Убиец

30. Ад на земята

Ариа се спусна по спираловидната стълба в новия й дом, спъна се два пъти и се хвана за металния парапет. Тя излезе през входната врата, хукна към субаруто и бързо завъртя ключа, за да запали двигателя. Нищо не се случи. Тя изскърца със зъби и опита отново. Нищо.

— Моля те, не ми причинявай това — помоли Ариа колата си и удари чело във волана. Клаксонът изсвири слабо.

Победена, тя излезе от колата и се огледа. Беше оставила колелото си у Ила, което означаваше, че се налага да стигне до хамбара на Спенсър пеша. Най-бързо щеше да е през гъстата, черна като катран гора. Но Ариа никога не беше минавала оттам сама пред нощта.

В небето висеше лунният сърп. Нощта беше спокойна и тиха, не се усещаше дори и най-слабият полъх на вятър. През дърветата се виждаше ярката жълта светлина над входната врата на хамбара на Спенсър. Преди да тръгне към гората, Ариа измъкна знаменцето на Али от джоба на якето си. Късчето плат се намираше точно там, където го беше оставила, на дъното на старата кутия от обувки. Тя го грабна и излетя от стаята, без да го поглежда, нетърпелива да се види със Спенсър и останалите.

Парчето плат все още беше блестящо и лъскаво, почти идеално запазено. Дори леко ухаеше на ваниловия сапун на Али. Ариа освети украсата му с малкото фенерче, което беше грабнала от кухнята. Видя логото на Шанел и инициалите на Луи Вюитон, същите като на знаменцето на Хана. Имаше също група звезди и комети и нескопосна скица на кладенец. Но никъде не се виждаше манга жаба. Нито пък момиче, което играе хокей на трева. Хана ли го беше запомнила погрешно… или Али?

Ариа разгъна знамето и го приглади. Вляво Али беше нарисувала странен символ, който досега не се забелязваше. Приличаше на знак „забранено за паркиране“, онзи същият с голямо Р в средата, зачеркнато с червена линия. Само че вместо Р Али беше написала друга буква. Ариа поднесе знамето по-близо към очите си. На пръв поглед буквата приличаше на I. Но като се вгледа по-добре, Ариа осъзна, че не е така. Беше J5.

Като… Джейсън?

С разтуптяно сърце тя пъхна плата отново в джоба си и хукна през гората. Снегът се топеше и земята беше разкаляна. Ариа тичаше през мокри листа и блатисти локви, плискайки кал навсякъде. Когато стигна до дъното на пролома, изведнъж се подхлъзна. Със силен плясък се стовари на земята и удари хълбока си. Болката я заслепи и тя изпищя приглушено.

Минаха няколко секунди. Чуваше се единствено тежкото й дишане. Тя бавно се изправи, избърса калта от лицето си и се огледа.

В другия край на просеката се виждаше познатото криво дърво. Ариа се намръщи, осъзнавайки къде се намира. Точно тук бяха намерили тялото на Иън предишната седмица. Между пъновете и сухите листа проблесна нещо. Ариа се приближи внимателно към него и се наведе. Видя платинен училищен пръстен, полузаровен в калта. Тя го избърса с ръкав. Проблесна син камък. В основата на пръстена бяха гравирани думите „Роузууд дей“. Тя затвори очи, припомняйки си тялото на Иън, което лежеше върху листата. Погледът й веднага беше привлечен от училищния пръстен на подутия му пръст. На него също имаше син камък.

Тя освети с фенерчето надписа от вътрешната му страна. Иън Томас. Дали беше паднал, когато Иън е избягал? Или някой му го беше свалил? Отново огледа купчината мокри листа. Пръстенът просто лежеше отгоре им, дори не беше скрит. Как така полицаите не го бяха намерили?

Изпука съчка. Ариа рязко вдигна глава. Шумът се приближаваше. Нови съчки изпукаха. Изшумоляха листа. След това между дърветата се появи фигура. Ариа се сви в храстите. Човекът направи няколко крачки и се спря. Беше твърде тъмно, за да види кой е. Чу се някакъв пльокащ звук, като течност, която се излива от туба. Странна миризма изпълни ноздрите на Ариа и очите й се насълзиха. Миришеше на бензиностанция, една от най-омразните й миризми.

Когато видя, че фигурата се навежда и чу как течността се излива с бълбукане върху земята, Ариа разбра какво става. Тя бързо се изправи, писъкът замръзна в гърлото й. Човекът бавно бръкна джоба си и извади някакъв предмет. Ариа чу едно щрак.

— Не — прошепна тя.

Времето течеше бавно. Въздухът беше тежък и неподвижен. Изведнъж гората се оцвети в оранжево. Всичко се освети. Ариа изпищя и хукна нагоре по дерето. Блъскаше се в дърветата и си навехна крака, стъпвайки в една плитка яма. През първите няколко секунди се чуваше само ужасяващото пукане на огъня, който застрашително се разрастваше, поглъщайки всичко по пътя си. Но когато зави зад ъгъла, тя чу и един друг звук. Беше тих, жалостив и отчаян. Хленч.

Ариа се спря. Пламъците бяха стигнали до дерето, където се намираше до преди малко. Вдясно се виждаше превита фигура. Човекът изглеждаше по-малък и по-слабоват от фигурата, която бе забелязала да залива гората с бензин и да я подпалва. Кракът му беше заклещен под дебел дънер, а пламъците постепенно започваха да се изкачват по клоните му, приближавайки се застрашително към него.

— Помощ! — извика човекът. — Помогни ми, моля те!

Ариа хукна към него. Лицето му беше покрито с голяма качулка. Тя хвана единия край на дънера. Той беше тежък и широк, и тя се молеше да успее да го вдигне.

— Всичко ще бъде наред — извика Ариа, лицето й започна да пламти от близкия огън. Събра всички сили и бутна дървото надолу по хълма. То се търкулна в локвата с бензин и избухна. Човекът изкрещя и се строполи на земята между дърветата. Зад тях се чу ново, оглушително тряс. Ариа се обърна и изстина. Гората вече представляваше една оранжева стена. Огънят се катереше по дърветата и поглъщаше клоните им. Само след няколко секунди щеше да ги обгради напълно.

Човекът продължаваше да се притиска към дървото, вторачен в Ариа с изплашено изражение на неговото (или нейното?) опушено лице.

— Хайде! — извика Ариа и побягна. — Трябва да се махаме оттук, ако искаме да останем живи!