Убиец

21. Цялата истина

Същия петък вечерта Емили паркира колата си на алеята пред къщата на Айзък и нервно го проследи с поглед как излиза от тях и тича към колата й.

— Здрасти! — извика той и погледна към небето. — Май ще вали сняг. Сигурна ли си, че искаш да се разходим?

Емили кимна припряно. Айзък й беше изпратил есемес след училище, питайки я дали ще мине през тях вечерта. В първия момент Емили реши, че това е шега. Но когато получи втори есемес, в който я питаше защо не отговаря, тя се зачуди дали госпожа Колбърт му беше разказала за срещата им в „Епълбис“ предишната вечер — или че знае, че е спал с нея. Може би Айзък все още живееше с впечатлението, че всичко е наред.

Но Емили по никакъв начин нямаше да стъпи отново в къщата на семейство Колбърт, дори и родителите му да бяха цялата вечер на партито по случай откриването на хотел „Радли“. Емили не беше от типа момичета, които не се подчиняват на заповедите на възрастните, дори и те да бяха жестоки, злобни и неприемливи. Само че какво да прави в такъв случай? Никога повече да не посещава Айзък у тях? Всеки път, когато той я покани у дома си, да измисля разни шантави оправдания?

Предишната вечер, когато Емили и Карълайн си легнаха, сестра й отново я попита защо е избягала с плач от „Епълбис“. Емили изведнъж рухна и й призна какво й е казала госпожа Колбърт. Карълайн седна в леглото и зяпна ужасено.

— Защо ти е казала, че си опозорила дома й? — попита тя. — Заради онова с Мая?

Емили поклати глава.

— Едва ли. — Толкова я беше срам. Ако техните ги бяха хванали да го правят в нейната стая, сигурно щяха да му извадят ограничителна заповед. — Може би съм си го заслужила — промърмори тя.

Двете замълчаха, заслушани в шумоленето на разлюляната от вятъра царевица в двора.

— Не знам какво бих правила, ако майката на Тофър ме мрази — каза Карълайн в мрака. — Не съм сигурна, че ще можем да останем заедно.

— Знам — отвърна Емили с пресъхнало гърло.

— Трябва да говориш с Айзък за това — посъветва я Карълайн. — Трябва бъдеш откровена с него…

— Емили?

Тя примигна. Айзък си беше сложил колана, готов за тръгване. Цялото й тяло пулсираше. Айзък беше прибрал косата си назад и беше увил тъмнозелен шал около врата си. Когато се усмихна, белите му зъби блеснаха. Той се наведе напред, за да я целуне, но тя се вцепени, сякаш очакваше да завият сирени, госпожа Колбърт да изскочи иззад храста и да се развика.

Тя наведе глава, преструвайки се, че търси ключовете на колата. Айзък се отдръпна назад. Дори в мрака Емили забеляза малката ямичка, която се образуваше в ъгъла на дясното му око всеки път, когато се тревожеше.

— Добре ли си? — попита той.

Емили се обърна напред.

— Да. — Тя запали двигателя и изкара волвото от алеята.

— Очакваш ли с нетърпение утрешното парти в „Радли“? — попита Айзък. — Този път наех смокинг. По-добре от стария костюм на татко, нали? — Той се захили.

Емили изненадано прехапа устни. Нима той още смяташе, че двамата ще идат заедно на партито?

— Разбира се — отвърна тя.

— Татко се е притеснил ужасно заради кетъринга и не спира да ми натяква как отново съм отказал да му помогна, защото имам среща. — Айзък се ухили и я бодна с пръст в ребрата.

Емили стисна силно волана и очите й се напълниха със сълзи. Повече не можеше да издържа.

— Значи… родителите ти не са казали нищо за това, че ще ходим на партито заедно? — избъбри тя.

Айзък я погледна изненадано.

— Ами, всъщност през последните няколко дни почти не съм се виждал с тях, много са заети. Но защо да имат нещо против? Нали бяха там, когато те поканих?

Край тях мина кола, запътила се в другата посока, ксеноновите й фарове ги заслепиха. Емили не каза нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — отново я попита Айзък.

Емили преглътна тежко. Усещаше горчив бадемов вкус в устата си, както всеки път, когато трябваше да направи нещо решаващо. Минаха покрай „Уауа“ и преди да се усети какво прави, тя вече завиваше трескаво към паркинга покрай един зелен контейнер за отпадъци. Спря колата, облегна челото си на волана и проплака тихо.

— Емили? — обърна се загрижено към нея Айзък. — Какво има?

Сълзите замъглиха погледа й. Колкото и да не й се искаше да го прави, тя знаеше, че трябва да му каже. Завъртя около пръста си синия пръстен, който той й беше подарил.

