Убиец

23. Спомени от училищния годишник за цял живот

Същия следобед един бус спря пред новата къща на Байрън. Куриерът, който беше облякъл тениска с дълъг ръкав под униформената блуза с къси ръкави, подаде на Ариа една кутия. Тя му благодари и погледна етикета. Екологични бебешки обувчици. Адресът беше в Санта Фе, Ню Мексико. Кой да предположи, че такива малки бебешки обувчици могат да оставят отпечатък от сажди с толкова голям размер, като на възрастен!

Телефонът й изпиука и тя бръкна в джоба на плетената си жилетка. Беше получила есемес от Ила.

След миг получи друг.

След това още един.

Ариа въздъхна. Цяла сутрин майка й беше изпращала подобни съобщения, молейки за отговор. Ако Ариа отговореше, че не иска да отиде на партито, Ила веднага щеше да поиска да разбере защо и какво щеше да й отговори Ариа тогава? Че не иска да се доближава до новото й гадно гадже? Да скалъпи някаква лъжа, заради която майка й може да реши, че Ариа не подкрепя кариерата й? Достатъчно беше, че през тази седмица не бе стъпила нито веднъж в дома на майка си. Нямаше измъкване — трябваше да се примири и да се разправи с Ксавие по най-добрия възможен начин. Само ако Джейсън се беше съгласил да дойде с нея.

Телефонът й отново изпиука. Ариа цъкна върху новото съобщение, очаквайки поредното послание от Ила. Вместо това се оказа имейл. От Джейсън Дилорентис.

Сърцето й подскочи. Тя бързо го отвори.

„Виж какво. Много мислих — пишеше Джейсън. — Вчера в «Скали и въжета» реагирах твърде прибързано. Искам да обясня. Ще дойдеш ли у нас след час?“.

Отдолу беше написан адрес в Ярмът.

„Не влизай през парадния вход — обясняваше Джейсън. — Аз съм в апартамента над гаража“.

„Съгласна“ — отговори му Ариа. Тя се отпусна замаяна и изпълнена с облекчение. Значи за всичко това си имаше обяснение. Може би Джейсън все пак не я мразеше.

Телефонът й отново иззвъня. Ариа погледна дисплея. Беше Емили. Ариа се поколеба, но накрая реши да се обади.

— Трябва да поговоря с теб — каза Емили с напрегнат глас. — Става дума за Джейсън.

Ариа изпъшка.

— Стига си прави погрешни изводи. Али е излъгала Джена за него.

— Не бъди толкова сигурна.

Емили се накани да каже още нещо, но Ариа я прекъсна.

— Ще ми се да не бях ви казвала за това. Думите на Джена създадоха само проблеми.

— Но са чистата истина — възрази Емили.

Ариа се плесна по челото.

— Емили, ти си издигнала Али на пиедестал! Тя беше лъжлива, манипулативна кучка — заговорничеше срещу мен, срещу Джейсън, срещу самата теб. Приеми го.

След това прекъсна разговора, пусна телефона в чантата си и отиде да вземе ключовете за субаруто. Ограничеността на Емили я вбесяваше. Ако само за миг приемеше, че Али е излъгала Джена за брат си, само за да успее да я накара да разкрие тайните си, Али никога повече нямаше да е онова перфектно момиче от спомените на Емили. За нея беше по-лесно да си мисли, че Джейсън е лошият, въпреки че нищо не подкрепяше тази теория.

Странно, как любовта кара хората да вярват на всичко.

Новата къща на семейство Дилорентис се намираше на тиха, приятна уличка, недалеч от мизерната гара на Ярмът. Първото нещо, което Ариа забеляза, бяха камбанките на предната врата — имаше ги и в предишната къща на Али. Когато заставаше пред вратата им, очаквайки Али да слезе, тя винаги ги побутваше с пръст, опитвайки се да композира мелодийка.

Автомобилната алея беше празна, а къщата изглеждаше тъмна. Завесите бяха спуснати, а лампите загасени. Сградата, в която се намираше гаражът и апартаментът на Джейсън на втория етаж, беше отделена от ниска каменна стена, а от другата й страна се издигаше висока ограда от ковано желязо. За нейна изненада на улицата или в двора нямаше олтари на Али — но пък семейство Дилорентис бяха поискали от медиите да не разкриват настоящото им местопребиваване. И може би медиите бяха уважили желанието им.

Ариа тръгна по алеята към гаража. Стомахът й се сви от вълнение. След това се чу дрънчене и едно силно баф. От тясното пространство между гаража и желязната ограда изскочи един ротвайлер, който влачеше дълга верига, закачена за кожен каиш около врата му.

