Убиец

20. Ариа в безтегловност

Същият следобед Ариа се срещна с Джейсън пред „Скали и въжета“, зала за скално катерене на няколко мили от Роузууд.

— След теб — каза Джейсън и отвори входната врата.

— Благодаря — отвърна Ариа. Леко повдигна нагоре широките си панталони за йога, надявайки се Джейсън да не забележи колко са увиснали отзад. От своя страна той изглеждаше спокойно й секси със сивата си тениска с дълги ръкави и клин „Найк“, сякаш цял живот се е занимавал със скално катерене. А може би беше така.

Щом влязоха вътре, ги заслепи ярката светлина от флуоресцентните лампи. От тонколоните дънеше агресивна рок китара, а миришещата на гума зала беше пълна с пъстроцветни пластмасови скални образувания. Сутринта Джейсън беше изпратил есемес на Ариа, в който я канеше да дойде с него в „Скали и въжета“, признавайки, че не е от типа момчета, които водят момичетата на кино и вечеря. Всъщност Ариа би стояла с него и на опашка пред КАТ, ако това беше представата му за среща.

След като се записаха, те отидоха до голямата стена и се огледаха. Ариа впери поглед в няколко момичета, които висяха от скалата, опасани с въжета. Как успяваха да се изкачат толкова нависоко? На нея й се зави свят дори само от гледането нагоре. Тя потрепери.

— Страх ли те е? — попита Джейсън.

Ариа се засмя нервно.

— Не съм чак такава спортистка.

Джейсън се усмихна и я хвана за ръката.

— Забавно е, гарантирам ти.

Тя се изчерви от удоволствие при докосването му. Все още не можеше да повярва, че това наистина се случва.

Единият от инструкторите, тъмнокос мъж с рошава брада, се приближи към тях, носейки оборудване за катерене, включващо ремъци, шлемове и специални катерачески ръкавици. Той попита кой от двамата би искал да започне пръв. Джейсън посочи Ариа.

— Мадам.

— Какъв си джентълмен — подразни го тя.

— Майка ми ме е възпитала добре — отвърна Джейсън.

Инструкторът започна да опасва тялото на Ариа с ремъците. Когато се отдалечи към дъното на залата, за да намери друга скоба, Ариа се обърна към Джейсън.

— Как е семейството ти? — попита тя с възможно най-небрежен тон. — Добре ли са?

Джейсън не отговори дълго време, наблюдавайки няколко катерачи в другия край на залата.

— Съсипани са — отговори най-накрая той. Погледна я със сините си очи и тъжно се усмихна. — Всички сме съсипани. Но какво можем да направим?

Ариа кимна с глава, тъй като не знаеше какво да отговори. В съзнанието й изникна съдържанието на съобщението на А. от предишния ден.

Ариа не беше препратила съобщението на никоя от приятелките си, защото се опасяваше, че те ще започнат да си правят изводи за Джейсън. А. се опитваше да ги обърка — така действаше и неговият предшественик.

Тя предположи, че А. намеква за „подобните проблеми“, които Али е имала с брат си, както се изрази Джена, но тия не й минаваха. Между Джейсън и сестра му имаше само сърдечни роднински отношения. Ариа се опитваше да си спомни за някой момент, когато Джейсън се е държал лошо с Али, но не се сещаше за нищо. Дори напротив, Джейсън се опитваше по всякакъв начин да защити сестра си. Веднъж, скоро след като бяха станали приятелки, Ариа и останалите момичета гостуваха на Али. Мислеха да се гримират една друга и всяка беше донесла гримовете си — освен Емили, защото на нея все още не й разрешаваха да се гримира. Докато ахкаха пред сенките за очи на „Диор“, които Хана беше донесла, госпожа Дилорентис влезе в стаята. Изглеждаше ужасно изморена.

— Али, ти ли даде на котката цялата кутия мокра храна? — попита тя. Али я погледна безизразно. Госпожа Дилорентис отпусна отчаяно ръце. — Скъпа, трябваше да я смесиш със суха храна, забрави ли? И да добавиш няколко капки от лекарството за очистване на космените топки? — Али прехапа устни. Госпожа Дилорентис изпъшка и се обърна. — И това ли си забравила? Сега ще има да ги повръща по новия килим в сутерена!

Али хвърли Ханината четчица за гримиране на масата.

— Я се успокой! Вече съм в шести клас, имаме страшно много домашни! Извинявам се, че бях твърде ангажирана с по-важни неща и забравих как трябва да се храни котката!

Госпожа Дилорентис поклати ядосано глава.

— Али, ти я храниш така още от трети клас! — извика тя и ядосано излетя от стаята.

Минута по-късно от кухнята се появи Джейсън с пакетче курабийки в ръка.

— Мама е в добро настроение, а? — попита меко той. — Мога да храня котката вместо теб, ако това ще помогне.

Той я докосна по рамото, но Али отхвърли ръката му.

— Стига. Добре съм.

