Убиец

16. Спенсър Хейстингс, бъдещата барманка в „Уауа“

Същата вечер Спенсър седеше на дивана във всекидневната и гледаше новините. Един репортер отново обясняваше как полицията се е отказала от претърсването на гората зад къщата й и сега търси Иън из целите щати. Днес някой от полицейския екип бил получил пресни сведения за евентуалното му местонахождение, но на този етап решили да не ги разкриват на обществото.

Спенсър изпъшка. Новините прекъсната за поредната нова реклама на ски курорта „Елк Ридж“ — бяха открили шест нови писти и обявяваха безплатни ски четвъртъци за всички момичета.

На вратата се позвъни и Спенсър подскочи, опитвайки се да насочи вниманието си към по-положителни неща. На стълбите стоеше Андрю и трепереше.

— Имам да ти разказвам толкова много неща! — изписка Спенсър.

— Наистина ли? — Андрю влезе, стиснал под мишница учебниците си по икономика. Спенсър изсумтя равнодушно. Икономиката не я вълнуваше вече.

Тя го хвана за ръката и го поведе към всекидневната. Затвори вратата и спря телевизора.

— Нали се сещаш, че в понеделник писах на биологичната си майка? Вчера получих отговор. И отидох да я видя в Ню Йорк.

Андрю примигна.

— В Ню Йорк?

Спенсър кимна.

— Тя ми изпрати билет за високоскоростния влак и ми каза да се срещнем на станция „Пен“. И беше прекрасно! — Тя стисна ръцете на Андрю. — Оливия е млада, умна… и е напълно нормална. Веднага си допаднахме. Не е ли чудесно? — Тя извади телефона си и му показа съобщението, което Оливия й беше изпратила предишната вечер, най-вероятно след като беше стигнала до летището.

Спенсър й отговори, че си е забравила папката и Оливия каза да я задържи, докато се върнат — двамата с Морган щели да я разгледат тогава.

Андрю откъсна една мъртва кожичка от палеца си.

— Когато вчера те попитах какво правиш, ти ми отговори, че вечеряш със семейството си. Значи… ме излъга?

Раменете на Спенсър увиснаха. Защо Андрю се занимава с такива дребни неща?

— Не исках да говоря за това, преди да се срещна с нея. Страхувах се, че ще прецакам нещата. Щях да ти кажа на училище, но денят ни беше доста натоварен. — Тя се облегна назад. — Сериозно обмислям да се преместя в Ню Йорк, за да бъда с Оливия. Толкова дълго сме били разделени и не искам това да продължи и минута повече. Тя и съпругът й се местят в един страхотен квартал в Гринуич вилидж, а там има толкова страхотни училища и… — Тя забеляза мрачното изражение на Андрю и се спря. — Добре ли си?

Андрю беше забил поглед в пода.

— Да — промърмори той. — Това са страхотни новини. Радвам се за теб.

Спенсър се обгърна с ръце, внезапно обзета от несигурност. Тя очакваше Андрю да изпадне във възторг, че е намерила рождената си майка — всъщност той беше човекът, който я накара да се регистрира в онзи сайт.

— Не ми звучиш много щастлив — рече бавно тя.

— Не, напротив. — Андрю скочи и удари коленете си в ниската масичка. — А, забравих. Аз… Оставил съм си учебника по алгебра в училище. Май трябва да ида да го взема. За домашно са ни дали толкова много задачи. — Той грабна учебника си и тръгна към вратата.

Спенсър го хвана за ръката. Той се спря, но не я погледна.

— Какво става? — настоятелно попита тя с разтуптяно сърце.

Андрю притисна учебника към гърдите си.

— Ами… Мисля, че… малко избързваш с тоя Ню Йорк. Не трябва ли първо да го обсъдиш с родителите си?

Спенсър се намръщи.

— Те сигурно ще са ужасно щастливи от това, че ме няма.

— Как може да си сигурна? — попита Андрю, погледна я бързо и отново отмести очи. — Вашите са ти ядосани, но съм сигурен, че не те мразят. Ти си оставаш тяхно дете. Може въобще да не те пуснат в Ню Йорк.

Спенсър отвори уста, след което бързо я затвори. Родителите й нямаше да застанат на пътя й… нали?