Ариа отскочи назад. От устата на кучето се разлетя пяна. Тялото му беше здраво, набито и мускулесто.

— Шшт! — опита се да му извика тя, но от устата й излезе само шепот. Кучето залая злобно, очевидно усещайки страха й. Тя отчаяно погледна към апартамента над гаража. Джейсън щеше да слезе и да й помогне, нали? Но стаите горе също бяха тъмни.

Ариа протегна ръце напред, опитвайки се да изглежда спокойна, но това като че ли раздразни още повече кучето. То започна да пръхти, напрегна се и оголи дългите си, остри зъби. Ариа отново извика безпомощно и отстъпи назад. Хълбокът й се удари в нещо твърдо и тя изохка стреснато. Беше се блъснала в парапета на стълбите, които водеха към апартамента над гаража. С ужас осъзна, че кучето я беше притиснало в ъгъла — зад нея се издигаше каменната стена, която разделяше гаража от къщата. Тя беше твърде висока за прескачане, а кучето блокираше тясната пътека, която водеше към задния двор и автомобилната алея. Единственият спасителен маршрут беше нагоре по стълбите към апартамента на Джейсън.

Ариа преглътна тежко и хукна нагоре с разтуптяно сърце. Кучето се хвърли след нея, лапите му затупкаха по мокрите дървени стъпала. Тя заудря по вратата.

— Джейсън! — извика тя. Никакъв отговор. Тя започна трескаво да натиска бравата на вратата му. Беше заключена. — Какво става тук, по дяволите! — изкрещя Ариа и се притисна към вратата. Кучето се намираше само на няколко стъпала от нея. Ариа забеляза, че прозореца до вратата е открехнат. Тя бавно протегна ръка и го отвори по-широко. Пое си дълбоко дъх, завъртя се рязко и скочи в стаята. Гърбът й се удари в нещо меко. Матрак. Тя побърза да затвори прозореца. Кучето залая и започна да драска по вратата на Джейсън. Ариа дишаше тежко, а сърцето й биеше до пръсване. След това се огледа. Стаята беше тъмна и празна. На стената до вратата имаше стенна закачалка, но кукичките й бяха празни.

Ариа бръкна в джоба си, извади телефона и набра номера на Джейсън. Веднага беше прехвърлена на гласова поща. Тя затвори, остави телефона на леглото и се изправи. Кучето продължаваше да лае; тя не посмя да излезе навън.

Апартаментът всъщност представляваше голямо студио, разделено на спалня, трапезария и малка всекидневна. В дъното имаше баня, на дясната стена бяха монтирани няколко рафтчета. Тя се разходи из стаята, разглеждайки книгите на Хемингуей, Бъроуз и Буковски, които Джейсън беше подредил на рафтчетата. На стената беше закачил малка репродукция на картина от Егон Шиле, един от любимите художници на Ариа. Тя се наведе и прокара пръсти по кутийките с дискове, отбелязвайки големия брой чуждоезични филми. Имаше много снимки на малката му кухня, много от които като че ли бяха направени в Йейл. Имаше други на дребничка, усмихната девойка с тъмна коса и очила с тъмни рамки. На една от снимките бяха двамата, облечени в еднакви тениски на Йейл. На друга бяха заедно на футболен мач и държаха големи червени халби с бира. На трета тя го целуваше по бузата, притиснала нос в лицето му.

Горчива жлъч се надигна в гърлото й. Може би това беше тайната, за която й беше казал А. Но защо Джейсън я беше поканил тук? За да й покаже, че я харесва само като приятел? Тя затвори очи, обхваната от разочарование.

Върна се при рафтовете и забеляза няколко годишника на „Роузууд дей“, подредени хронологично. Един от тях се подаваше леко навън, сякаш скоро е бил разлистван. Ариа го измъкна и погледна корицата. Беше отпреди четири години, когато Джейсън се беше дипломирал. Годината, в която изчезна Али.

Бавно го отвори. Годишникът миришеше на прах и старо мастило. Тя прегледа снимките на учениците, търсейки фотография на Джейсън. Той беше облечен в тъмен костюм и се беше загледал някъде зад фотографа. Лицето му беше сериозно и замислено, русата му коса леко докосваше раменете. Тя погали с пръст носа и очите му. Изглеждаше толкова млад и невинен. Трудно беше да повярва какво беше преживял през тези години.

