Убиец

8. Ако куклите можеха да говорят…

Щом във вторник следобед Емили приключи с тренировките по плуване, тя отиде с колата си до дома на Айзък и паркира до тротоара. Айзък отвори входната врата, прегърна я силно и вдъхна аромата й.

— М-м-м. Обичам да ми миришеш на хлор.

Емили се изкикоти. Въпреки че след всяка тренировка тя миеше косата по два пъти с шампоан, не можеше да се отърве от упоритата миризма на басейн.

Айзък отстъпи назад и Емили влезе в къщата. Всекидневната ухаеше на ябълки и праскови. Над камината висеше снимка на Айзък, майка му и Мини Маус в „Дисни Уърлд“. Цветното диванче беше покрито с дантелени възглавници, избродирани от госпожа Колбърт. На тях се четяха послания като „Прегръдката е здравословна“ и „Молитвите променят всичко“.

Айзък издърпа единия ръкав на палтото й, след това и другия. Когато отвори вратата на гардероба, тя чу леко скръцване в антрето. Емили замръзна и се ококори. Айзък се обърна към нея и я докосна по ръката.

— Защо се стряскаш така? Няма никой от пресата, гарантирам.

Емили облиза устните си. Репортерите непрекъснато преследваха нея и приятелките й, а по-рано през деня тя беше научила последните новини: че семейство Томас бяха получили имейл от Иън и че Емили и останалите са си измислили, че са видели тялото му в гората. Това очевидно не беше истина — но пък кое беше? Къде беше отишъл Иън? Наистина ли беше жив… или някой просто искаше те да си мислят така?

Освен това Емили не спираше да мисли за инцидента с Джейсън Дилорентис в събота вечерта. Нямаше представа какво щеше да направи, ако Айзък не беше с нея. Всеки път, когато се сещаше за възможността да се изправи срещу Джейсън сама, потръпваше от страх.

— Извинявай — каза тя на Айзък, опитвайки се да се отърси от притеснението. — Добре съм.

— Чудесно — отвърна той и я хвана за ръка. — И тъй като сме съвсем сами тук, реших, че мога да ти покажа стаята ми.

— Сигурен ли си? — Емили отново погледна към снимката на Айзък, майка му и Мини Маус. Госпожа Колбърт беше забранила категорично на сина си да води момичета в стаята си.

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Айзък. — Мама няма да разбере.

Емили се усмихна. Беше й любопитно как изглежда стаята му. Той стисна ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Всяко стъпало беше украсено с различна кукла. Някои от тях бяха парцалени, с коси от вълна, облечени с басмени рокли, а други бяха кукли-бебета, с твърди порцеланови глави и очи, които се затваряха, когато ги слагаха в легнало положение. Емили отмести поглед. Никога не беше обичала да играе с кукли както другите момичета — те дори я плашеха.

Айзък отвори вратата в дъното на коридора.

— Voila! — В ъгъла имаше двойно легло с раирана покривка, три китари на стойки и малко бюро с новичък „Аймак“.

— Много е хубава — рече Емили.

След това забеляза големия бял предмет върху скрина.

— Имаш си френоложка глава! — Тя се приближи до голямата отливка на череп и прокара пръсти по думите, написани върху нея. Коварство. Предвидливост. Алчност. Викторианските лекари смятали, че могат да определят характера на човек по релефа на черепа му. Ако има изпъкналост на някое определено място, значи е добър поет. Ако грапавината се намира на друго място, е много религиозен, например. Емили се запита какво ли означават изпъкналостите по нейната глава.

Тя се ухили на Айзък.

— Откъде се сдоби с нея?

Той се приближи.

— Помниш ли онази леля, за която ти разказах, докато хапвахме в китайския миналата седмица? Онази, която си пада по хороскопите и други такива работи? Тя ми я взе от битака. — Той докосна черепа на Емили. — Хм-м, усещам много изпъкналости. — Той погледна към отливката. — Което говори, че ти лесно се привързваш… или караш другите да се привързват към теб. Все не мога да запомня как е точно.

— Много научно — подразни го Емили. Тя докосна върха на неговата глава, усещайки една изпъкналост. — А ти си… — Тя се извърна към керамичната глава, търсейки точната характеристика. Крадец. Мим. Убиец. Роузуудските полицаи определено имаха нужда от една такава глава — можеха да опипат всеки череп в града и веднага щяха да открият убиеца на Али. — Много умен — заключи тя.

— А ти си красива — отвърна той. Бавно я отведе до леглото и леко я дръпна да седне. Тя усети, че се изчервява и дъхът й спря. Не очакваше, че ще лежи на леглото на Айзък, но някак си не искаше и да стане. Целуваха се известно време и се спряха чак когато установиха, че лежат върху възглавниците. Емили пъхна ръка под тениската му и усети топлите му гладки гърди. После се изкикоти, изненадана от поведението си.

— Какво? — попита Айзък и леко се отдръпна. — Искаш ли да спрем?

Емили сведе поглед. Всъщност всеки път, когато се доближаваше до Айзък, я изпълваше абсолютно спокойствие. Всичките й тревоги излитаха през прозореца. С него се чувстваше спокойна и в безопасност… и влюбена.

