Убиец

19. Спенсър взема живота си в ръце

В петък след училище най-добрата приятелка на Спенсър, Кирстен Калън, зави в алеята пред дома на семейство Хейстингс и дръпна ръчната спирачка.

— Благодаря, че ме докара — рече Спенсър. Това, че техните й бяха взели колата, не означаваше, че трябва да се вози в смрадливия училищен автобус.

— Няма проблем — отвърна Кирстен. — В понеделник пак ли ще те возя?

— Ако не ти представлява проблем — промърмори Спенсър.

Беше се обадила на Ариа с молба да я докара, тъй като тя вече живееше през една улица от тях, но Ариа каза, че трябвало да свърши нещо следобед, загадъчно премълчавайки какво е то. А и нямаше как да помоли Андрю. Цял ден се беше надявала, че той ще дойде да се извини — ако го беше направил и тя щеше да му се извини, и щеше да обещае, че дори и да се премести, двамата ще си останат заедно. Но Андрю нарочно не й продума цял ден. И Спенсър реши, че това е краят.

Кирстен й махна с ръка и се отдалечи от къщата. Спенсър се обърна и тръгна по алеята. Улицата беше тиха и спокойна, а небето беше мрачно и пурпурносиво. Думата УБИЕЦ, която беше написана на вратата на гаража, вече беше боядисана, но пластът боя не беше много плътен и буквите леко прозираха отдолу. Спенсър отмести поглед от вратата. Кой ли я беше написал? А.? Но… защо? За да я изплаши, или за да я предупреди?

Къщата беше празна и миришеше на препарати за почистване, което означаваше, че чистачката Кендис току-що си е тръгнала. Спенсър изтича в стаята си на горния етаж, грабна папката на Оливия от бюрото и излезе от къщата през задната врата. Въпреки че родителите й не си бяха у дома, тя не искаше да бъде в къщата, докато прави това. Имаше нужда от пълно уединение.

Спенсър отвори предната врата на хамбара и светна лампите в кухнята и всекидневната. Всичко си беше така, както го беше оставила последния път, включително полупразната чаша вода до компютъра. Тя се отпусна на дивана и извади сайдкика си. Съобщението от А. беше последният есемес, който беше получила.

В първия момент есемесът я уплаши, но на следващия ден тя отново го прочете. Изчезването завинаги й се стори много добра идея — изчезването от Роузууд, разбира се. И Спенсър знаеше точно как да го постигне.

Тя хвърли папката на Оливия върху масата, разпилявайки съдържанието й по пода. Визитката на агента по недвижимите имоти се озова отгоре. С треперещи ръце Спенсър набра номера му. Телефонът иззвъня веднъж, втори път.

— Майкъл Хътчинс — разнесе се мъжки глас.

Спенсър седна на дивана и си прочисти гърлото.

— Здравейте. Казвам се Спенсър Хейстингс — каза тя, опитвайки се да звучи професионално. — Майка ми е ваша клиентка. Оливия Колдуел.

— Разбира се, разбира се. — Гласът на Майкъл прозвуча ликуващо. — Не знаех, че има дъщеря. Видяхте ли вече новия й апартамент? Следващия месец снимката му ще бъде публикувана в рубриката за дом и семейство на „Ню Йорк Таймс“.

Спенсър нави кичур коса около пръста си.

— Все още не съм. Но… скоро ще стане.

— Какво мога да направя за вас?

Тя кръстоса крака, после ги изпъна. Сърцето й тупкаше в ушите й.

— Ами… Бих искала да си намеря апартамент в Ню Йорк. Желателно е да е близо до Оливия. Постижимо ли е?

Чу го да разлиства някакви хартии.

— Така мисля. Изчакайте. Сега ще проверя какво има на разположение.

Спенсър захапа силно палеца си. Всичко й се струваше нереално. Тя погледна през прозореца към басейна и джакузито, към задната веранда, двете кучета, които лудуваха край оградата. След това се обърна и погледна към вятърната мелница. ЛЪЖКИНЯ. Думата все още си стоеше там, небоядисана. Може би родителите й я бяха оставили, за да напомня на Спенсър каква е, нещо като голямото червено А от „Алената буква“. Ямата в двора на някогашната къща на Али, която се издигаше в съседство, вече не беше оградена с жълта полицейска лента — новите собственици най-после се бяха осмелили да я махнат — но дупката все още не беше запълнена. Зад хамбара започваше гората, гъста и черна, криеща хиляди тайни.

