Убиец

28. Става все по-страховито

Когато Ариа най-накрая успя да се измъкне от трафика и да влезе в паркинга на „Радли“, беше закъсняла с повече от час. Хвърли ключовете на момчето за паркиране и започна да оглежда тълпата от биячи, официално облечени гости и фотографи в търсене на Емили, но не я откри никъде.

След като Джейсън я завари в апартамента си и я изгони оттам, тя не знаеше какво да прави. Най-накрая отиде на гробището „Свети Василий“ и се спря на гроба на Али. Последния път, когато беше тук, ковчегът на Али още не беше заровен в земята — господин и госпожа Дилорентис задържаха погребението й, защото отказваха да повярват, че дъщеря им наистина е мъртва. И въпреки че все още не бяха дошли резултатите от ДНК анализа, които да докажат, че тялото, намерено в задния им двор, наистина е на Али, семейство Дилорентис очевидно се беше примирило с действителността, защото Ариа научи, че Алисън най-накрая е била погребана в края на предишния месец, без церемония.

Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на надгробния камък. Тревичката, засадена около гроба й, беше скована от скреж. Ариа се втренчи в мраморната плоча, пожелавайки си Али да може да говори. Искаше да й разкаже за годишника, който беше открила в апартамента на Джейсън. Искаше да я попита за посланието, което Уайлдън беше надраскал под снимката на Иън. Какво толкова ужасно нещо е извършил Иън? И какво се случи с теб? Какво още не знаем?

Едно момиче, облечено с тясна черна рокля, спря Ариа на входа на „Радли“.

— Имате ли покана? — попита то с носов глас. Ариа показа поканата, която Ила й беше изпратила, и момичето кимна. Увита в палтото си, Ариа влетя през двойната врата и влезе в хотела. Група ученици от „Роузууд дей“, сред които Ноъл Кан, Мейсън Байърс, Шон Ейкърд и Наоми Циглър, стояха на дансинга и се кълчеха на някакъв ремикс на известна песен на Сийл. След като грабна една чаша шампанско и я пресуши на големи глътки, Ариа се впусна в тълпата да търси Емили. Трябваше да й разкаже за годишника.

Някой я потупа по рамото и тя рязко се обърна.

— Успя, значи! — извика Ила и я прегърна силно.

— 3-здрасти — опита се да се усмихне Ариа. Ила беше наметнала морскозелен дантелен шал върху раменете си, а отдолу носеше тясна черна копринена рокля. Ксавие стоеше до нея с чаша шампанско в ръка.

— Радвам се да те видя отново, Ариа. — Очите на Ксавие се отместиха от лицето към гърдите и хълбоците й. Стомахът й се сви. — Как е животът в къщата на баща ти?

— Добре е, благодаря — отвърна сухо тя. Опита се да погледне умолително Ила, но майка й отвърна със стъклен поглед. Ариа се зачуди дали не е обърнала няколко питиета, преди да дойдат тук. Ила го правеше често преди изложби.

Бащата на Ноъл Кан потупа Ила по рамото и майката на Ариа се обърна, за да разговаря с него. Ксавие се приближи до Ариа и постави ръка на кръста й.

— Липсваше ми — каза той. Дъхът му беше горещ и миришеше на уиски. — Аз липсвах ли ти?

— Трябва да тръгвам — каза Ариа силно, усещайки как се изчервява. Тя бързо се отскубна от Ксавие и се шмугна покрай някаква жена с пухкава яка от норка. Чу как Ила извиква „Ариа?“. В гласа й се долавяше разочарование и болка, но Ариа не се обърна.

Спря се пред едно голямо цветно стъкло, на което беше нарисуван портретът на някакъв менестрел с лютня. Когато отново усети потупване по рамото, тя се сви, притеснена, че Ксавие я е последвал. Но се оказа, че е Емили. Няколко кичура от златисточервеникавата й коса висяха от плитката й, а бузите й пламтяха.

— Навсякъде те търсих! — възкликна Емили.

— Току-що пристигам — каза Ариа. — Трафикът беше ужасен.

Емили измъкна една голяма, прашна зелена тетрадка изпод мишницата си. Страниците й бяха с позлатени ръбове и напомняха на Ариа на том от някоя енциклопедия.

— Виж това. — Емили я отвори и посочи едно име в курсив. Джейсън Дилорентис. До името му бяха написани дата и час отпреди седем години.

— Намерих я на горния етаж — обясни Емили. — Сигурно е регистрационната книга от времето, когато това място е било психиатрична клиника.

Ариа примигна невярващо. Тя вдигна глава и се огледа. Един привлекателен среброкос мъж, най-вероятно собственикът на хотела, си пробиваше път през тълпата с доволно изражение на лицето. Из цялата зала бяха разположени екрани, които показваха мултимилионната фитнес зала на втория етаж и изключителния спа център. Тя беше подочула, че това място някога е било болница за психично болни деца, но сега не й беше много лесно да го приеме.