— Освен това ти току-що се запозна с майка си — промърмори Андрю с все по-мрачно изражение на лицето. — Та ти съвсем не я познаваш! Не мислиш ли, че малко избързваш?

— Да, но чувствам, че постъпвам правилно — настоя Спенсър, надявайки се, че той ще я разбере. — Освен това когато съм близко до нея, ще я опозная по-добре.

Андрю сви рамене и се обърна.

— Не искам да те нарани.

— Какво искаш да кажеш? — попита раздразнено Спенсър. — Оливия никога не би ме наранила.

Андрю стисна устни. Един от лабрадудълите започна да лочи от купичката си с вода в кухнята. Телефонът иззвъня, но Спенсър не помръдна от мястото си в очакване Андрю да се изясни. Тя погледна към купчината учебници в ръцете му. Най-отгоре имаше малка квадратна покана. „Моля, заповядайте на откриването на хотел «Радли»“, беше написано върху нея с елегантен шрифт.

— Какво е това? — посочи я Спенсър.

Андрю погледна поканата и я пъхна в една от тетрадките.

— Просто нещо, което получих по пощата. Сигурно съм го взел по погрешка.

Спенсър го погледна. Скулите му бяха червени, сякаш полагаше всички усилия да не заплаче. Внезапно… тя разбра. Представи си как Андрю получава поканата и се втурва към дома й, нетърпелив да я покани. Може би смяташе да й каже, че така ще си наваксат заради бала, имайки предвид събирането, на което двамата бяха отишли през есента. Може би беше наговорил всички тези глупости, че Спенсър избързва и че не иска да я види наранена само защото не искаше тя да си отиде.

Спенсър го докосна нежно по ръката.

— Ще идвам често да те виждам. А и ти би могъл да идваш.

По лицето му премина изражение на крайно смущение. Той се отдръпна от нея.

— Аз… трябва да тръгвам. — Излезе от стаята и тръгна по коридора. — Ще се видим утре в училище.

— Андрю! — извика Спенсър, но той вече беше облякъл якето си и излезе навън. Вятърът духаше толкова силно, че събори малката дървена статуйка на лабрадудъл, която стоеше на масата в коридора.

Спенсър се приближи до прозореца и проследи Андрю, който изтича до своя мини купър. Докосна дръжката на вратата с намерението да изтича след него, но нещо я спря. Андрю потегли рязко, гумите му изсвистяха. След миг вече го нямаше.

В гърлото й заседна голяма буца. Какво се беше случило току-що? Бяха ли скъсали? Дали вече не искаше да има нищо общо с нея, след като беше решила да си иде? Защо просто не можеше да се радва за нея? Защо мислеше само за себе си и за това какво иска той?

Миг по-късно задната врата се затръшна и Спенсър подскочи. Разнесоха се стъпки, а след миг и гласът на госпожа Хейстингс. Спенсър не беше разговаряла с родителите си още отпреди пътуването до Ню Йорк, но знаеше, че трябва. Ами ако Андрю се окажеше прав? Ако откажеха да я пуснат?

Внезапно изпитала страх, тя грабна туиденото си сако от облегалката на фотьойла и ключовете за колата. Нямаше никакво намерение да говори с тях точно сега. Искаше да се махне от къщи за известно време, да изпие едно капучино, да си проясни главата. Докато слизаше по стълбите към предната алея, тя се спря за миг и се огледа. Нещо не беше наред.

Колата й я нямаше.

Мястото, където обикновено паркираше своя малък мерцедес купе, беше празно. Но Спенсър беше паркирала там няколко часа по-рано, след като се беше прибрала от училище. Беше ли забравила да включи алармата? Дали някой не я беше откраднал? А.?

Тя хукна към кухнята. Госпожа Хейстингс стоеше до печката и изсипваше зеленчуци в голяма тенджера. Господин Хейстингс си наливаше чаша „Малбек“.

— Колата ми я няма — избъбри Спенсър. — Мисля, че някой я е откраднал.

Господин Хейстингс продължи спокойно да си пълни чашата. Госпожа Хейстингс извади пластмасова дъска за рязане, без дори да трепне.

— Никой не я е откраднал — каза тя.

Спенсър се сепна и се хвана за ръба на плота.

