Убиец

6. Непознати, но не във влака

На следващата сутрин братът на Ариа, Майк, включи уредбата в семейното субару. Ариа трепна, когато песента на Лед Цепелин „Black Dog“ гръмна от тонколоните.

— Ще намалиш ли малко? — проплака тя.

Майк спря да мята глава.

— Цепелин се слушат най-добре надути до дупка. Така правим аз и Ноъл. Знаеш ли, че пичовете от бандата са били големи диваци? Джими Пейдж си карал мотора по коридорите на хотела. Робърт Плант изхвърлил телевизора си пред прозореца върху Сънсет булевард.

— Не, не ги познавам тия — отвърна сухо Ариа. Днес й се беше паднал нещастният жребий да откара Майк на училище. Той обикновено пътуваше със своя Символичен роузуудски наставник Ноъл Кан, но сега рейндж роувърът му беше на ремонт — всъщност му монтираха още по-мощна стерео уредба. А не дай си боже Майк да хване автобуса.

Майк се заигра с жълтата си гумена лакрос гривна, която носеше непрекъснато на дясната си китка.

— Защо отиде пак да живееш при татко?

— Мисля, че трябва да прекарвам по равно време с Байрън и Ила — промърмори Ариа. Тя рязко зави по дългия път, който водеше към училището, като едва не прегази една дебела катерица, която се стрелна по пътя.

— Освен това трябва да опознаем и Мередит, не мислиш ли?

— От нея ми се повръща — намръщи се Майк.

— Не е чак толкова лоша. Освен това днес се местят в по-голяма къща. — Ариа беше чула Байрън да съобщава новините на Ила по телефона предишната вечер и предположи, че Ила е съобщила новината на Майк и Ксавие. — Ще разполагам с цял един етаж само за мен.

Майк я погледна подозрително, но Ариа остана с каменна физиономия.

Телефонът й, който лежеше в торбичката от кожа на як, изпиука. Тя го погледна нервно. Откакто намериха тялото на Иън в събота вечерта, не беше получавала никакви съобщения от тъй наречения нов А., но както беше казала Емили предишния ден, Ариа имаше странното усещане, че всеки момент може да получи нов есемес.

Тя си пое дълбоко дъх и бръкна в чантата си. Есемесът беше от Емили.

Ариа изпъшка. И предишния ден бяха задръстили паркинга пред училището. Всяка медия в района беше забила здраво зъби в историята с трупа на Иън Томас. В новините в седем сутринта репортери обикаляха кафенетата на Роузууд, спираха майки с деца по спирките и няколкото души, които чакаха пред КАТ, задавайки въпроса дали смятат, че полицаите са объркали случая. Повечето хора отговаряха с да. Мнозина бяха разгневени, че полицията може би крие нещо във връзка е убийството на Али. Някои от по-жълтите вестници развиваха сложни конспиративни теории — че Иън е използвал труп на двойник в гората или че Али е имала отдавна изгубен братовчед травестит, който е убил не само нея, но е извършил и серия убийства в Кънектикът.

Ариа огледа върволицата от аудита и беемвета, които задръстваха пътя към училището. А пред тях, естествено, имаше пет новинарски буса, които блокираха целия трафик.

— Супер! — възкликна Майк, без да сваля очи от бусовете. — Спри да сляза тук. Онази Синтия Хюли е много готина. Смяташ ли, че ще ми пусне? — Синтия Хюли беше приятно закръглена руса репортерка, която неуморно отразяваше случая на Иън. Всяко момче в „Роузууд дей“ се надяваше, че ще му пусне.

Ариа спря колата.

— А какво ли ще каже Савана за тия твои мераци? — Тя го смушка отстрани. — Или си забравил, че имаш приятелка?

Майк започна да върти едно от копчетата на сакото си.

— Вече нямам.

— Какво? — Ариа беше срещнала Савана на благотворителното събиране у Спенсър, и за нейна голяма изненада момичето се оказа съвсем нормално и мило. Ариа винаги се беше притеснявала, че първата истинска приятелка на Майк ще е някое изчанчено, безмозъчно барби, взето на заем от „Турбулентност“, местния стриптийз клуб.

Майк сви рамене.

— Ако държиш да знаеш, тя скъса с мен.

— Какво си направил? — настоятелно попита Ариа. След това с жест му затвори устата. — Всъщност не искам да знам. — Майк сигурно беше предложил на Савана да започне да носи бикини с дупка на чатала, или я беше умолявал да се гушка с някое момиче, а той да гледа.

Ариа зави зад училището, където се намираше футболното игрище и сградата, където се провеждаха часовете по изобразително изкуство. Паркира в едно от последните останали празни места и забеляза залепената върху стойката на един от прожекторите обява. „ДНЕС ЗАПОЧВА КАПСУЛАТА НА ВРЕМЕТО, ЗИМНО ИЗДАНИЕ! Това е шансът ви за безсмъртие!“ — пишеше на нея с големи печатни букви.