— Погледни. — Емили започна да прелиства страниците. — Името на Джейсън го има тук и тук, и тук също. Продължава така години наред. Спира точно преди деня, в който отидохме да откраднем знамето на Али. — Емили отпусна ръката, в която държеше дневника, и погледна тъжно Ариа. — Знам, че си падаш по Джейсън. Но това е наистина странно. Смяташ ли, че може да е бил… пациент?

Ариа прокара пръсти през косата си. „Това да не е някаква шега?“ — беше попитал Джейсън, когато тя му показа поканата за партито в „Радли“. Сърцето й се сви. Може би той наистина е бил пациент тук. Може би си беше помислил, че Ариа му се подиграва с поканата, че знае повече за него, отколкото показва.

— О, Господи — рече с дрезгав глас тя. — Преди няколко дни А. ми изпрати есемес. В него пишеше, че Джейсън крие от мен нещо, за което не бих искала да знам. Аз… не му обърнах внимание. — Тя сведе поглед. — Реших, че А. си играе с мен. Но… аз… излизах два пъти с Джейсън. Единият път той наистина се раздразни, когато му казах, че ще ходя на партито в „Радли“. Освен това призна, че е посещавал психиатър в „Роузууд дей“. Може би е било допълнение към сеансите, които е провеждал… тук. — Тя отново погледна към дневника. Името на Джейсън беше написано със ситен, равен почерк.

Емили кимна.

— Цял ден се опитвам да ти кажа, че получих съобщение от А., в което ми казва да отида в стария квартал на Али. Видях Джейсън в къщата на Джена. Той й крещеше.

Ариа се отпусна ужасена в плюшения стол до цветното стъкло.

— Какво си говореха?

Емили поклати глава.

— Не знам. Но изглеждаха много разстроени. Може би той наистина е причинил нещо ужасно на Али — и затова е бил изпратен тук.

Ариа сведе поглед към полирания мраморен под. В лъскавите плочки се виждаше отражението на синята й рокля. Цяла седмица се беше ядосвала на Емили за това, че гледа на историята с Али и Джейсън твърде субективно. Но може би Ариа също не беше безпристрастна.

Емили въздъхна.

— Може би трябва да разговаряме с Уайлдън за това.

— Не можем да отидем при Уайлдън — прекъсна ги нечий глас.

Двете се обърнаха рязко. Зад тях стоеше Хана с уморено лице.

— Уайлдън е последният човек, с когото бихме могли да правим каквото и да било.

Емили се облегна на прозореца.

— Защо?

Хана се отпусна на дивана.

— Помните ли когато всички бяхме решили да откраднем знаменцето на Али и се срещнахме в задния й двор? След като тя се прибра вкъщи, на предната алея видях една кола. Стори ми се, че човекът, който седеше вътре, шпионираше къщата. А онзи ден, когато излязох да потичам, отново видях Уайлдън пред къщата на Али, въпреки че полицията беше прекратила търсенето. Той ме откара до дома… но не беше с патрулката. Караше същата онази кола, която бях видяла тогава пред дома на Али. Ами ако е шпионирал нея?

Емили я погледна замислено.

— Сигурна ли си, че е същата кола?

Хана кимна.

— Да, стар модел от шейсетте. Не мога да повярвам, че чак сега направих връзката. А докато бях в колата му, видях един стар стикер с нарисувана на него риба. На него пишеше „дневен пропуск“. Знаете ли кога за последно видях точно същия стикер? В джипа на бащата на Али, когато ни закара до Поконос. Помните ли?

Ариа разтърка брадичката си, опитвайки се да си спомни. Али често водеше приятелките си на вилата край Поконос. Веднъж Ариа помогна на семейството да натовари багажа в колата. След като госпожа Дилорентис подреди куфарите, тя клекна до задната броня и лепна чисто нов сезонен пропуск за Поконос върху стария от изтеклата година.

Ариа кимна замислено.

— Но какво трябва да означава това?

Хана поклати трескаво глава. Диджеят включи цветомузиката и по лицето й започнаха да пробягват сенки.

— Ами ако Уайлдън също е успял да се сдобие с пропуск? Ами ако е ходил в Поконос, за да шпионира Али? Ами ако… ами ако е изпитвал някакво извратено влечение към нея, много по-изчанчено от това на Иън? Не смятате ли, че напоследък се държи много странно? Побърза да арестува Иън веднага, щом Спенсър спомена за своето — нека бъдем честни — доста несигурно доказателство. Ами ако самият той крие нещо? Ами ако той го е направил?

Ариа размаха ръце, опитвайки се да спре Хана.

— Но Уайлдън би могъл да вземе пропуска от Джейсън. Знаеше ли, че двамата са били приятели?

