Убиец

13. Връзката майка-дъщеря

Същата сряда, вечерта, Спенсър се качи на свръхскоростния влак от гарата на Трийсета улица, настани се на една плюшена седалка до прозореца, отпусна коланчето на сивата си права вълнена рокля и изчетка късчетата суха трева от островърхите си ботуши „Лефльор Рандъл“. Беше прекарала повече от час в избор на облекло й се надяваше, че дрехите й говореха едновременно: модерна девойка, сериозна млада жена и най-страхотната биологична дъщеря! Подобен баланс трудно се постигаше.

Кондукторът, посивял възрастен мъж с мило лице, облечен в тъмносиня униформа, погледна билета й.

— В Ню Йорк ли отивате?

— Аха — преглътна Спенсър.

— По работа или за удоволствие?

Спенсър облиза устните си.

— Отивам на гости на майка си — избъбри тя.

Кондукторът се усмихна. Възрастната жена, която седеше от другата страна на пътечката, изхихика одобрително. Спенсър се надяваше, че във влака не пътуваше никой от приятелите на майка й или съдружниците на баща й. Не й се искаше много родителите й да знаят какво прави.

Преди да тръгне се опита още веднъж да попита семейството си дали не е осиновена. Баща й работеше от къщи и Спенсър се изправи на вратата на кабинета му, наблюдавайки го докато чете Ню Йорк Таймс на компютъра си. Когато се прокашля, господин Хейстингс се обърна. Лицето му омекна.

— Спенсър? — каза той със загрижен глас. Сякаш временно беше забравил, че трябва да я мрази.

В главата на Спенсър се въртяха хиляди думи. Тя искаше да попита баща си дали в живота й има нещо истинско. Искаше да го попита защо никога не й е казал. Искаше да го попита дали затова се отнасят толкова ужасно с нея през по-голямата част от времето — защото тя всъщност не беше тяхно дете. Но изгуби самообладание.

Изведнъж телефонът й избибипка. Спенсър отвори страничния джоб на чантата си. Беше Андрю.

Край нея избумтя високоскоростният влак, който се движеше в другата посока. Спенсър отвори прозорче за отговор, „Вечерям със семейството си, съжалявам“, написа тя в отговор. Това не беше изцяло лъжа. Искаше да каже на Андрю за Оливия, но се страхуваше, че ако му каже, той ще прекара в очакване цялата вечер, умирайки от нетърпение да разбере как е минала срещата. Ами ако нещата не се развиеха добре? Ами ако Спенсър и Оливия не се харесат? И без това се чувстваше достатъчно уязвима.

Влакът потракваше равномерно. Мъжът пред Спенсър остави на седалката до себе си част от вестника и тя забеляза поредното заглавие от Роузууд. „Има ли пропуски в разследването на Дилорентис? — пишеше с големи черни букви. — Дали семейството на Алисън крие нещо?“ — продължаваха с по-ситен шрифт.

Спенсър придърпа по-ниско над очите си своята ръчно изплетена шапка на вестникарче „Юджиния Ким“ и се сви надолу в седалката. Тези ненормални вестникарски истории нямаха край. Ами ако ченгетата, които три години по-рано бяха разследвали изчезването на Али, наистина бяха пропуснали нещо голямо? Тя се сети за казаното от Иън в месинджъра.

Това беше наистина озадачаващо. Първо, Иън си мислеше, че пише на Мелиса, а не на Спенсър. Значи Мелиса знае кой мрази Иън… и защо? Дали Иън е споделил с нея подозренията си за това кой е убил Али? Но ако Мелиса наистина знаеше алтернативната история за това, което се беше случило с Али в нощта на нейната смърт, защо досега не я беше споделила с никого?

Освен ако… някой не я беше уплашил до смърт. През последните четирийсет и осем часа Спенсър не спираше да звъни на сестра си, нетърпелива да я попита дали има нещо друго, което би могла да знае. Но Мелиса не отговори на нито едно от обажданията й.