Джейсън се отдръпна обидено. На Ариа й се прииска да скочи и да го прегърне. Али се беше държала по същия начин и в деня, когато бяха обявили началото на „Капсулата на времето“ — Джейсън се беше приближил до нея и Иън и му беше казал да я остави на мира, а Али го беше изгонила, присмивайки му се, че е толкова грижовен. Може би Джейсън беше усетил, че чувствата на Иън към Али не са съвсем невинни и искаше да я защити. Може би Али знаеше, че Джейсън го е усетил и искаше да се отърве от него. Ако Али и Джейсън имаха проблеми, може би Али бе човекът, който ги създаваше, а не обратното.

А може би Джена лъжеше? Може би си измисляше, че Али и Джейсън имат подобни на нейните проблеми. Може би точно затова стоеше до двора на Ариа с виновно изражение на лицето. Може би искаше да каже на Ариа, че онова, което й беше казала няколко месеца по-рано в стаята по рисуване, не е съвсем вярно.

Но защо й беше на Джена да лъже? Възможно ли е да има нещо против Джейсън, някаква причина да настрои момичетата срещу него? Възможно ли е Джена да е А.?

— Готова си — каза инструкторът на Ариа, връщайки я в настоящето. Беше се върнал при тях и сочеше към голямото въже, което беше прикрепено към тавана и към кръста й. — Имаш ли нужда от инструкции?

— Аз ще я инструктирам — обади се Джейсън. Инструкторът кимна и отиде да донесе скобите за Джейсън. Той се приближи плътно до Ариа и леко я смушка. — Не се обръщай — каза той с тих глас. — Мисля, че медицинската сестра от училищния кабинет е тук. Навремето сънувах кошмари с нея.

Ариа погледна през рамо. И естествено, до машината за минерална вода на входа стоеше една ниска и набита жена с лице на булдог.

— Това е госпожа Бут! — прошепна тя.

Очите на Джейсън се разшириха.

— Още ли работи в училище?

Ариа кимна.

— Всеки път, когато я зърна в коридора, кожата започва да ме сърби. Никога няма да забравя как се редях на опашка пред кабинета й в началното училище за редовния годишен преглед.

— Ненавиждах го — потрепери Джейсън. Двамата се обърнаха отново към госпожа Бут. Тя тръгна настървено покрай скалистата стена, сякаш наблизо има ученик от „Роузууд дей“, който изгаря в треска. В този миг едно малко момче излетя от съблекалнята и попадна право в ръцете й. Сприхавата стара жена леко се усмихна и двамата излязоха заедно от „Скали и въжета“.

— Доста време прекарах в кабинета на сестрата — промърмори Джейсън. — Всеки път, когато ходех там, госпожа Бут ме поглеждаше с лошо око. Дори веднъж чух слух, че погледът й бил лазерен лъч, който можел да ти стопи мозъка.

Ариа се разсмя.

— И аз съм го чувала. — След това се намръщи. — Защо си ходил в кабинета й? — Тя нямаше спомени Джейсън да е боледувал често — той беше звездата на футболния отбор през есента, а пролетно време играеше бейзбол.

— Не съм боледувал — поправи се Джейсън. Дръпна нагоре и надолу малкия цип на спортния си клин. — Аз, ъ-ъ-ъ, посещавах училищния психолог доктор Аткинсън. Всъщност, той ме караше да го наричам Дейв.

— О! — пропя Ариа, насилвайки се да се усмихне. В това нямаше нищо лошо, нали? Всъщност дори самата тя беше помолила техните да я изпратят на психолог, щом се установиха в Рейкявик — Али беше изчезнала няколко месеца по-рано. Вместо това Ила предложи Ариа да се заеме с хата йога.

— Идеята беше на родителите ми — сви рамене Джейсън. — Не можах да се адаптирам лесно към преместването в Роузууд, когато бях в осми клас. — Той завъртя очи. — Бях много срамежлив и нашите решиха, че ще ми се отрази добре да поговоря с някой, който гледа обективно на нещата. Дейв не беше чак толкова лош. Освен това разговорите с него ме освобождаваха от час.

— Познавам много хора, които посещаваха Дейв — каза бързо Ариа, въпреки че, честно казано, не познаваше нито един. Може би това беше голямата тайна, която Джейсън криеше. Не е нещо, което да я кара да изпада в паника.

Инструкторът се върна, опаса Джейсън с ремъци и се отдалечи. Джейсън погледна Ариа и я попита с какъв тип катерене би искала да започне — лесно, средна сложност или трудно. Ариа изсумтя.

— Не мислиш ли, че това е много глупав въпрос? — изкикоти се тя.

— Просто проверявам — отвърна Джейсън и се ухили. Поведе я към лесната секция на стената и се изкачи няколко фута нагоре, за да й покаже как да поставя левия си крак на стената и да се издърпва нагоре с дясната ръка. Когато се катереше той, всичко изглеждаше много лесно. Ариа стъпи на първата скала и мускулите й се напрегнаха. Тя протегна ръка към скалния ръб над главата си и се издърпа нагоре. За нейна огромна изненада не падна. Джейсън не сваляше поглед от нея.

— Страхотно се справяш! — извика той и се ухили.

— Сигурно го казваш на всички момичета — проплака Ариа, но продължи да се изкачва нагоре. Не гледай надолу, не спираше да си повтаря тя. Преди й се завиваше свят дори когато заставаше на най-ниската дъска за скачане в местния басейн.