Ъгълчетата на Ханините устни увиснаха надолу. Емили притисна ръка към гърдите си.

— Знам, че може да ви прозвучи странно — призна Ариа. — Днес получих имейл от Джейсън, който ме канеше да се срещнем в къщата на родителите му в Ярмът. Отидох, но той не си беше вкъщи. Въобще не ми е изпращал есемес — някой друг го беше направил. Най-вероятно А. Но докато го чаках в апартамента му, намерих един стар годишник на Джейсън от горните класове. Уайлдън беше написал посвещение под снимката на Иън. Беше нарисувал стрелка към главата му и беше добавил: Не мога да повярвам какво е направил онзи задник. Предложението ми остава в сила.

Емили притисна ръка към устата си и зениците й се разшириха. Хана се надигна на пръсти и обхвана главата си с ръце.

— Абсолютно си права. Те бяха приятели. Онази черна кола, за която споменах? Старата машина, с която Уайлдън се придвижваше? Виждала съм я и друг път. Помните ли деня, в който обявиха старта на „Капсулата на времето“? Стояхме в двора на училището и Иън каза, че е готов да убие Али, за да вземе нейното късче от знамето? Тогава се появи Джейсън и двамата с Иън се скараха. След това Джейсън…

— … се качи в една черна кола — прошепна Ариа, спомняйки си онзи ден.

— И каза „тръгвай“. — Гласът на Емили беше съвсем тих. Тя измъкна телефона си и започна да разглежда снимките. — Връзва се и с това. — Тя им показа снимката, която вече бяха виждали — онази същата, в която Уайлдън излизаше от изповедалнята с виновно изражение на лицето. Явно всеки има нещо за криене, нали?

— Много е странно, че А. ни праща разни неща, които… имат смисъл — промърмори Ариа.

— Да, това не е типично за него — съгласи се Хана.

— Ами ако А. съвсем не е зъл? — изсъска Емили. — Ами ако се опитва да помогне?

Хана изсумтя.

— Да бе. Да помогнем на А… или той ще ни съсипе живота.

Диджеят изгаси цветомузиката и пусна ново денс парче. Гостите се струпаха на дансинга. Родителите вдигаха тостове за новия хотел, където можеха да се измъкват през уикендите. Ариа дори забеляза в другия край на залата господин и госпожа Дилорентис да разговарят със семейство Бейърс, сякаш нищо не се е случило.

Тя погледна към дневника в ръцете на Емили. Майката и бащата на Джейсън може би го бяха пращали на психиатър години наред, като го пазеха в дълбока тайна. Може да криеха и други неща за него. Днес Джейсън беше ужасно ядосан. Възможно ли е той да е от онези хора, които умело прикриват гнева си, които изглеждат толкова мили и нежни, докато внезапно не… изригнат? Може би Уайлдън също беше от този тип хора.

— Ами ако Джейсън е разбрал, че Али и Иън са се срещали тайно? — предположи Ариа. — Онзи ден, когато се приближи до Иън и Али в двора, той се държа много покровителствено към нея, сякаш знаеше, че нещо става. Може би точно това е имал предвид Уайлдън, като е написал: Не мога да повярвам какво е направил онзи задник. Според мен един по-голям брат би убил наглеца, който се възползва от сестра му.

Хана кръстоса крака и сбърчи замислено чело.

— В съобщенията си по месинджъра Иън каза, че те искат да го наранят. Ами ако те са Уайлдън и Джейсън?

— Да, но Иън намекна, че онези, които са го накарали да напусне града, са отговорни — обади се Емили. — Това би трябвало да означава…

— Че Джейсън и Уайлдън имат нещо общо с убийството на Али — прошепна Хана. — Може да е било нещастен случай. Може да се е случило нещо ужасно, което не са планирали.

Ариа усети, че й се повдига. Възможно ли беше това? Тя погледна приятелките си.

— Единственият човек, който знае истината, е Иън. Смятате ли, че бихме могли да разговаряме с него в месинджъра? Смятате ли, че ще се съгласи да ни каже?

Те се спогледаха напрегнато, без да са сигурни как точно да постъпят. Басът дънеше от тонколоните. Миризмата на печени скариди и филе миньон се носеше във въздуха и караше вегетарианския стомах на Ариа да се свива спазматично. Тя въздъхна тежко. Очите й се спряха върху късчето знаме на Хана, което беше завързано за дръжката на чантичката й. Тя посочи с пръст към черното петно в единия край, спомняйки си какво беше обяснила Хана на партито на Мередит.

— Защо си нарисувала манга жаба на знамето си?

Хана примигна, сякаш внезапната смята на темата я беше объркала. След това разгъна късчето плат и им го показа цялото. Там имаше още логото на Шанел, състезателка по хокей на трева и инициалите на Луи Вюитон.