Вратата, която свързваше двата вагона, се отвори с тракане и една жена, облечена в тъмносин бизнес костюм, тръгна по пътечката между седалките, понесла картонена кутия с чаши горещо ароматно кафе и бутилки минерална вода. Спенсър облегна глава на прозореца, загледана в голите дървета и ръждясали телефонни стълбове, покрай които прелиташе влакът. И какво имаше предвид Иън, когато беше написал „те ме мразят“? Дали имаше нещо общо със снимката, която Емили беше препратила на Спенсър около половин час по-рано — стара снимка на Али, отчасти прикритата от дъба Наоми Циглър и Джена Кавана в двора на Али? В придружаващия я текст А. намекваше, че снимката е следа… но към какво? Добре, наистина беше странно, че Али се е занимавала със задръстената Джена Кавана, но самата Джена им беше признала, че двете е Али са били тайни приятелки. Но какво общо имаше това с Иън?

Спенсър се сещаше само за един инцидент с някой, който би могъл да мрази Иън. Когато Спенсър и останалите се бяха промъкнали в двора на Али, за да й откраднат знаменцето, Джейсън Дилорентис беше излетял от къщата и се беше спрял в средата на двора, загледан в Мелиса и Иън, които седяха на ръба на горещото джакузи. Тъкмо бяха започнали да излизат — Спенсър си спомни как Мелиса се чудеше кои са най-перфектните обувки и чанта за първия учебен ден, нетърпелива да впечатли новото си гадже. След като Али ги заряза и Спенсър се прибра у дома, тя чу двамата да си шушукат във всекидневната.

— Ще го преживее — каза Мелиса.

— Не ме притеснява той — отвърна Иън. След това промърмори нещо, което Спенсър не успя да чуе.

За Джейсън ли говореха… или за някой друг? Доколкото Спенсър знаеше, Джейсън и Мелиса не бяха точно приятели. Посещаваха заедно някои часове — понякога, когато Мелиса беше болна, Спенсър трябваше да отиде до съседната къща и да вземе от Джейсън записките от пропуснатите часове — но той никога не е бил част от онази голяма групичка, която наемаше дълги лимузини за училищните празненства или прекарваше пролетната ваканция в Кан, Кабо Сан Лукас или на остров Мартас винярд. Джейсън дружеше с някои от другите футболисти — те бяха прочути с измислянето на играта „Не е истина“, която играеха Али, Спенсър и останалите — но като че ли братът на Али прекарваше голяма част от времето си в усамотение. През повечето време той дори не се виждаше със семейството си. Големите фамилии Хейстингс и Дилорентис бяха членове на „Роузуудския кънтри клуб“ и редовно посещаваха ежеседмичните неделни джаз вечери… с изключение на Джейсън, който редовно ги пропускаше. Спенсър си спомни думите на Али, че техните са позволили на Джейсън да ходи сам във вилата им край езерото Поконос; там ли беше през всичките тези недели? Какъвто и да беше отговорът, семейство Дилорентис като че ли дори не забелязваха, че го няма, и си вечеряха щастливо, наслаждавайки се на яйцата по бенедиктински, пиеха коктейли „Мимоза“ и се прехласваха по Али. Сякаш имаха само едно дете, не две.

Спенсър затвори очи, заслушана в свирката на влака. Мисленето за всичко това ужасно я изморяваше. Може би колкото повече се отдалечаваше от Роузууд, толкова по-незначително ще й се струва всичко.

След известно време влакът спря.

— Гара „Пен“ — обяви кондукторът. Спенсър грабна чантата си и се изправи с разтреперани колене. Това наистина се случваше. Тя се придвижи след останалите пътници по тясната пътечка, слезе на перона и взе ескалатора нагоре, към главната зала.

Гарата миришеше на меки гевречета, бира и парфюми. Мъжки глас обяви по високоговорителя, че влакът за Бостън е спрял на вход 14 изток. В този миг цяла тълпа хора хукна към 14 изток и едва не събори Спенсър. Тя се огледа раздразнително. Как ще намери Оливия в тази тълпа? Как Оливия ще намери нея? Какво ще си кажат, за Бога?

Някъде в навалицата се разнесе познат, писклив смях. Спенсър се замисли за възможно най-ужасния вариант: ами ако Оливия не съществува? Ами ако това е някаква груба шега, организирана от А.?

— Спенсър? — извика някой.

Спенсър се завъртя. Една млада руса жена със сив кашмирен пуловер „Джей Крю“ и кафяви каубойски ботуши вървеше към нея. Тя носеше малка чантичка от змийска кожа и голяма папка, пълна с листи хартия.

Когато Спенсър вдигна ръка, жената се усмихна. Сърцето на Спенсър спря. Жената имаше същата широка усмивка, която тя виждаше, щом се погледнеше в огледалото.

