Убиец

3. Отведи ме на луната

В неделя вечерта Емили Фийлдс седеше с подвити крака в едно от уютните сепарета на закусвалнята на Пинелъпи, която се намираше недалеч от къщата й. Новият й приятел Айзък седеше срещу нея, пред чиния с две намазани с фъстъчено масло филии. Демонстрираше й как прави прочутия си по цял свят, променящ живота на хората сандвич с фъстъчено масло.

— Номерът е — каза Айзък, — да използваш мед вместо желе. — Той взе едно шишенце с форма на мечка, което седеше в средата на масата. Когато Айзък изстиска меда върху едната филия, мечката издаде пръцкащ звук. — Обещавам ти, че това ще прогони всичкия ти стрес. — Той й подаде сандвича. Емили отхапа една голяма хапка, сдъвка я и се усмихна.

— Вкусно — каза тя с пълна уста. Айзък стисна ръката й и Емили замря. Той имаше меки, изразителни сини очи, а в устата му имаше нещо, което го правеше да изглежда вечно усмихнат, дори когато не беше. Ако Емили не го познаваше, щеше да помисли, че той изглежда твърде добре, за да се движи с момиче като нея.

Айзък посочи към телевизора над щанда.

— Хей, това не е ли къщата на приятелката ти?

Емили се обърна и видя госпожа Макклелън, съседката на Спенсър, която се беше спряла пред двора на семейство Хейстингс, стиснала здраво каишката на малкия си пудел.

— От събота не мога да спя — тъкмо казваше тя. — Мисълта, че там в гората, точно зад къщата ми, лежи труп, не ми дава покой. Просто се надявам, че ще го намерят бързо.

Емили се плъзна надолу и в гърлото й закиселя. Радваше се, че полицията търси Иън, но точно в този момент не искаше да слуша за това.

На екрана се появи едно ченге от роузуудската полиция.

— Полицията на Роузууд събра всички необходими данни и започна претърсване на гората. — В очите му започнаха да проблясват светкавиците на фотоапарати. — Приемаме много насериозно случилото се и работим колкото се може по-бързо.

Репортерите започнаха да бомбардират полицая с въпроси.

— Защо полицаят, който е бил на мястото, е забавил търсенето?

— Има ли нещо, което полицията прикрива?

— Вярно ли е, че по-рано през седмицата Иън Томас е нарушил условията за пускане под домашен арест и се е срещнал с едно от момичетата, които са намерили тялото му?

Емили загриза розовия си нокът, изненадана, че пресата е научила за посещението на Иън в дома на Спенсър. Кой им го беше казал? Уайлдън? Някой от другите полицаи? А.?

Ченгето вдигна ръка и ги накара да замълчат.

— Както вече обясних, полицай Уайлдън не е забавил търсенето. Трябваше да извадим необходимите разрешителни, за да получим достъп до гората — тя е частна собственост. Колкото до твърденията, че господин Томас е нарушил условията на домашния си арест, това е нещо, върху което не съм подготвен да дам коментар.

Сервитьорката изцъка с език и прехвърли на друг новинарски канал. На екрана с големи жълти букви пишеше „Роузууд реагира“ и се виждаше едно момиче. Емили веднага разпозна гарвановочерната коса и огромните слънчеви очила „Гучи“. Джена Кавана.

Стомахът на Емили се сви. Джена Кавана. Момичето, което Емили и нейните приятелки бяха ослепили случайно в шести клас. Момичето, което преди два месеца беше казало на Ариа, че Али е имала същите проблеми като нея с брат си Джейсън, проблеми, за които Емили дори не искаше да си помисля.

Тя скочи от масата.

— Да тръгваме — избъбри тихо тя, извръщайки поглед от телевизора.

Айзък се изправи със загрижен поглед в очите.

— Ще ги накарам да спрат телевизора.

Емили поклати глава.

— Искам да си ходим.

— Добре, добре — отвърна нежно Айзък, извади няколко омачкани банкноти и ги остави на масата. Емили тръгна към изхода. Когато стигна до малкото фоайе, почувства ръката на Айзък върху своята.

— Съжалявам — рече виновно тя с насълзени очи. — Дори не успя да доядеш сандвича си.

Айзък стисна ръката й.

— Не се притеснявай за това. Не мога дори да си представя какво преживяваш.

