Убиец

18. Има нещо гнило в Роузууд…

В петък сутринта, докато небето постепенно изсветляваше от черно към бледо пурпурно, Хана дръпна ципа на зеленото си яке „Пума“ и направи няколко упражнения за разтягане пред голямото кленово дърво в предния им двор. След това сложи слушалките на айфона си и започна сутрешния си джогинг по алеята пред дома й. Каква глупачка беше, че не си го взе по-рано — въоръжена с новия си, нерегистриран телефонен номер, тя не беше получила нито едно съобщение от Новия А.

Той обаче засипваше Емили с есемеси — рано сутринта Хана беше получила от нея една снимка, на която се виждаше Дарън Уайлдън да излиза от църквата. „Според теб какво означава това?“ — беше написала Емили, сякаш наистина очакваше от Хана да знае отговора. Много хора ходеха на църква. Тя не вярваше, че А. изпраща на Емили есемеси с важни улики. По-скоро А. си играеше с и без това обърканото й съзнание.

За сметка на това Хана беше получила доста есемеси от Майк Монтгомъри. Като този, който пристигна току-що:

„Да — написа бързо Хана. — Правя сутрешния си джогинг“.

„Секси — отвърна Майк. — Какво си облякла?“.

Хана се ухили.

„Клинче. Свръхтясно“.

Майк: „Намини към дома!“.

„Ще ти се“ — отвърна Хана и се изкикоти.

Майк й беше пратил есемес и предишната вечер, след като най-вероятно се беше прибрал след срещата си с Кейт. Хана си мислеше да го смъмри за двойната среща, но се притесни да не прозвучи като оплакване. Дали Майк смяташе, че Кейт е по-красива? По-слаба? Дали беше отвел и нея на пазар, за да се опита да се намърда и в нейната пробна? Какво беше направила Кейт? Дали се беше разсмяла… или беше изпаднала в истерия?

„Кога да те взема за партито в «Радли» утре?“ — написа Хана.

Беше стигнала до края на улицата, когато получи отговора на Майк. „Имаш ли нещо против да сме трима?“. Хана спря рязко. Беше очевидно кой щеше да е третият — Кейт.

Тя изрита металния стълб на знака „стоп“, стърчащ в края на улицата. Той издрънча силно и стресна птичките, които бяха накацали по съседното дърво. Баща й се беше отказал да прилага наказанието си двете с Кейт да ходят навсякъде заедно, но не спираше да се опитва да ги направи най-добри приятелки. Като вчера, например, след като Кейт се върна от срещата си с Майк. Тя се присъедини към Хана и господин Мерин, които седяха в кухнята. Хана гордо показа своето украсено късче от знамето на „Капсулата на времето“. Господин Мерин го разгледа, след това погледна Кейт и кротко попита Хана дали Кейт може да получи част от заслугите по намирането му и да украси ъгълчетата му, например.

Хана зяпна изненадано.

— Мое си е! — извика тя, удивена, че баща й може да предложи нещо подобно. — Аз го намерих! — Баща й я погледна разочаровано, след което стана и излезе. Кейт не каза нищо през цялото време. Вероятно беше решила, че тихата, скромна дъщеря е по-добра от крещящата, невъзпитана дъщеря. Но Хана знаеше, че вътрешно Кейт си умира от удоволствие, че връзката между Хана и баща й бавно и болезнено се разкъсва.

Зад гърба й се чу свистене и Хана рязко се обърна, изпитвайки несъмненото усещане, че зад гърба й има някой. Само че тесният път беше празен. Тя въздъхна и реши въобще да не отговаря на Майк. Пъхна айфона в джоба си и усили музиката. Затича се надолу по хълма, мина по тясното мостче между два двора и се озова на познатото кръстовище. На ъгъла се издигаше старата сива фермерска къща. До дървената ограда спокойно стояха два жълтеникавокафяви коня и едно шотландско пони. Това беше отбивката към дома на Али.

За пръв път Хана застана на това кръстовище в деня, в който се опита да открадне знаменцето на Али. Спомни си как се взря в големите, меки очи на понито, с надеждата, че то ще й подскаже мнението си за онова, което се кани да направи. За кого се мисли тя, че се осмелява да отиде и да открадне знамето на Али? Ами ако Наоми и Райли също са там и трите просто се изсмеят грубо в лицето й? Може би просто трябва да приема факта, че никога няма да съм популярна, едва не произнесе на глас тя. Но тогава по пътя мина кола, Хана изпъна рамене и подкара колелото.