— Не искам да спирам — прошепна тя и сърцето й изпърха. — А ти?

Айзък поклати глава. След това съблече тениската си. Кожата му беше бледа и мека. Той бавно започна да разкопчава блузката на Емили, докато накрая не я разтвори напълно. Единственият звук в стаята беше дишането им. Айзък докосна ръба на розовия й сутиен. От онзи път преди два дни, когато той съблече блузата й в колата, тя ходеше на училище с най-хубавите си сутиени. Както и по-хубави бикини, а не удобните момчешки боксерки, които обикновено носеше. Може би не очакваше точно това, но пък може би точно от него имаше нужда.

Когато дигиталният часовник на нощното шкафче на Айзък прескочи от 5:59 на 6:00, Емили седна и придърпа чаршафите около себе си. Уличното осветление в квартала на Айзък светеше и една жена от другата страна на улицата викаше децата си за вечеря.

— Може би скоро трябва да тръгвам — каза Емили и отново целуна Айзък. Двамата се засмяха. Той отново я дръпна на леглото и започна да я целува. Накрая и двамата станаха и се облякоха, като се поглеждаха не чак толкова крадешком. Бяха се случили много неща… но Емили усещаше, че всичко е наред. Айзък беше започнал болезнено бавно, покривайки с целувки всеки инч от тялото й, и призна, че за него това също е първи път. Не можеше да бъде по-идеално.

Тръгнаха да слизат по стълбите, оправяйки дрехите си. Когато стигнаха някъде по средата, Емили чу как някой се закашля.

И двамата замръзнаха. Тя го погледна с широко отворени очи. Родителите му трябваше да се върнат чак след седем.

От кухнята се разнесоха скърцащи стъпки. Издрънча връзка ключове, някой ги пусна в керамична купа. Стомахът на Емили се сви. Тя погледна към немите, стъклени очи на куклите, подредени по стълбите. Те като че ли й се присмиваха.

Емили и Айзък се запрепъваха надолу по стълбите и бързо се хвърлиха към дивана. В мига, в който задниците им докоснаха възглавничките, госпожа Колбърт влезе в стаята. Беше облечена с дълга червена вълнена пола и бял плетен пуловер. Заради светлината, която се отразяваше в очилата й, Емили не можеше да разбере накъде точно гледа. На лицето й беше изписано упорито, неодобрително изражение. За няколко болезнени части от секундата Емили си мислеше ужасена, че госпожа Колбърт е чула всичко, което се беше случило досега.

След това тя се обърна и притисна ръка към сърцето си.

— Ох! Не ви видях!

Айзък се надигна и тромаво събори на земята натрупаните върху масичката фотоалбуми.

— Мамо, нали помниш Емили?

Емили също се изправи, с надеждата, че косата й не е ужасно разрошена и че няма червени смучки на врата.

— 3-здрасти — заекна тя. — Радвам се да ви видя отново.

— Здравей, Емили. — Усмивката на госпожа Колбърт беше достатъчно мила, но сърцето на Емили продължи да препуска като полудяло. Наистина ли беше изненадана, или просто изчакваше Емили да си тръгне, за да се развика на Айзък насаме?

Тя погледна към Айзък, който изглеждаше смутен. Той вдигна ръка към главата си, заглаждайки разрошената си коса.

— Ъ-ъ-ъ, Емили, искаш ли да останеш за вечеря? — изведнъж изтърси той. — Разбира се, ако може, мамо?

Госпожа Колбърт се поколеба и стисна устни така, че те почти се изгубиха.

— Н-не бих могла — заекна Емили, преди жената да успее да отговори. — Мама ме очаква вкъщи.

Госпожа Колбърт въздъхна. Емили можеше да се закълне, че това беше въздишка на облекчение.

— Добре, може би друг път — каза тя.

— Като утре например? — притисна я Айзък.

Тя го погледна неспокойно, чудейки се дали просто не трябва да се откаже от идеята за вечеря. Но госпожа Колбърт просто потри ръце и каза:

— Утре е добре. В сряда приготвям задушено месо.

— Ами, добре — отвърна Емили. — Мисля, че го обичам. Благодаря.

— Хубаво. — Госпожа Колбърт се усмихна непроницаемо. — Да не си забравиш апетита!

Тя се върна в кухнята. Емили се отпусна на дивана и скри лице в шепите си.

— Моля те, убий ме — прошепна тя. Айзък докосна ръката й.

— Всичко е наред. Тя не знае, че сме били горе. — Но когато Емили погледна през сводестата врата към кухнята, тя забеляза майката на Айзък, която стоеше до мивката и миеше останалите от закуска чинии. Въпреки че ръцете й не спираха да търкат съдовете, тъмните очи на госпожа Колбърт не се отместваха от тях. Устните й бяха свити, бузите пламтяха, а жилите на врата й пулсираха гневно.

Емили примигна ужасено. Госпожа Колбърт забеляза, че момичето я гледа, но изражението на лицето й не се промени. Тя се втренчи в нея, без да мига, сякаш знаеше отлично какво бяха правили двамата с Айзък. И може би обвиняваше за това Емили — и само Емили.