— Не може да бъде — прошепна Ариа. Училището провеждаше състезанието всяка година, но Ариа беше пропуснала последните три заради това, че семейството й живееше в Рейкявик, Исландия. Играта обикновено се провеждаше през есента, но училищните власти проявиха достатъчно такт, за да отложат тазгодишното й издание, след като строителните работници откриха трупа на Алисън Дилорентис в изкопаната яма в задния двор на някогашната й къща. Но Роузууд не би посмял да пропусне най-уважаваната си традиция. Какво щяха да си помислят спонсорите?

Щом забеляза обявата, Майк се изпъна.

— Супер. Знам как да го украся по най-добрия начин. — Той потърка нетърпеливо ръце.

Ариа завъртя очи.

— Да не смяташ да му нарисуваш еднорози? Да напишеш поема за братството ви с Ноъл?

Майк вирна нос.

— Нещо много по-добро. Но ако ти кажа, ще трябва да те убия. — Той махна на Ноъл Кан, който се измъкваше от хамъра на Джеймс Фрийд, и изскочи от колата, без да се сбогува.

Ариа въздъхна и отново погледна към обявата за „Капсулата на времето“. В шести клас, първата година, когато й беше позволено да играе, „Капсулата на времето“ беше голяма работа. Но когато Ариа, Спенсър и останалите се бяха промъкнали в двора на Али с надеждата, че ще успеят да отмъкнат нейното парче, всичко се беше объркало. Ариа си представи кутията в дъното на гардероба. От години не беше намирала смелост да я отвори. Може би късчето от знамето на Али вече се беше разпаднало, също както тялото й.

— Госпожице Монтгомъри?

Ариа подскочи.

До колата й стоеше тъмнокоса жена с микрофон в ръка. Зад нея един мъж държеше телевизионна камера.

Очите на жената грейнаха, щом зърна лицето на Ариа.

— Госпожице Монтгомъри! — извика тя и започна да чука по прозореца на Ариа. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Ариа оголи зъби, чувствайки се като маймунка в зоопарк. Тя махна на жената да се маха, запали отново колата си и излезе от паркинга. Репортерката хукна редом с нея. Обективът на камерата проследи Ариа, която се стрелна към пътя.

Трябваше да се махне оттук. И то веднага.

Когато Ариа стигна до роузуудската гара, паркингът вече беше пълен със саабите, волвотата и беемветата на редовните пътници. Най-накрая намери свободно място, пусна няколко дребни монети в апарата за таксуване и се изправи на ръба на платформата. Железопътните линии минаваха под ръждясалите подпори на моста. От другата страна имаше магазин за домашни любимци, в който се продаваше домашно приготвена кучешка храна и котешки костюми.

Влак все още не се забелязваше. Но пък Ариа толкова бързаше да се махне от „Роузууд дей“, че не й мина през ума да провери разписанието на влаковете. Тя въздъхна и влезе в малката гара, която се състоеше от гише за продажба на билети, банкомат и малко кафене, в което се продаваха и книги за пътуването с влак покрай историческата главна железопътна линия. На пръснатите из залата дървени пейки седяха неколцина души, втренчени безжизнено в телевизора в ъгъла, по който даваха „Реджис и Кели“. Ариа отиде до разписанието, което висеше на стената в дъното, и откри, че следващият влак е едва след половин час. Тя се отпусна примирено на най-близката пейка. Няколко души се обърнаха към нея. Запита се дали са я разпознали от телевизията. Все пак репортерите я преследваха от неделя.

— Хей — чу се глас. — Аз те познавам.

Ариа изстена, предчувствайки какво ще последва. „Ти си най-добрата приятелка на убитото момиче! Ти си онова момиче, което е било шпионирано! Ти си онова момиче, което е видяло трупа!“ Когато погледна към отсрещната пейка, сърцето й спря. На нея седеше познато русокосо момче и я гледаше. Ариа разпозна дългите му пръсти, извитата във формата на лък уста и дори малката бенка на скулата. Заля я гореща вълна, последвана внезапно от студ.

Това беше Джейсън Дилорентис.

— 3-здрасти — заекна Ариа. Напоследък честичко си мислеше за Джейсън — особено за това, колко го харесваше преди. Колко странно, че сега той седеше тук, точно срещу нея.

— Ти беше Ариа, нали? — Джейсън затвори книгата, която четеше.

— Точно така. — Вътрешно Ариа трепереше. Не беше сигурна, че някога го е чувала да произнася името й. Джейсън просто наричаше нея и приятелките й „Алитата“.