Емили облегна глава на рамото му. Всеки път, когато затвореше очи, си представяше проснатото и подуто тяло на Иън. Досега не беше виждала труп, нито на погребение, нито в болнично легло и със сигурност не и в гората. Искаше й се да може да изтрие спомена от съзнанието си с натискането на един бутон, по същия начин, както изтриваше нежелания спам в пощата си. Единственото нещо, което успяваше да облекчи болката и страховете й, беше Айзък.

— Обзалагам се, че въобще не си искал това, когато ме помоли да ти стана приятелка — промърмори тя.

— Стига, моля те — отвърна меко той и я целуна полека по челото. — Ще ти помогна да преминеш през всичко.

Кафемашината на бара забълбука. По улицата премина един снегорин. За милионен път Емили си помисли какъв късмет е извадила да има до себе си толкова прекрасен човек като Айзък. Той я беше приел дори след като тя му призна, че е била влюбена в Али в седми клас и след това в Мая Сен Жермен през есента. Той търпеливо я изслуша, докато му обясняваше как семейството й срещало проблеми при приемането на сексуалността й, как я изпратили в „Дървесна корона“ и я включили в програмата им за лечение на гейове. Държа ръката й, когато Емили му каза, че непрекъснато мисли за Али, въпреки че тя беше крила много тайни от тях. А сега той й помагаше да преодолее и това.

Навън се стъмняваше, въздухът миришеше на пържени яйца и кафе от закусвалнята. Двамата се приближиха хванати за ръце към волвото на майка й, което беше паркирано до тротоара. Край него бяха натрупани големи снежни преспи, две хлапета се спускаха с шейни по малкия хълм, който се издигаше над празното място от другата страна на улицата.

Когато стигнаха до колата, към тях се втурна един човек с дебело сиво яке и ниско нахлупена на главата му качулка. Очите му блестяха.

— Това вашата кола ли е? — посочи той волвото.

Емили стреснато се спря.

— Д-да…

— Гледай какво си направила! — Мъжът прегази през преспите и посочи беемвето, паркирано пред волвото. Под регистрационния му номер имаше вдлъбнатина. — Паркирала си след мен — изръмжа мъжът. — Погледна ли изобщо къде спираш?

— И-извинете — заекна Емили. Не можеше да си спомни да го е удряла, но пък целият ден й беше преминал като в мъгла.

Айзък се изправи срещу мъжа.

— Може да я е имало отпреди. Може би просто не сте я забелязал.

— Нямаше я — изсумтя мъжът. Когато се приближи отново до тях, качулката му падна. Той имаше разрошена руса коса, пронизващи сини очи и познато, сърцевидно лице. Стомахът на Емили се сви на топка. Беше Джейсън Дилорентис, братът на Али.

Тя изчака, сигурна, че Джейсън също ще я разпознае — в шести и седми клас Емили всеки ден посещаваше дома на Али, освен това Джейсън я беше видял в петък, на процеса срещу Иън. Но лицето му беше почервеняло и погледът му не беше насочен конкретно към нищо; сякаш беше изпаднал в някакъв гневен транс. Емили подуши въздуха пред него, питайки се дали е пиян, но не усети алкохол в дъха му.

— Дали изобщо сте достатъчно големи, за да шофирате? — изръмжа Джейсън. Той отново пристъпи заплашително към Емили.

Айзък застана между тях, за да защити Емили.

— Ей, ей. Няма нужда да викаш.

Джейсън пръхтеше с издути ноздри. Той сви ръцете си в юмруци и за миг Емили реши, че ще го удари. Тогава от закусвалнята излязоха мъж и жена и Джейсън обърна глава. Изръмжа ядосано, удари силно по капака на колата си, заобиколи я и седна на шофьорското място. Двигателят на беемвето изръмжа и Джейсън се вля в трафика, като засече една приближаваща се кола. Чуха се клаксони. Изсвистяха гуми. Притиснала длани към бузите си, Емили проследи с поглед как задните му светлини се скриват зад ъгъла.

Айзък се обърна към нея.

— Добре ли си?

Емили кимна безмълвно, твърде уплашена, за да отговори нещо.

— Какъв му беше проблемът на тоя? Беше съвсем лека драскотина. Дори не помня кога си го ударила.

Емили преглътна тежко.

— Това беше братът на Алисън Дилорентис. — Щом го произнесе на глас, тя избухна в уплашен, тревожен плач. Айзък се поколеба за миг, след което я прегърна и я притисна към себе си.