Сега дотича до квартала на Али, дишайки тежко. Къщата на Мона беше една от първите на улицата. Видът на голямата, полукръгла алея и островърхият покрив на гаража предизвикаха болезнени спомени. Хана отмести поглед. Следваше къщата на Джена, червена сграда в колониален стил, с голямо дърво отстрани, същото, на което някога се намираше дървесната къщичка на Тоби. По-нататък идваше имението на Спенсър, което се кипреше зад голяма порта от ковано желязо. По прясно боядисаната врата на гаража се виждаха остатъци от надписа УБИЕЦ. Старата къща на Али беше последна в края на задънената улица.

Хана дотича до олтарчето на Али, което все още се намираше на завоя. Няколко свещи бяха заменени, а една беше запалена и танцуваше на вятъра. Имаше няколко картонени знака, върху които бяха написани неща от рода на „Ще го намерим, Али“ и „Иън ще си плати за това!“.

Тя се спря и погледна снимката, която беше част от олтара още от деня, в който той беше издигнат, веднага след като тялото на Али беше открито. Фотографията се беше изкривила и избеляла от месеците дъжд и сняг. На нея Али беше в шести клас, облечена със синя тениска „Фон Дъч“ и дънки „Севън“, застанала в голямото фоайе на Спенсър. Снимката беше направена в нощта, когато Мелиса и Иън отидоха на зимния бал на „Роузууд дей“ — Али изпитваше страстно желание да ги проследи и се разсмя истерично, когато Мелиса се спъна на стълбите по време на грандиозната си поява. Кой знае, може би още по онова време между Али и Иън вече имаше нещо.

Хана се намръщи и се взря отблизо в снимката. Входната врата зад Али беше леко открехната и разкриваше част от предния двор на Спенсър. На алеята, до лимузината на Иън и Мелиса, стоеше една самотна фигура с яке и дънки. Хана не можеше да види ясно кой е, лицето беше размазано. Но в стойката имаше нещо натрапчиво и воайорско, сякаш непознатият също искаше да шпионира Иън и Мелиса.

Затръшна се врата. Хана подскочи и вдигна глава. В първия момент не можа да разбере откъде идва шумът. След това видя Дарън Уайлдън да стои в дъното на алеята на семейство Кавана. Щом зърна Хана, той се сепна.

— Хана — каза Уайлдън. — Какво… правиш тук?

Сърцето на Хана заби ускорено, сякаш току-що я бяха хванали да краде от магазина.

— Джогинг. А ти какво правиш тук?

Уайлдън изглеждаше развълнуван. Обърна се леко встрани и махна с ръка към гората зад къщата на Спенсър.

— Ами аз, ъ-ъ-ъ, нали знаеш… Проверявам как са нещата.

Хана скръсти ръце. Полицията се беше отказала да претърсва горите още преди няколко дни. А и Уайлдън се беше появил откъм къщата на Джена, която се намираше от другата страна на улицата, срещу гората.

— Намери ли нещо?

Уайлдън потърка облечените си в гумени ръкавици ръце.

— Не би трябвало да си тук — изтърси изведнъж той.

Хана го погледна.

— Навън е студено — опита се непохватно да се измъкне от положението Уайлдън.

Хана изпъна левия си крак.

— Затова са клиновете. И ръкавиците, и шапките.

— Въпреки това. — Уайлдън удари с юмрук в дланта си. — Предпочитам да тичаш на някое по-сигурно място. Като алеята на Марвин.

Хана се сви. Дали Уайлдън наистина беше загрижен за нея… или просто искаше да се махне оттук? Той отново погледна през рамо към гората зад къщата на Спенсър. Хана също се обърна натам. Имаше ли нещо в гората? Нещо, което той искаше да скрие от нея? Но нали беше казал на пресата, че според него в гората никога не е имало труп? Нали смяташе, че Хана и останалите си бяха измислили всичко?

Спомни си за есемеса на А., свързан с посещението на Уайлдън в изповедалнята.

— Искаш ли да те откарам до някъде? — попита той на висок глас и Хана се стресна. — Приключих тук.

В интерес на истината пръстите на Хана бяха поизмръзнали.

— Добре — промърмори тя, опитвайки се да остане спокойна. Погледна за последен път олтара на Али и тръгна след Уайлдън към полицейската кола, която беше покрита с пласт сняг и кал. — Това ли е колата ти? — попита Хана. Имаше нещо познато в нея.

Уайлдън кимна.

— Патрулката е на ремонт, затова трябваше да изкарам тази стара трошка. — Той й отвори вратата. Вътре миришеше на гранясали хамбургери от „Макдоналдс“. Уайлдън бързо събра на купчина няколко папки, кутии от обувки, дискове, празни кутии от цигари, неотворени писма и чифт ръкавици и ги хвърли на задната седалка. — Извинявай за бъркотията.