Оливия й беше казала да не избързва, но изнасянето от Роузууд й се струваше най-разумното нещо — и най-безопасното.

— Там ли сте още? — разнесе се гласът на Майкъл. Спенсър подскочи. — Има един нов апартамент на Пери стрийт, номер двеста двайсет и две. Все още не е пуснат на пазара — собственикът го чисти и боядисва — но най-вероятно в понеделник ще го обявим в нашия уебсайт. Едностаен апартамент в приземния етаж. В момента разглеждам снимките и мястото изглежда страхотно. Високи тавани, дървени подове, гипсови отливки, кухня с трапезария, задна тераса, великолепна вана. Близо е до метрото и е на една пресечка от „Марк Джейкъбс“. По гласа ви съдя, че сигурно сте почитателка.

— Много сте прав — усмихна се Спенсър.

— Имате ли компютър наблизо? — попита Майкъл. — Веднага мога да ви изпратя няколко снимки.

— Разбира се — отвърна Спенсър и му даде имейл адреса си. Скочи от дивана и се приближи до компютъра на Мелиса, който лежеше затворен на бюрото. Само след секунди в пощата й се появи ново писмо. Прикачените снимки бяха на висока тухлена сграда със сиви стълби. Апартаментът имаше покрити с дъбов паркет подове, двукрили прозорци, тухлени плотове, покрити с мраморни плочи и дори малка пералня със сушилня.

— Изглежда страхотно — ахна Спенсър. — В момента се намирам във Филаделфия, но мога ли да дойда в понеделник, за да го видя?

Тя чу звука на клаксон от другата страна.

— Това може да се уреди, разбира се — каза той с ясно доловимо разочарование в гласа. — Но трябва да ви предупредя, че подобни апартаменти не се появяват често, а пазарът в Ню Йорк е направо безумен. Намира се на едно от най-добрите места в Гринуич вилидж и хората направо ще се нахвърлят върху него. Напълно е възможно в понеделник сутринта, щом го пуснем на сайта, някой да дотича с изплезен език. Докато стигнете до тук, апартаментът вече ще бъде даден. Но не искам да ви притискам. В този район има и други местенца, които мога да ви предложа…

Спенсър усети напрежение в раменете си, адреналинът нахлу във вените й. Внезапно се почувства така, сякаш гони топката на игрището или се бори за одобрението на учителя в час. Този апартамент беше за нея, не за някой друг. Представи си как ще изглежда обзавеждането й в спалнята. Представи си как рано сутрин отива в „Старбъкс“, облечена с пончото си на Шанел. Може да си вземе куче и да наеме един от онези кучегледачи, които разхождат по петнайсет кучета наведнъж. Сутринта беше разгледала частните училища в Ню Йорк, за да не се налага да се дипломира по-рано.

Когато погледна към празния лист хартия до лаптопа, тя осъзна, че е написала десетки пъти „Пери стрийт“ с красив, калиграфски почерк. Не искаше друг апартамент.

— Моля ви, не го обявявайте — избъбри Спенсър. — Искам го. Дори не се налага да го виждам. Мога ли да ви дам парите още сега? Става ли така?

Майкъл помълча известно време.

— Може да се уреди. — Гласът му прозвуча изненадано. — Повярвайте ми, няма да останете разочарована. Апартаментът е чудесен. — Той натрака нещо на клавиатурата си. — Така. Ще ни трябват малко пари в брой предварително, примерно наема за първия месец, застраховка и брокерската такса. Ще се свържем с майка ви по телефона. Тя ще бъде вашият гарант за наема и ще потвърди депозита, нали?

Спенсър забарабани с пръсти по лаптопа. Оливия беше дала ясно да се разбере, че съпругът й Морган не се доверява на хора, които не познава. Ако ги помоли за пари, рискуваше да изгуби доверието му. Тя погледна към екрана. В десния ъгъл се виждаше папка._ Спенсър, колеж_.