— Аз съм Оливия — обяви жената и хвана Спенсър за ръцете. Дори пръстите й приличаха на тези на Спенсър, малки и тънки. Оливия имаше същите зелени очи и познатия ясен, не много плътен глас. — Знаех, че си ти, още щом те зърнах да слизаш от влака. Просто го знаех.

Очите на Спенсър се изпълниха със сълзи. И просто ей така, изведнъж, страховете й започнаха да се изпаряват. Всичко това й се стори съвсем… наред.

— Хайде. — Оливия поведе Спенсър към единия от изходите, подминавайки група нюйоркски полицаи и служебно куче-търсач. — Толкова много неща съм намислила за нас.

Спенсър грейна. Внезапно се почувства така, сякаш животът й едва сега започва.

Беше невероятно топла януарска нощ, и улиците бяха пълни с народ. Те взеха такси до Уест вилидж, където Оливия току-що се беше нанесла, и спряха в „Диане фон Фюрстенберг“, един от любимите магазини на Оливия — и на Спенсър. Докато обикаляха между рафтовете, Спенсър научи, че Оливия е арт директор в ново списание, посветено на нощния живот в Ню Йорк. Тя беше родена и израснала в Ню Йорк и беше учила в тамошния университет.

— Аз мисля да кандидатствам в него — изчурулика Спенсър. Всъщност мястото й там беше гарантирано — или поне докато беше първа по успех в класа.

— Страшно ми харесваше там! — каза Оливия. След това тихичко ахна и измъкна една тревистозелена плетена рокля. Спенсър се засмя — тъкмо си я беше набелязала. Оливия се изчерви.

— Винаги си избирам дрехи с тази отсянка на зеленото — призна тя.

— Защото подхожда на очите ти — продължи Спенсър.

— Точно така. — Оливия я погледна с признателност. Изражението на лицето й сякаш казваше „радвам се, че те намерих“.

След като напазаруваха, те тръгнаха бавно по Пето авеню. Оливия разказа на Спенсър, че наскоро се е омъжила за един богат мъж, на име Морган Фрик, на частна церемония в Хемптънс.

— Всъщност довечера отлитаме за Париж, където ще прекараме медения ни месец — каза тя. — Малко по-късно хеликоптер ще ме откара до самолета му. Той се намира на едно частно летище в Кънектикът.

— Тази вечер? — Спенсър се спря, изненадана. — Къде ти е багажът?

— Шофьорът на Морган ще го откара до летището — обясни Оливия.

Спенсър кимна, впечатлена. Морган сигурно беше тъпкан с пари, щом имаше шофьор и частен самолет.

— Точно затова за мен беше толкова важно да се видим днес — продължи Оливия. — Заминавам за две седмици и не можех да издържа при мисълта, че ще трябва да чакам, докато се върна.

Спенсър кимна. И тя не беше сигурна, че щеше да издържи още две седмици в неизвестност.

Папката под мишницата на Оливия изведнъж започна да се изплъзва и тя бързо я сграбчи в опит да попречи на листите да се разпилеят по тротоара.

— Искаш ли аз да я нося? — попита Спенсър. Папката щеше без проблеми да се побере в голямата й чанта.

— Искаш ли? — Оливия с благодарност й подаде папката. — Благодаря. Направо ме побърква. Морган ме помоли да му занеса документите за новия ни апартамент, за да ги разгледа.

Свиха по една странична уличка, подминавайки няколко красиви тухлени сгради. Долните им етажи грееха в златна светлина и Спенсър забеляза една голяма шарена котка, която мързеливо се излежаваше на перваза на прозореца. Двете с Оливия вървяха мълчаливо, единственият звук, който се чуваше, беше потракването на токчетата им по тротоара. Мълчанието винаги караше Спенсър да се чувства неловко — тя се притесняваше, че вината донякъде е нейна — затова започна да говори за своите постижения. Че този сезон е вкарала дванайсет гола. Че от седми клас получава главната роля в почти всяка училищна пиеса.

— И почти по всичко имам шестици — изтърси тя, след което осъзна грешката си. Примигна и се приготви да посрещне онова, което щеше да последва.

Оливия се усмихна.

— Но това е фантастично, Спенсър! Впечатлена съм!