— Ш-ш-шт — прошепна той. — Да се качваме в колата ти. Аз ще карам.

Емили му подаде ключовете и се настани на пасажерското място. Айзък запали двигателя и потегли по пътя. Сълзите не спираха да се стичат по бузите на Емили. Тя дори не беше сигурна защо плаче — заради странното избухване на Джейсън, да, но дори само заради това, че го беше видяла пред себе си. Той толкова изумително силно приличаше на Али.

Айзък я погледна отново и лицето му се сбърчи.

— Хей — каза нежно той. Зави по пътя, който продължаваше покрай поредицата офис сгради, отби в един тъмен, празен паркинг и спря. — Всичко е наред. — Той я погали по ръката.

Останаха там за известно време, без да кажат нищо. Единственият звук беше бръмченето на климатика на волвото. След известно време Емили избърса очите си, наведе се напред и го целуна, ужасно щастлива, че той е там. Айзък отвърна на целувката й и двамата се вгледаха с копнеж един в друг. Емили отново се наведе към него и го зацелува страстно. Внезапно всичките й проблеми изчезнаха като пепел на вятъра.

Стъклата на колата се замъглиха. Без да продума нищо, Айзък хвана долния ръб на суичъра си и го съблече през главата си. Гърдите му бяха гладки и мускулести, и той имаше малък лъскав белег от вътрешната страна на дясната си ръка. Емили се пресегна и го докосна.

— Откъде е това?

— Във втори клас паднах от една велосипедна рампа — отвърна той.

После наведе глава и леко побутна суичъра на Емили. Тя повдигна ръце и той внимателно го издърпа през главата й. Въпреки че радиаторът работеше на пълни обороти, ръцете на Емили настръхнаха. Тя погледна — смутено надолу към синия спортен сутиен, който беше измъкнала тази сутрин от гардероба си. На него бяха щамповани луни, звезди и планети. Защо не беше избрала нещо по-женствено и секси — но пък тогава щеше да изглежда така, сякаш е планирала да съблече дрехите си.

Айзък посочи пъпчето й.

— Колко е изпъкнало.

Емили го покри с ръка.

— Всички му се присмиват. — Под всички тя имаше предвид Али, която беше зърнала пъпчето й веднъж, когато се преобличаха след като бяха плували в басейна на роузуудския „Кънтри клъб“. „Мислех си, че само пълните момчета имат такива пъпчета“, беше я подиграла тя. Оттогава Емили носеше само цели бански костюми.

Айзък отмести ръката й.

— Според мен е страхотно. — Пръстите му повдигнаха ръба на сутиена и ръката му се плъзна под него. Сърцето на Емили заби лудо. Айзък се наведе към нея и я целуна по врата. Голата му кожа докосна нейната. Той дръпна леко сутиена й, подканяйки я да го свали. Тя го издърпа през главата си и на лицето на Айзък се появи глупава усмивка. Емили се изкиска, развеселена от това колко сериозно бяха приели всичко. Но въпреки това тя не се смущаваше. Всичко й се струваше… в реда на нещата.

Те силно се прегърнаха, притискайки голите си тела.

— Сигурна ли си, че може? — промърмори Айзък.

— Така мисля — отвърна тя, притиснала устни в рамото му. — Съжалявам, че животът ми е толкова ненормален.

— Не се извинявай. — Айзък я погали по косата. — Вече ти казах, че ще ти помогна да го преодолееш. Аз… те обичам.

Емили се облегна назад и зяпна изненадано. Айзък изглеждаше толкова искрен и уязвим, че Емили се запита дали всъщност не е първият човек, на когото е казвал, че го обича. Беше изпълнена с благодарност, че го има в живота й. Той беше единственият човек, който я караше да се чувства в безопасност.

— И аз те обичам — отвърна най-после тя.

Прегърнаха се отново, още по-силно. Но след няколко блажени секунди в съзнанието на Емили отново се появи изкривеното, ядосано лице на Джейсън. Тя стисна здраво очи и стомахът й се сви от страх.

Успокой се, обади се тъничко гласче в главата й. Гневното избухване на Джейсън сигурно си имаше логическо обяснение. Всички бяха съсипани от смъртта на Али и изчезването на Иън, и въобще не беше чудно някой — особено член на нейното семейство — да полудее от мъка.

Но след това се обади и друг глас: Това не е цялата истина, каза той, и ти го знаеш много добре.