— Ти си онази, която прави филми. — Той не сваляше сините си очи от нея.

— Да. — Ариа усети как се изчервява. Някога гледаха нейните псевдо-арт филми в бърлогата на Али и понякога Джейсън се спираше на вратата да погледа. Ариа ужасно се притесняваше от присъствието му, но в същото време копнееше да чуе коментара му за филмите. Да каже, че са брилянтни, например, или поне, че ги намира за провокативни.

— Измежду тях ти беше единствената със съдържание — добави Джейсън и й се усмихна мило и очарователно. Стомахът на Ариа се сви. „Съдържание“ беше добре… нали?

— Във Филаделфия ли отиваш? — избъбри тя, чудейки се какво да каже. Внезапно изпита нужда да се плесне по челото. Пфу! Разбира се, че отива във Филаделфия. Влаковете ходеха само до там.

Джейсън кимна.

— В „Пен“. Току-що се прехвърлих. Преди учех в „Йейл“.

Ариа се въздържа да не каже „знам“. В деня, когато Али им каза, че Джейсън е бил приет в „Йейл“, който е бил първият му избор, Ариа мислеше да му нарисува поздравителна картичка. Но после се отказа, от страх, че Али ще я подиграва.

— Страхотно е — продължи Джейсън. — Имам лекции само в понеделник, сряда и четвъртък и свършвам навреме, за да успея да хвана влака в три часа за Ярмът.

— Ярмът? — повтори Ариа.

— Родителите ми се преместиха там, докато трае процесът. — Джейсън сви рамене и прелисти набързо книгата, която държеше в ръцете си. — Нанесох се в стаята над гаража. Реших, че ще имат нужда от мен, за да им помогна да се справят с… това.

— Да. — Стомахът я присви. Не можеше да си представи как Джейсън преживява убийството на Али — не само, че я беше убил някогашният му съученик, а й след това той беше изчезнал. Тя облиза устните си, обмисляйки отговорите на въпросите, които очакваше да й зададе: „Какво почувства, като видя трупа на Иън в гората? Къде мислиш, че е сега? Смяташ ли, че някой го е преместил?“

Но Джейсън просто въздъхна.

— Обикновено се прибирам в Ярмът, но този път имах малко работа в Роузууд. И ето ме тук.

Отвън се разнесе тракането на високоскоростния влак в обратната посока. Останалите, които чакаха, станаха и излязоха на перона. След като влакът замина, Джейсън стана от пейката и отиде да седне до Ариа.

— А ти не си ли на училище днес? — попита той.

Ариа отвори уста, обмисляйки отговора си. Внезапно Джейсън се беше озовал толкова близо до нея, че тя можеше да помирише силната миризма на ароматния му сапун. Беше опияняващо.

— Ами, не. Днес е денят, в който се провеждат срещите на родителите и учителите.

— Винаги ли обличаш училищната си униформа в почивните дни? — Джейсън посочи към ръба на плисираната й пола. Той се подаваше изпод дългото й вълнено палто.

Ариа усети как бузите й пламват.

— Обикновено не бягам от училище, кълна се.

— Няма да кажа на никого — подразни я Джейсън. Той се наведе напред и пейката изскърца. — Знаеш ли онази писта за картинг на Уембли роуд? Веднъж прекарах там цял ден. Часове наред обикалях с малката количка.

Ариа се изкикоти.

— Онзи дългунест тип беше ли там? Дето е облечен от глава до пети в униформа на NASCAR? — Майк се беше побъркал по състезанията на тази автомобилна писта — преди да се побърка по стриптийзьорките и лакроса.

— Джими ли? — Очите на Джейсън проблеснаха.

— Естествено.

— А той не те ли попита защо не си на училище? — попита Ариа и опъна ръка върху облегалката на пейката. — Обикновено е много любопитен.

— Не. — Джейсън я бутна по рамото. — Но аз бях достатъчно предвидлив да си съблека униформата, преди да ида там, така че не беше толкова очевадно. Но пък момичешките униформи са много по-симпатични от момчешките.

Ариа внезапно се притесни, обърна глава на другата страна и впери поглед в рафтовете с чипс и снаксове в автомата за продажба на стоки. Да не би Джейсън да флиртуваше?

Очите му блеснаха. Той си пое дълбоко въздух, може би се канеше да каже още нещо. Ариа се надяваше да я покани на среща — или дори да поиска номера й. В този миг от високоговорителите се разнесе гласът на кондуктора, който обяви, че влакът за Филаделфия ще пристигне след три минути.

— Това май е за нас — каза Ариа, закопчавайки якето си. — Искаш ли да пътуваме заедно?