— В памет на Али го украсих с нещата, които тя беше нарисувала на своето знаме.

Ариа загриза нокътя на палеца си.

— Хана, Али не е рисувала манга жаба на знамето си.

Хана я погледна изненадана.

— Напротив. Още тогава се прибрах у дома и си записах всичко, което ни каза тогава.

Ариа усети как я побиват тръпки.

— Не е рисувала манга жаба — възрази тя. — Не е рисувала никакви животни.

Хана започна да примигва учестено и лицето й пребледня. Емили прибра кичур коса зад ухото си и я погледна разтревожено.

— А ти откъде знаеш?

Стомахът на Ариа се сви. Почувства се по същия начин, както когато беше още шестгодишна и пожела да се повози на гигантския ролъркостър в увеселителния парк „Голямото приключение“. Баща й я настани на седалката, сложи й предпазния колан и спусна голямата желязна преграда пред гърдите й. И въпреки това, тъкмо когато влакчето потегли, тя беше обзета от силна паника. Започна да пищи и принуди техника да спре машината, за да слезе.

Приятелките й я гледаха очаквателно. Колкото и да не й се искаше, просто трябваше да им признае истината. Тя си пое дълбоко дъх.

— В онзи ден, когато се опитахме да откраднем знаменцето на Али, аз тръгнах да се прибирам напряко през гората. Срещу мен се приближаваше някой. Беше… Джейсън. И… ами… носеше знаменцето на Али. Преди да осъзная какво става, той ми го пъхна в ръцете. Не ми обясни защо. Знаех, че трябва да й го върна, но си помислих, че може би Джейсън не би искал да го правя. Реших, че сигурно е имал причина да го открадне. Може би е помислил, че не е правилно да го намери толкова лесно. Или може би се е притеснил от онова, което Иън й каза няколко дни по-рано пред столовата — че е готов да я убие, за да го вземе. А може и да ме е харесвал…

Емили изсумтя. Тя посочи към дневника, който беше взела от кабинета на втория етаж.

— А може би го е взел, защото е имал проблеми.

— Тогава не знаех какво да мисля — възрази Ариа.

— И реши да излъжеш Али? — сопна й се Емили.

Ариа изпъшка. Знаеше, че Емили ще реагира точно така.

— Али също ни лъжеше! — извика тя. — Всички криехме тайни една от друга. С какво това е по-различно?

Емили сви рамене и погледна встрани.

— Смятах да го върна на Али, наистина — продължи уморено Ариа. — Но след това станахме приятелки. С течение на времето при мисълта, че трябва да й го върна, се чувствах все по-неловко. Не знаех какво да правя. — Тя посочи знаменцето на Хана. — Не съм го поглеждала от деня, в който го получих, но се кълна, че на него нямаше жаба.

Хана повдигна шава.

— Чакай малко. Знаменцето още ли е у теб?

Ариа кимна.

— От години го държа в една стара кутия от обувки в гардероба. Когато се преместих в къщата на баща ми, отново я видях. Но не я отворих.

Лицето на Хана пребледня.

— Тази сутрин сънувах деня, в който се опитахме да откраднем знаменцето на Али. Трябва да го видя.

Ариа понечи да възрази, когато изведнъж усети леко трептене върху бедрото си. Мобилният й телефон звънеше.

— Момент само — промърмори тя, поглеждайки към дисплея. — Имам нов есемес.

Чантичката на Емили започна да жужи.

— Аз също — прошепна тя. Двете се спогледаха. Айфонът на Хана мълчеше, но тя се наведе към нокията на Емили. Ариа погледна телефона си и натисна бутона за четене.

Ариа вдигна глава и ги погледна озадачено.

— Като че ли А. има предвид хамбара на Спенсър — прошепна Емили. Тя зяпна изненадано. — По-рано днес разговарях с нея. Тя се е пренесла в хамбара… съвсем сама. — Тя посочи с пръст към думите колко е тихо сега, когато големите съвестни ченгета ги няма. — Дали Спенсър не е в опасност? Ами ако А. ни предупреждава, че ще се случи нещо ужасно?

Хана извади своя айфон, набра номера на Спенсър и включи високоговорителя. Телефонът звъня известно време и превключи на гласова поща. Пулсът на Ариа се ускори.

— Трябва да отидем да проверим дали Спенсър е добре — прошепна тя.

В този миг Ариа усети нечий поглед върху себе си. Огледа се и забеляза до входната врата един тъмнокос мъж, облечен с роузуудска полицейска униформа. Уайлдън. Той ги гледаше с присвити очи и стиснати устни. Сякаш беше чул всичко, което си говореха… и знаеше, че всичко, което казват, е истина.

Ариа сграбчи Хана за ръката и я повлече към страничния изход.

— Момичета, трябва да се махнем оттук! — извика тя. — И то веднага!