Тя я отвори, след това отвори и текстовия файл. Вътре беше цялата информация, от която се нуждаеше. Сметката беше на нейно име. Оливия беше казала, че щом Морган я види, веднага ще я хареса. Сигурно щеше да й възстанови парите десетократно.

— Няма нужда да ангажираме майка ми — рече Спенсър. — Имам собствена сметка, която бих искала да използвам.

— Добре — отвърна с готовност Майкъл. Сигурно непрекъснато си имаше работа с богаташки деца, които притежаваха свои собствени сметки. С треперещ глас Спенсър прочете на Майкъл цифрите от екрана. Той ги повтори и после заяви, че трябва само да се обади на собственика и всичко ще бъде уредено. Разбраха се да се срещнат пред сградата в четири следобед в понеделник, за да може Спенсър да подпише договора за наем и да вземе ключовете. След това апартаментът щеше да е неин.

— Страхотно — каза тя. След това затвори телефона и впери безизразен поглед в стената.

Беше го направила. Наистина го беше направила. Само след няколко дни вече нямаше да живее тук. Щеше да стане нюйоркчанка, да напусне Роузууд завинаги. Оливия щеше да се прибере от Париж и Спенсър щеше да привикне към живота в града. Представи си как от време на време вечерят заедно в апартамента им или ходят заедно в „Готам бар и грип“ и „Льо Бернардин“. Представи си новите си приятели — хора, обожаващи изложбите и благотворителните събирания, които въобще не се интересуваха от това, че е била преследвана от някакви си смотаняци, които са се наричали А. Когато се сети за момчетата, с които щеше да излиза, тя усети лек прилив на тъга — никой от тях нямаше да е Андрю. Но след това си спомни как се беше отнесъл с нея днес и поклати глава. На този етап нямаше време да мисли за него. Животът й щеше да се промени.

Усети главата си толкова лека и изпразнена от съдържание, сякаш беше пияна. Крайниците й се разтрепериха ликуващо. Струваше й се, че халюцинира — когато погледна през задния прозорец, зърна ярки блещукащи лъчи между клоните на дърветата, като фойерверки, пуснати специално заради нея.

Я чакай малко!

Спенсър се изправи. Лъчите идваха от фенерче, което блуждаеше в гората. Една фигура се наведе и започна да рови из пръстта. След известно време човекът се спря, отстъпи заднишком няколко крачки и опита на друго място.

Стомахът й се сви. Не можеше да бъде ченге — те се бяха изнесли от гората още преди няколко дни. Тя повдигна прозореца, опитвайки се да разбере дали непознатият издава някакви шумове. За неин ужас прозорецът силно изскърца. Тя примижа и се отдръпна встрани.

Фигурата застина, след което се обърна към хамбара. Лъчите на фенерчето заподскачаха истерично наляво и надясно, а след това, за миг, осветиха лицето на човека. Спенсър зърна две сини очи. Ръбовете на качулката на един черен суичър. Няколко кичура от позната руса коса.

Спенсър сбърчи невярващо нос. Това не беше ли… Мелиса?

Фигурата рязко потрепери, сякаш Спенсър беше произнесла думите на глас. Преди да успее да разбере дали наистина е видяла сестра си, фенерчето в гората угасна. Изпукаха няколко съчки. Като че ли човекът се отдалечаваше. Стъпките се чуваха все по-слабо и по-слабо, докато Спенсър вече не можеше да ги различава от шума на дърветата.

След като се увери, че човекът си е тръгнал, тя изтича навън и коленичи в пръстта. Наистина беше мека и разровена. Спенсър порови в нея, но намери само камъни и съчки. Пръстта беше все още топла от ръцете на човека, който доскоро стоеше тук. Когато вдигна поглед, тя дочу от гората да се разнася тих звук. По кожата й пробягаха тръпки. Стори й се че чу… кискане.

Но щом вдигна глава, звукът изчезна и единственото, което й остана, беше да се чуди дали това не е бил вятърът.