Спенсър предпазливо отвори едното си око. Тя очакваше Оливия да реагира по същия начин като майка й. „Почти по всичко?“. Тя дори чуваше гласа на госпожа Хейстингс в главата си: „По кой предмет нямаш шестица? И защо са само шестици? Защо не са шест плюс?“ И през останалата част от деня Спенсър щеше да се чувства ужасно.

Но Оливия въобще не постъпи така. Кой знае, ако тя беше запазила Спенсър, сигурно характерът й щеше да бъде съвсем различен. Може би нямаше да се старае толкова за оценките си, нямаше да се чувства толкова неудобно сред чужди хора, винаги опитвайки се да докаже, че е най-добрата, най-заслужилата, най-любвеобилната. Никога нямаше да се срещне с Али. Убийството й щеше да е просто поредното заглавие в пресата.

— Защо се отказа от мен? — изведнъж изтърси тя.

Оливия спря пред пешеходната пътека и се загледа замечтано във високата сграда от другата страна на улицата.

— Ами… когато те родих, бях на осемнайсет. Твърде млада, за да имам дете — тъкмо бях приета в университета. Толкова трудно взех това решение. След това разбрах, че някакво богато семейство от предградията на Филаделфия те е осиновило и почувствах, че съм взела правилното решение. Но винаги съм се питала какво е станало с теб.

Светофарът се смени. Спенсър заобиколи една жена, разхождаща мъничък мопс, облечен с бяло плетено пуловерче.

— Родителите ми познават ли те?

Оливия поклати глава.

— Виждала съм ги на снимка, но никога не сме се срещали. Исках всичко да е анонимно, те също. Плаках, след като те оставих, но знаех, че така трябва. — Тя се усмихна тъжно, след което докосна ръката на Спенсър. — Спенсър, знам, че с едно посещение не могат да се наваксат шестнайсет години. Но през целия си живот съм мислила за теб. — Тя завъртя очи. — Извинявай. Това е толкова клиширано, нали?

Очите на Спенсър бяха пълни със сълзи.

— Не — отвърна бързо тя. — Съвсем не. — От колко време очакваше някой да й каже нещо такова?

На ъгъла на Шесто авеню и Дванайсета улица Оливия рязко спря.

— Това е новият ми апартамент. — Тя посочи към най-горния етаж на луксозния блок. Отдолу имаше антиквариат и магазин за аксесоари. Пред входа спря лимузина и една жена, облечена с палто от норки, се стрелна през въртящите се врати.

— Можем ли да се качим горе? — извика Спенсър. Дори отвън мястото изглеждаше великолепно.

Оливия погледна към ролекса на китката си.

— Не знам дали ще успеем преди резервацията ни. Но следващия път обезателно. Обещавам.

Спенсър потисна разочарованието си, защото не искаше Оливия да си мисли, че е някое разглезено хлапе. Оливия отведе Спенсър в един малък, уютен ресторант на няколко пресечки по-нататък. В залата миришеше на минзухар, чесън и миди и беше пълно с народ. Двете седнаха на една маса, примигващата светлина от свещите огряваше лицата им. Оливия веднага поръча бутилка вино, като каза на сервитьора да налее малко и в чашата на Спенсър.

— Тост — каза тя, вдигайки чашата си във въздуха. — За още много подобни гостувания.

Спенсър грейна и се огледа. До бара седеше един младеж, който приличаше много на Ноъл Кан — но с не толкова детинско изражение на лицето. До него седеше момиче, пъхнало крачолите на дънките си в кафявите си ботуши, и се смееше. До тях се бяха настанили двама симпатични по-възрастни мъж и жена. Тя носеше сребристо пончо, а мъжът — тесен, раиран костюм. От тонколоните звучеше френска поп-песен. Всичко в Ню Йорк изглеждаше милиард пъти по-модно, отколкото в Роузууд.

— Ще ми се да живеех тук — въздъхна тя.

Оливия вдигна глава и очите й грейнаха.

— Знам. И на мен ми се иска. Но в Пенсилвания сигурно също е много хубаво. С всичкото това пространство и чист въздух. — Тя докосна ръката на Спенсър.

— В Роузууд е хубаво. — Спенсър разклати чашата си с вино, внимателно подбирайки думите си. — Но семейството ми… не е.

Оливия отвори уста със загрижено изражение на лицето.

— Те просто не се интересуват от мен — поясни Спенсър. — Бих дала всичко, за да не живея вече там. Дори няма да им липсвам.