— Откъде знаеш?

Майка й сви устни, сякаш беше опитала нещо кисело. Елегантната й фигура изпълваше черната тениска. Тя стисна здраво ножа, насочвайки го като оръжие.

— Защото баща ти я върна следобед на търговеца.

Коленете на Спенсър омекнаха. Тя се обърна към баща си.

— Какво? Защо?

— Защото беше Гълтач на бензин — обади се госпожа Хейстингс вместо него. — Трябва да започнем да мислим за икономии и за околната среда. — Тя се усмихна самодоволно на Спенсър и се обърна към дъската си.

— Но… — Спенсър усети как тялото й настръхва. — Вие току-що наследихте милиони! И… тази кола не е гълтач на бензин! Много по-икономична е от джипа на Мелиса! — Тя се обърна към баща си. Той продължаваше да не й обръща внимание и да си налива вино. Въобще ли не го интересуваше?

Ядосана, Спенсър го хвана за китката.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Спенсър — рече господин Хейстингс с равен глас, отдръпвайки ръката си. Пикантната миризма на червено вино изпълни ноздрите й. — Преиграваш. От доста време обсъждаме връщането на колата ти, забрави ли? Нямаш нужда от своя кола.

— Но как да се придвижвам из града? — проплака Спенсър.

Госпожа Хейстингс продължи да кълца морковите на все по-малки и по-малки парчета.

— Ако искаш да си купиш нова кола, прави онова, което правят много деца на твоята възраст. — Тя изсипа морковите в тенджерата. — Намери си работа.

— Работа ли? — изломоти Спенсър. Досега родителите й не я бяха карали да работи. Замисли се за учениците в „Роузууд дей“, които имаха работа. Те работеха в магазина „Гап“ в мола „Кинг Джеймс“. В пекарната „Леля Ан“. Правеха сандвичи в „Уауа“.

— Или вземай нашата — каза госпожа Хейстингс. — Или пък… чух за онова чудесно ново изобретение, което те откарва на всички онези места, където ходиш с колата. — Тя остави ножа на плота. — Нарича се автобус.

Спенсър ги зяпна с отворена уста, ушите й писнаха. След това, за нейна огромна изненада, тя се изпълни с огромно облекчение. Знаеше отговора на всичко. Родителите й наистина не я обичаха. Иначе нямаше да й отнемат всичко.

— Добре — отвърна кратко тя. — И без това скоро няма да съм тук. — Тя излетя от кухнята и чу чашата на баща си да иззвънява в гранитния плот.

— Спенсър — извика той. Но беше късно, беше твърде късно.

Тя изтича нагоре по стълбите към спалнята си. Обикновено, когато техните й вземаха нещата, тя се разплакваше и се хвърляше на леглото си, чудейки се какво не е направила както трябва. Но не и този път. Тя се приближи до бюрото си и взе папката, която Оливия беше забравила в нея. Пое си дълбоко дъх и надникна вътре. Точно както беше казала биологичната й майка, вътре беше пълно с документи за апартамента, който бяха купили Оливия и съпругът й; неща като размери на стаите, материали за подове и обзавеждане, екстри на сградата — като гледачи на кучета, вътрешен басейн с олимпийски размери и салон на „Елизабет Арден“. За папката с кламер беше прикрепена визитна картичка. Майкъл Хътчинс, недвижими имоти.

Майкъл, нашият агент, ще ти намери нещо много специално, беше казала Оливия по време на вечерята.

Спенсър огледа стаята си, преценявайки съдържанието й. Обзавеждането, от леглото с балдахин до старинното й бюро, махагоновия шкаф и масичката стил „Чипъндейл“, си бяха нейни. Беше ги наследила от пралеля си Милисънт — изглежда тя не изпитваше неприязън към осиновените деца. Естествено, щеше да се наложи да си вземе дрехите, обувките, чантите и книгите. Сигурно всичко щеше да се събере в един от камионите на фирмата за превоз. Ако се наложеше, дори сама щеше да си ги откара.

Телефонът й иззвъня и Спенсър трепна. Тя го грабна нетърпеливо, надявайки се, че Андрю се обажда, за да се сдобрят, но щом видя, че е получила съобщение от непознат подател, сърцето й се сви.