Но Джейсън не отговори. Когато Ариа погледна към него, видя че той е вперил поглед в телевизора. Кожата му беше побледняла и устата му беше стисната в измъчена, опъната линия.

— Аз… ъ-ъ-ъ, сега се сетих. Трябва да вървя. — Той се изправи небрежно и притисна книгата към гърдите си.

— К-какво? Защо? — извика Ариа.

Джейсън тръгна между пейките, без да отговори. Пътьом се блъсна в Ариа и събори чантата й.

— Опа — смотолеви тя и затвори очи, когато тампоните и късметлийската й плюшена кравичка се изсипаха на мръсния циментов под.

— Извинявай — промърмори Джейсън, забързан към вратата, която водеше към паркинга.

Ариа изненадано го проследи с поглед. Какво беше станало току-що, по дяволите? И защо Джейсън, се връщаше при колата си… а не отиваше в града?

Внезапно се усети и бузите й пламнаха. Джейсън най-вероятно беше разбрал какви са чувствата на Ариа към него. И може би защото не искаше да я подведе, беше решил да отиде до Филаделфия с колата си, вместо да пътува с нея. Как можеше да бъде толкова глупава и да реши, че Джейсън флиртува с нея? Какво, като е казал, че тя е била единствената със съдържание, или че изглежда симпатична с пола. Какво, като онзи път й беше дал Алиното късче от знамето за „Капсулата на времето“. Това не означаваше нищо. В края на краищата Ариа беше просто една от безименните Алита.

Чувствайки се ужасно унизена, Ариа се обърна към телевизора. За нейно огромно удивление сериалът беше прекъснат от извънредна новинарска емисия. Надписът в долната част на екрана привлече вниманието й. „Трупът на Томас е постановка“. Ариа усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Тя рязко се обърна и огледа колите на паркинга. Дали не беше това причината Джейсън да изчезне толкова бързо?

По телевизора, пред множество микрофони, наврени в лицето му, говореше шефът на роузуудската полиция.

— Два поредни дни претърсваме гората и не сме намерили нито следа от тялото на господин Томас — каза той. — Може би трябва да спрем и да обмислим другите… възможности.

Ариа се намръщи. Какви други възможности?

На екрана се появи майката на Иън. И в нейното лице бяха наврени множество микрофони.

— Вчера получихме имейл от Иън — каза тя. — Не каза къде се намира, а само, че е на сигурно място… и че не го е направил той. — Тя се поспря, за да избърше очите си. — Все още не сме сигурни дали наистина той е изпратил съобщението. Моля се да не е някой, който използва акаунта му, за да се подиграе с нас.

Камерата прескочи на полицай Уайлдън.

— Искаше ми се да повярвам на момичетата, когато ми казаха, че са видели Иън в гората — каза той с разкаяно изражение на лицето. — Но още в самото начало не бях напълно сигурен. Имах ужасното усещане, че може би това е просто опит да се привлече вниманието ни.

Ариа зяпна от изненада. Какво?

Най-накрая камерата се фокусира върху един брадат мъж с очила с дебели стъкла и сив пуловер. Д-р Хенри Уорън, психиатър, болница „Роузууд“, пишеше отдолу.

— Човек може да се пристрасти към усещането да е в центъра на вниманието — обясни докторът. — Ако то е продължило достатъчно дълго, той започва да… копнее за него. Понякога хората правят всичко възможно, за да задържат вниманието на останалите, дори ако се наложи да изкривят истината. Да си създадат фалшива действителност.

На екрана отново се появи водещата и обяви, че още подробности по историята ще бъдат показани в редовната емисия. Докато течаха рекламите, Ариа постави длани върху пейката и се опита да си поеме дъх. Какво Става Тук По Дяволите?

Отвън се чу тракането на високоскоростния влак за Филаделфия, който приближи гарата и спря със скърцане. Внезапно Ариа изгуби всякакво желание да ходи във Филаделфия. Какъв беше смисълът? Където и да отидеше, проблемите от Роузууд непрекъснато щяха да я следват.

Тя тръгна обратно към паркинга, оглеждайки се за високата фигура на Джейсън и русата му коса. Не се виждаше никой. Пътят, който водеше към гарата, беше пуст, примигваше само пътното осветление. За миг Ариа се почувства така, сякаш беше единственото човешко същество в целия свят. Тя преглътна тежко и усети как по гърба й, чак до опашката, пролазва някакво странно усещане. Джейсън беше тук допреди миг, нали? А те наистина бяха видели трупа на Иън в гората… нали? За миг се зачуди дали наистина не е полудяла, точно както беше намекнал онзи психиатър.

Но бързо изхвърли тези мисли от главата си. Когато влакът напусна гарата, Ариа се върна при колата си. И тъй като не се сети за по-добро място, където да отиде, тя подкара към училище.