трябваше да бъде тук точно тази вечер? Освен това часът беше осем, не най-подходящото време за вечеря. А и навън беше кучи студ, идеалната вечер да си останеш у дома.

Някъде от вътрешността на чантата й се разнесе телефонен звън. Изведнъж я озари прозрение. Може би не беше никакво съвпадение, че госпожа Колбърт беше точно тази вечер в „Епълбис“. Може би някой й беше казал да дойде.

— Просто… изчакай една секунда — каза тя на сестра си. Тръгна към завоя, където се намираше задната врата на закусвалнята и клекна до стената. Зеленикавият екран на телефона й блещукаше в мрака. Имате 1 нов емемес, пишеше на дисплея.

Една снимка изпълни екрана. Но тя нямаше нищо общо с Емили, Айзък или майката на Айзък. Вместо това се виждаше голяма стая с цветни стъкла, лъскави дървени църковни пейки и дебел червен килим. Емили се намръщи. Това беше „Света Троица“, църквата, в която ходеше семейството й. Видя изповедалнята на отец Тайсън, малката дървена беседка до фоайето. От изповедалнята излизаше някой с наведена глава. Емили приближи телефона до лицето си. Мъжът от снимката — висок, с къса, тъмна коса. На якето му блестеше значката на роузуудската полиция, а от колана му висяха белезници.

Уайлдън?

Тогава забеляза съобщението, прикрепено към долната част на снимката. Въпреки че не беше съвсем сигурна какво означава, тя настръхна и по гърба й пробягаха тръпки.