Усети дразнене в носа си както винаги, когато се канеше да заплаче. Тя упорито наведе глава към скута си, опитвайки се да обуздае емоциите си.

Оливия потупа Спенсър по ръката.

— Бих дала всичко, за да живееш тук — каза тя. — Но трябва да ти призная нещо. Морган не се доверява лесно на хората — някои от близките му приятели го използваха заради парите му и сега той внимава много с непознати. Още не съм му казала за теб. Първо исках да се уверя, че си истинска.

Спенсър кимна. Тя определено разбираше защо Оливия не е казала на Морган за срещата — тя също не беше казала на никого.

— Щях да му кажа за теб в Париж — добави Оливия. — А щом те срещне, не може да не се влюби в теб.

Спенсър отхапа късче хляб, обмисляйки вариантите.

— Ако се преместя тук, дори няма да е нужно да живея с вас — обяви след миг. — Мога да си взема собствен апартамент.

Оливия я погледна обнадеждаващо.

— Ще можеш ли да живееш сама?

Спенсър сви рамене.

— Разбира се. — Напоследък родителите й почти не се завъртаха вкъщи; тя и сега живееше сама.

— Ще ми бъде ужасно хубаво, ако се преместиш тук — призна Оливия с блеснали очи. Само си помисли — можеш да си вземеш едностаен апартамент близо до нас. Сигурна съм, че Майкъл, нашият агент по недвижимите имоти, може да ти намери нещо много специално.

— Мога да се запиша в университета още догодина, една година по-рано — добави Спенсър с нарастващо въодушевление. — И без това си мислех да го направя.

Докато тайно се срещаше с Рен, бившето гадже на Мелиса, тя беше решила да кандидатства по-рано в Пен, за да се махне от къщи и да бъде с него. Всъщност дори беше разговаряла с администрацията на „Роузууд дей“ за по-ранното си дипломиране. При всички курсове, които беше взела, имаше необходимите кредити.

Оливия си пое дълбоко дъх и се накани да каже още нещо, но след това се спря, отпи голяма глътка вино и протегна ръце, сякаш за да каже „задръж малко“.

— На твое място нямаше да се вълнувам толкова — каза тя. — Аз трябва да съм отговорният човек. Трябва да останеш със семейството си, Спенсър. Нека засега се придържаме към посещенията, става ли? — Тя потупа Спенсър по ръката, забелязвайки разочарованото й изражение. — Не се тревожи. Току-що те открих и не искам отново да те изгубя.

След като пресушиха бутилката вино и ометоха две порции спагети, те тръгнаха бавно към хеликоптерната площадка до река Хъдсън, държейки се по-скоро като най-добри приятелки, отколкото като майка и дъщеря. Когато Спенсър видя хеликоптера, който чакаше Оливия, тя я стисна за ръката.

— Ще ми липсваш.

Горната устна на Оливия затрепери.

— Скоро ще се върна. И ще го направим отново. Може би следващия път ще отидем на пазар на Медисън авеню? Направо ще припаднеш в магазина на Лубутен.

— Дадено. — Спенсър прегърна Оливия. Тя ухаеше на „Нарцисо Родригез“, един от любимите парфюми на Спенсър. Оливия й прати въздушна целувка и се качи на хеликоптера. Перката се завъртя, а Спенсър се обърна и погледна към града. По магистралата Уест Сайд летяха таксита. Хора тичаха за здраве по алеите — нищо, че часът вече беше десет вечерта. Прозорците на апартаментите светеха ярко. По река Хъдсън мина увеселителна яхта, гостите, облечени с елегантни сака и рокли, се виждала ясно на палубата.

Тя ся умираше да живее тук. А сега имаше и причина да го направи.

Хеликоптерът се повдигна от земята. Оливия сложи големите слушалки на ушите си, наведе се през прозореца и замаха ентусиазирано на Спенсър.

— Приятно пътуване! — извика Спенсър. След това придърпа нагоре дръжката на чантата си и усети нещо вътре. Папката на Оливия.

Тя я измъкна и я размаха над главата си.

— Забрави това! — Но Оливия говореше нещо на пилота, зареяла поглед в небето. Спенсър не спря да маха, докато хеликоптерът не се превърна в малка точица на хоризонта. Тогава свали ръката си и се обърна. Така поне имаше извинение отново да се види с Оливия.