— Заради… майка ти е.

Айзък нежно рисуваше фигурки по гърба й.

— Какво заради майка ми?

Емили потри с длани бедрата си и въздъхна. Просто бъди откровена, беше казала Карълайн. Тя можеше да бъде откровена е Айзък, нали?

— Тя знае, че ние… нали се сещаш? Че сме спали заедно — проплака Емили. — И ми наговори толкова странни неща на вечеря. Не спираше да намеква колко съм… бърза. А когато по-късно вечерта измих чиниите, в шкафа намерих наша снимка от вечерта, когато отидохме заедно на благотворителната сбирка на „Роузууд дей“. Майка ти беше отрязала главата ми от снимката. Само моята глава. — Тя преглътна тежко, без да намери смелост да го погледне. — Но тогава си помислих, че го приемам твърде навътре, не исках да ти кажа нищо. Но след това, снощи, бях заедно е Карълайн в „Епълбис“. И… майка ти също беше там. Тя дойде при мен и ми каза да не стъпвам в дома ви отново. — Гласът й се пречупи при думата отново.

В колата настъпи тишина. Емили стисна здраво очи. Почувства се едновременно ужасно и облекчена. Сякаш свали огромен товар от раменете си.

Най-накрая се осмели да погледне Айзък. Той беше сбърчил нос, сякаш усещаше някаква гадна миризма от контейнера. Отново я връхлетяха тревожни мисли. Ами ако съсипе завинаги връзката на Айзък с майка му?

Той изду бузи и въздъхна тежко.

— Стига де, Емили.

Тя примигна.

— Моля?

Той завъртя главата си към нея и я погледна. Лицето му изразяваше разочарование.

— Майка ми не би изрязала главата ти от снимката. Това би направило някое дете. Никога не би се изправила пред теб в „Епълбис“, за да ти наговори такива неща. Може би не си я разбрала добре.

Емили усети как пулсът й се учестява.

— Много добре разбрах.

Айзък поклати глава.

— Майка ми те обича. Така ми каза. Радва се, че сме заедно. Въобще не е споменавала, че ти забранява да идваш в къщата. Не смяташ ли, че би ми го казала?

Емили се изсмя рязко.

— Може би не ти го е казала, защото е искала аз да го направя. Искала е аз да съм лошата. Точно както и стана.

Айзък остана мълчалив дълго време, загледан в дланите на ръцете си. Върховете на пръстите му имаха мазоли от дългите години свирене на китара.

— Миналогодишната ми приятелка каза същото — бавно изрече той: — Че семейството ми й казало да стои далеч от мен.

— Може би майка ти е постъпила по същия начин и с нея! — извика Емили.

Айзък поклати глава.

— По-късно тя ми призна, че си е измислила всичко. Направила го е, за да спечели вниманието ми. — Той я изгледа равнодушно, сякаш изчакваше да види дали е схванала мисълта му.

Пламтящата кожа на Емили изстина изведнъж.

— Какво, както намирането на тялото на Иън в гората е било за привличане на вниманието ли? — извика тя.

Айзък вдигна безпомощно ръце.

— Не съм казал такова нещо. — Просто… Исках да излизам с някой, който не си пада по драматичните жестове. Мислех, че и ти го искаш. Човекът до мен трябва да харесва семейството ми, не да се бори срещу него.

— Въобще не се боря! — възрази Емили.

Айзък отвори вратата на колата и излезе навън. Нахлу леденостуден въздух и я накара да се свие.

— Какво правиш? — попита Емили.

Той се наведе през отворената врата и я погледна със свити устни.

— Трябва да си вървя.

— Не! — проплака Емили. Отвори своята врата и изтича след него по паркинга. — Стига де!

Айзък вървеше към малката тревиста пътечка, която водеше от паркинга на „Уауа“ към улицата. Той я погледна през рамо.

— Говориш за майка ми. Помисли какво още ще кажеш. Хубаво си помисли.

— Вече съм го обмислила! — извика Емили. Но Айзък продължи да върви, без да каже нищо. Тя се спря пред кафенето изтощена. Над главата й жужеше неоновата реклама. Няколко хлапета се бяха наредили пред бара и си купуваха кафе, безалкохолни и сладкиши. Тя изчака Айзък да се обърне, но той не го направи. Най-накрая се върна при колата си и влезе вътре. Колата й миришеше на препарата за почистване, който използваха семейство Колбърт. Пасажерската седалка беше все още топла от тялото на Айзък. Тя впери поглед в зеления контейнер и остана така поне десет минути, без да е наясно как да приема случилото се.