Един стикер, който лежеше на предното табло, привлече вниманието на Хана. На него беше нарисувана риба с няколко инициали и надпис „дневен пропуск“. Стикерът не беше изгубил блясъка си и надписът и рисунката изглеждаха съвсем новички.

— Скоро да си ходил за риба? — попита Хана и посочи лепенката. Навремето, когато бащата на Хана все още й беше приятел, а не бездушен робот, който просто иска да направи принцесата Кейт щастлива, двамата заедно ходеха за риба на езерото Кеука. Купуваха си разрешителни за риболов от местния магазин за риболовни принадлежности, за да могат спокойно да си ловят риба, без да ги глобят.

Уайлдън погледна към стикера и през лицето му мина странно изражение. Той завъртя стикера между пръстите си и бързо го хвърли на задната седалка.

— От години не съм почиствал тази кола — избъбри той. — Не се знае откога стои тук.

Двигателят забръмча и Уайлдън потегли толкова рязко, че Хана залитна назад. Той обърна в задънената уличка, като едва не прегази олтара на Али. После профуча покрай къщите на Спенсър, Джена и Мона.

Хана се вкопчи в малката дръжка над прозореца.

— Не сме на състезание — пошегува се тя с треперещ глас и засилващо се притеснение.

Уайлдън я погледна с ъгъла на окото си, но не каза нищо. Хана забеляза, че не е облечен с полицейското си яке, а носи обикновен сив суичър с качулка и черни дънки. Същият като на онзи човек, който се беше навел над нея в гората в съботната нощ. Но това беше чисто съвпадение, нали?

Тя разтърка врата си с ръка и се прокашля.

— Как върви разследването на Иън?

Уайлдън я погледна, без да повдига крак от педала за газта. С пълна скорост взе завоя към хълма и гумите на колата изсвистяха.

— Имаме много добра следа, която ни подсказва, че Иън е в Калифорния.

Хана отвори уста, но бързо я затвори. Ай пи адресът от съобщението в месинджъра показваше, че Иън е все още в Роузууд.

— Как, ъ-ъ-ъ… разбрахте това? — попита тя.

— Обадиха ни се — изръмжа той.

— Кой?

Той я погледна смразяващо.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Пред тях се движеше един сив нисан патфайндър, който бавно се изкачваше по хълма. Уайлдън даде газ и навлезе в платното на насрещното движение, за да го изпревари. Патфайндърът изсвири. В далечината се появиха два замъглени фара, които се приближаваха към тях.

— Какво правиш? — извика Хана нервно. Уайлдън не се върна обратно в своето платно. — Спри! — изпищя тя. Внезапно се озова отново в нощта, когато стоеше на паркинга на „Роузууд дей“, а колата на Мона се беше устремила към нея. Когато осъзна, че джипът няма намерение да завие, тя остана вцепенена на мястото си, ужасена и безпомощна. Чувстваше, че не може да направи нищо, за да попречи на случващото се.

Хана затвори очи, обзета от силен страх. Чу се силно свирене на клаксон и колата на Уайлдън сви вдясно. Хана отвори очи и видя, че са се върнали в тяхното платно.

— Какво ти става? — извика тя. Цялото й тяло трепереше.

Уайлдън отново я погледна с ъгъла на окото си. Изглеждаше така, сякаш… се забавлява!

— Успокой се.

Успокой се? Хана прокара ръка по лицето си и едва се сдържа да не повърне. Инцидентът от миналата година отново и отново се връщаше в съзнанието й. След случилото се тя се опитваше усилено да забрави онази нощ, а ето го сега Уайлдън, който открито се забавляваше със страховете й. Може би не трябваше да отхвърля с лека ръка предупрежденията на А. за него.

Беше готова да го накара да спре, за да слезе, когато осъзна, че завива в алеята пред дома й. Щом стигнаха до къщата, тя бързо разкопча колана си и слезе от колата. Никога не се беше чувствала толкова щастлива, че вижда дома си.

Тя затръшна силно вратата, но Уайлдън като че ли не й обърна внимание. Просто се отдалечи с висока скорост по алеята, без дори да намали при излизането на главния път. Част от натрупания върху предницата на колата сняг беше паднал. Хана видя острия й профил и злобно изглеждащите фарове.

Внезапно я връхлетя усещане за дежа вю. Като че ли нещо подобно се беше случило и преди — и не само в нощта на инцидента с нея. Почувства се по същия начин, както в часа по френски, когато се опитва да се сети за някоя дума и тя е на върха на езика й, но не може да я каже. Обикновено си я спомняше по-късно, във възможно най-странния момент, когато сърфира из Айтюнс, например, или разхожда Дот. Рано или късно щеше да си спомни и това.

Но не умираше от нетърпение да разбере какво е.