Убиец

31. Родена от пепелта

Емили, Спенсър и Хана изтичаха навън и хукнаха с всички сили по-далеч от пламъците, които се виеха около тях. Въздухът миришеше задушливо на дим и горящи дървета. Дробовете на Емили пареха, докато тичаше.

Те побързаха да навлязат в близкия гъсталак, без да обръщат внимание на бодилчетата, които залепваха по пуловерите, кожата и косите им. Изведнъж Хана рязко спря и се хвана за главата.

— О, Господи! — проплака тя. — Уайлдън! Онзи ден го видях пред мола да товари някакви варели в колата си. Това бяха бутилки пропан-бутан.

Емили замаяно почувства как й прилошава. Тя си спомни как Джейсън се беше втренчил в нея онази нощ, когато си тръгна от дома на Джена. Как Уайлдън ги гледаше на партито. Те знаеха.

— Хайде! — пришпори ги Спенсър, сочейки към дърветата. Пред тях се виждаше покривът на мелницата на семейство Хейстингс. Скоро щяха да бъдат в безопасност.

Изви се вятър, който разпръсна пепелта навсякъде. Край Емили прелетя нещо плоско и квадратно, което се залепи за ствола на ниско, възлесто дърво. Това беше снимката от олтара на Али, същата, на която тя беше облякла тениска „Фон Дъч“, а около нея се бяха събрали те четирите и се смееха. Огънят беше обгорил ъглите й и половината от главата на Спенсър беше изгоряла. Емили се вгледа във веселите, ясно сини очи на Али. Те бяха тук, тичаха през същата тази гора, където беше умряла тя, и същите хора, които най-вероятно я бяха убили, сега преследваха тях.

Влетяха в задния двор на Спенсър, давейки се от задушливия пушек, който задръстваше дробовете им. Мелницата на семейство Хейстингс също гореше. Старите дървени крила се отчупваха едно след друго и падаха на земята. Задната стена, на която беше написана думата ЛЪЖКИНЯ, лежеше на земята и ярките пламъци бавно я поглъщаха.

От гората се разнесе сподавен писък. Първоначално Емили помисли, че това е воят на сирените на пожарната кола — която със сигурност идваше насам. След това чу нов писък, ужасен и пронизителен. Тя сграбчи Спенсър за ръката.

— Ами ако това е Ариа? Къщата й е през една пресечка. Може да е минала напряко през гората за насам.

Преди Спенсър да успее да отговори, от гъстата горяща гора се появиха две фигури. Ариа. Зад нея вървеше някой друг, някой, облечен със суичър с качулка и дънки.

Момичетата заобиколиха Ариа.

— Добре съм — каза бързо тя. После махна с ръка към човека, който се беше появил заедно с нея. Той лежеше на тревата, свит в ембрионална поза. — Един голям дънер го беше затиснал. Трябваше да го повдигна и да го избутам в дерето.

— Ранен ли си? — обърна се Емили към човека. Той поклати глава и отново изхълца. В далечината се чу воят на пожарната. Надяваха се, че с нея идва и линейка.

— Какво всъщност правеше в гората? — попита го Спенсър.

Човекът се закашля силно.

— Получих съобщение.

Емили замълча. Отговорът едва се чу, но гласът прозвуча повече като момичешки, отколкото като на момче.

— Съобщение? — повтори Емили.

Момичето захлупи лицето си с шепи и раменете му се разтърсиха от плач.

— Казаха ми да дойда в гората. Било много важно. Мисля, че се опитаха да ме убият.

— Те? — попита Спенсър и погледна останалите. Отраженията на пламъците танцуваха по лицето й.

Момичето отново се закашля.

— Сигурна бях, че ще умра.

Емили усети странни тръпки по кожата си. Гласът на момичето все още беше приглушен и дрезгав, но имаше странно позната мелодичност, която не беше чувала от доста време. Твърде много пушек съм погълнала, каза си тя. Чувам неща, които ми се иска да чуя. Но когато погледна към останалите, видя, че те също изглеждат изненадани.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност — промърмори Спенсър.

Момичето се опита да кимне. Когато свали ръце от лицето си, те бяха покрити с черни сажди. След това тя вдигна глава. Сажди и сълзи се стичаха по бузите й, разкривайки чиста, розова кожа. Когато ги погледна за пръв път и се усмихна признателно, дъхът на Емили секна. Момичето имаше ясно сини очи. Перфектен, леко чип нос. Извити във формата на лък устни. След като избърса саждите, се разкри ъгловато сърцевидно лице.

Тя ги погледна безизразно, явно не ги разпозна. Но те веднага я познаха. Хана изписка тихо. Спенсър замръзна на мястото си. Емили се почувства толкова замаяна, че се свлече в тревата и обхвана главата си с ръце.

Пред тях седеше момичето от новините. Момичето от скрийнсейвъра на телефона на Емили. Момичето от снимката, която преди малко прелетя през горящата гора. Същото, което беше облякло тениска „Фон Дъч“ и се смееше така, сякаш нищо лошо не можеше да му се случи.

Не може да бъде, помисли си Емили. Няма начин това да е истина.

Пред тях седеше… Али.