От раницата й се разнесе тих звън. Тя порови вътре, търсейки телефона си. Може би Айзък пращаше извинителен есемес. Може би тя също трябваше да се извини. Двамата с майка му бяха много близки, а тя определено нямаше никакво желание да мрази семейството му. Може би трябваше да намери някакъв друг начин да му съобщи новините, вместо да му ги изтърси просто така.

Емили отвори есемеса и преглътна тежко. Не беше от Айзък.

Емили гледаше безизразно дисплея. Тези мъгляви обяснения й бяха дотегнали. Какво искаше А.?

Тя бавно изкара колата от паркинга и намали, за да пропусне един джип, пълен с ученици. Иди в старата къща на първата ти любов. Очевидно имаше предвид Али. Щеше да захапе стръвта; улицата, на която живееше Али, се намираше само на няколко пресечки оттук. И без това нямаше какво друго да прави сега. Едва ли щеше да хукне към къщата на Айзък и да задумка отчаяно по вратата, умолявайки го да се върне.

Тя зави по уединения път, който минаваше покрай километрите земеделски площи, а от очите й се стичаха сълзи. Стигна бързо до знака „стоп“ преди улицата на Али. Малко по-нататък имаше знак за преминаващи ученици. Преди години, в една топла лятна нощ, Али и Емили го бяха украсили със стикери с усмихнати личица, които бяха купили от парти магазина. Сега вече ги нямаше.

Старата къща на Али се появи в края на улицата. На завоя се виждаше тъмната сянка на олтара на Али. Сега в къщата живееше семейството на Мая. Някои от лампите в стаите светеха, включително тази в някогашната спалня на Али — сега това беше спалнята на Мая. Докато Емили гледаше към нея, на прозореца се появи Мая, сякаш знаеше, че тя ще бъде там. Емили ахна, отдръпна се от прозореца, сграбчи волана и сви в малката задънена уличка. Щом се озова пред къщата на Спенсър, тя спря, твърде изтощена, за да продължи.

Тогава, с ъгъла на окото си, видя някакво проблясване вдясно. Някой, облечен с бяла тениска, стоеше до прозореца в къщата на семейство Кавана.

Емили угаси фаровете. Човекът беше висок, с широки рамене, най-вероятно мъж. Голяма външна лампа с квадратна форма скриваше лицето му.

Внезапно до него се появи Джена. Емили затаи дъх. Тъмната коса на Джена падаше на вълни по раменете й. Тя носеше черна тениска и раирано долнище на пижама. До нея застана кучето й, почесвайки ухо със задния си крак.

Джена се обърна и каза нещо на мъжа. Тя говори дълго, след което той отвърна нещо. Джена кимна, заслушана в гласа му. Мъжът махаше с ръце, сякаш Джена можеше да види жестовете му. Лицето му все още не се виждаше. Тялото на Джена се стегна и зае защитна поза. Мъжът отново заговори, а тя наведе глава, сякаш се срамуваше от нещо. Отметна с ръка няколко кичура коса, които падаха над големите й тъмни очила „Гучи“. После каза нещо и лицето й придоби изражение, което Емили не успя веднага да разгадае. Тъга? Тревога? Страх? След това Джена си тръгна, следвана от кучето.

Мъжът прокара ръце през косата си, очевидно развълнуван. След това лампата в дневната угасна. Емили се наведе напред и се взря с присвити очи, но не успя да види нищо. Огледа двора на Джена. Към ствола на дървото все още имаше приковани дъски, които образуваха стълба към някогашната дървесна къщичка на Тоби. Скоро след като фойерверките ослепиха Джена, господин Кавана беше разрушил къщичката. Странно как след толкова много време семейство Кавана продължаваха да обвиняват Тоби за ослепяването на сестра му. Всъщност вината за това беше на Али. И всъщност самата Джена беше поискала да го направи, за да се отърве завинаги от Тоби.

Входната врата на къщата се отвори и Емили отново се наведе. Мъжът от всекидневната слезе по стъпалата и тръгна по тъмната пътечка. Когато сензорът над гаража усети движение и лампата му се включи, той се стресна и замръзна изненадано на място. Тогава Емили го видя в лице, залян от светлина. Той носеше маратонки и тежък анорак. Ръцете му бяха свити в гневни юмруци. Когато очите на Емили стигнаха до лицето му, стомахът й се сви на топка. Той гледаше право в нея. Веднага го разпозна.

— О, Господи — прошепна тя. Рошавата руса коса, извитите устни, поразителните сини очи, които не се отместваха от нея.

Това беше Джейсън Дилорентис.

Емили запали двигателя и рязко даде газ. Светна фаровете едва след като зави зад ъгъла. В този миг чу телефона си да звънва. Порови в чантата, измъкна го и погледна към дисплея.