Няколко страници по-нататък видя Мелиса Хейстингс, сестрата на Спенсър, която изглеждаше почти същата като сега. Някой беше написал нещо над снимката й с червен флумастер, но след това го беше задраскал толкова плътно, че Ариа не можа да разчете думите. Снимката на Иън Томас беше почти накрая. Неговата къдрава коса също беше по-дълга и лицето му беше по-слабо. Усмихваше се с познатата си къдрава усмивка, която успяваше да убеди всички в Роузууд, че той е най-умното, най-красиво момче наоколо — на което винаги ще му върви. Снимката беше направена по онова време, когато Иън се заиграваше с Али. Ариа затвори очи и потрепери. Чувстваше се ужасно при мисълта за тях двамата заедно.

В долния ъгъл на страницата имаше още една фотография на Иън, импровизирана снимка в класната стая, на която той беше хванат с леко отворена уста и вдигната ръка. Някой беше нарисувал пенис до устата му и дяволски рога върху къдравата му коса. Под снимката, с черно мастило, беше написано кратко послание. Почеркът беше ситен и неравномерен.

Тук беше нарисувана една стрелка, която сочеше към главата на Иън.

Ариа държеше книгата в протегната си ръка. Дарън? Дарън Уайлдън? Тя наплюнчи пръста си, отгърна следващата страница и видя снимката му. Косата му стърчеше нагоре, а на лицето му беше изписано същото цинично изражение както в деня, когато Ариа го хвана да краде двайсетте долара от шкафчето на момичето.

Бяха ли приятели Джейсън и Уайлдън? Ариа никога не ги беше виждала заедно в училище. И какво имаше предвид Уайлдън, пишейки: Не мога да повярвам какво е направил онзи задник. Предложението ми остава.

— Какво правиш тук?

Годишникът се изплъзна от ръцете на Ариа и глухо тупна на пода. Джейсън стоеше на вратата. Носеше черно кожено яке и си беше вързал червено шалче на врата. Кучето не се виждаше никакво. Ариа беше толкова погълната от годишника, че дори не го беше чула да се качва по стълбите.

— О! — въздъхна тя.

Той бързо се приближи до нея, ноздрите му пламтяха.

— Как влезе вътре?

— Т-ти не беше тук — изскимтя Ариа, треперейки цялата. — Кучето ти се беше отвързало… и ме подгони. Не можах да се върна при колата. Единственият начин да се отскубна от него беше да изтичам по стълбите и да се промуша през прозореца.

Устните на Джейсън се отвориха леко.

— Какво куче?

Ариа посочи навън през прозореца.

— Онзи… ротвайлер.

— Нямаме никакъв ротвайлер.

Ариа се втренчи в него. Кучето влачеше тежка верига. Тя си беше помислила, че просто се е откъснало от стълба, на който е било вързано… но може би всъщност някой я беше прерязал. Сега като се замисли установи, че след като се озова вътре, кучето повече не се обади.

— Не ми ли прати имейл тази сутрин? — попита тя с треперещ глас. — Не ми ли каза да се срещнем тук?

Джейсън присви очи.

— Никога не бих ти предложил да се срещнем тук.

Паркетът изскърца, когато Ариа отстъпи назад.

Как може да е толкова глупава? Разбира се, че имейлът не е бил от Джейсън. Тя изпита такова облекчение при получаването на съобщението му, че дори не се сети, че той не знае адреса на електронната й поща. Писмото беше от… някой друг. Някой, който знаеше, че Джейсън няма да си е у дома. Някой, който може би беше пратил чуждото куче да я подгони към апартамента му. Тя го погледна и сърцето й заби лудо.

— Направо тук ли дойде, или ходи и до къщата? — настоятелно попита Джейсън.

— С-само тук.

Той се надвеси над нея и стисна зъби.

— Истината ли казваш?

Ариа прехапа устни. Какво значение имаше?

— Разбира се.

— Махай се! — излая Джейсън. Той отстъпи встрани и посочи вратата.

Ариа не помръдна.

— Джейсън — започна тя, — извинявай, че влязох тук. Получи се ужасно недоразумение. Може ли поне да поговорим?

— Марш! Навън. — Джейсън посочи със замах вратата, събаряйки няколко книги от рафта. На пода се озова и една стъклена гравирана плочка, която се пръсна на малки остри парченца. — Махай се! — отново изрева той. Ариа се сви и проплака ужасено. Лицето на Джейсън се беше променило. Очите му се бяха разширили, ъглите на устата му се бяха опънали назад, дори гласът му звучеше различно. По-ниско. По-злобно. Ариа въобще не го позна.

Тя изтича през вратата и хукна надолу по стълбите, подхлъзвайки се няколко пъти на мокрите дъски. По бузите й се стичаха сълзи. Започна да рови в чантата си за ключовете от колата и се хвърли бързо на предната седалка, сякаш нещо я преследваше. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, дъхът й секна. В далечината забеляза неясните фигури на човек и куче — ротвайлер? — да изчезват в гората.