— Онзи ден ми каза, че си се преместила при баща си и новата му приятелка — рече Джейсън, без да изостава от нея. — Каква е тая работа?

Ариа се протегна към друга скала.

— Родителите ми се разделиха след като се върнахме от Исландия — започна тя, чудейки се как да го формулира. — Баща ми имаше връзка с бивша негова студентка. Сега ще се женят. Освен това тя е бременна.

Джейсън я погледна.

— Мили боже.

— Много ми е странно. Тя е почти на твоята възраст.

Джейсън направи физиономия.

— Кога са започнали да се срещат?

— Когато бях в седми клас — призна Ариа. Тя огледа скалите над главата си в търсене на подходящо място за захващане. Колко беше хубаво, че разговарят — така си отвличаше вниманието от мислите за това колко трудно е всъщност катеренето. — Хванах ги да се целуват в колата на баща ми. — После, може би защото се беше сетила за начина, по който Али се беше сопнала на Джейсън за котката, тя добави: — Твоята, ъ-ъ-ъ… сестра… беше с мен. И не ми позволи да видя какво ще стане след това.

Тя погледна Джейсън, чудейки се дали не беше прекосила границата. На лицето му беше изписано неутрално изражение.

— Извинявай — сконфузи се тя. — Не трябваше да го казвам.

— Не… разбрах те. Сестра ми си беше такава. Знаеше точно кое копче да натисне.

Ариа увисна на стената, изпитала внезапна умора.

— И ти ли си имаше копче?

— Аха. Момичетата.

— Момичетата ли?

Джейсън кимна.

— Дразнеше ме с момичетата. Понякога се чувствах… неловко. И тя ме подиграваше за това.

— Тя наистина познаваше добре всичките ни слабости — каза Ариа. Погледна отново нагоре, изпълнена с чувство за вина. — Чувствам се много странно да разговарям с теб за нея.

Внезапно Джейсън се оттласна от стената и се залюля свободно на ремъка.

— Слез малко на земята — каза той. — Просто се плъзни по ремъка.

Ариа се плъзна надолу както й показа той и тромаво се приземи на тепиха. Джейсън я погледна сериозно и Ариа се зачуди дали пък не е сбъркала, като е повдигнала въпроса за Али. Но след това той каза:

— Може би е добре, че разговаряме за нея. Точно сега Алисън е онзи огромен слон в стаята, за който никой не иска да говори с мен. Когато съм си вкъщи, родителите ми не обелват дума за нея. Когато съм с приятели, те не казват нищо. Знам, че хората я обсъждат, но когато са около мен, изведнъж млъкват. Знам, че сестра ми не беше светица. Знам, че някои хора не я харесваха. Някои повече от… — Той промърмори нещо и се отдръпна назад, свивайки устни.

— Какво беше това? — попита Ариа, навеждайки се напред.

Джейсън махна с ръка, омаловажавайки думите си.

— Бих искал да говориш с мен за Али.

Ариа се усмихна успокоена. Разговорите с Джейсън щяха да й представят нова гледна точка към истинската същност на сестра му. Тя се зачуди дали да не му признае какви неща е разказвала Али за него на Джена Кавана — или какво Джена е казала за него на Ариа. Или как Иън се е появил в месинджъра и е казал, че някой го принуждава да бяга. Или как новият А. е помогнал на Иън да избяга.

Изведнъж й хрумна нещо. Това беше причината А. да се опитва да й втълпи идеята, че Джейсън крие нещо — той искаше да уплаши Ариа. Ако тя започнеше да излиза с Джейсън, щеше не само да му разкаже за съобщенията от А., а и за участието му в зловещия план на Иън. Ченгетата може и да не вярваха в съществуването на А., но не беше изключено Джейсън да повярва. Тук ставаше въпрос за убийството на сестра му.

Ариа размърда пръстите на краката си, вбесена от мисълта, че някой отново се опитва да я манипулира. Иън най-вероятно беше виновен и сега се опитваше да сътвори някаква сложна игра. Тя погледна към Джейсън, готова да му признае всичко.

— Ще се катерите ли? — прекъсна ги едно момче от долните класове и Ариа подскочи изненадана. То махна с ръка към стената, на която тя се беше подпряла. Ариа поклати глава и се отмести. Край тях минаха три момичета, които подозрително изгледаха Джейсън и Ариа, сякаш ги бяха разпознали от новините. Дори музиката като че ли звучеше по-тихо, сякаш някой беше усетил, че се води важен разговор.

Ариа стисна устни. Мястото не й се струваше особено подходящо за разговори, свързани с Али и Иън. Може би щеше да го разкаже на Джейсън в колата, докато пътуваха към къщи и бяха сами.

Тогава се сети за поканата, пъхната във външния джоб на чантата й, която беше оставила заедно с палтата им до стената. Все още овързана с ремъците, Ариа се приближи с олюляване до чантата и измъкна картончето.

— Имаш ли някакви планове за утре? — попита тя.

— Нямам. Защо?

— Една от картините на мама ще бъде изложена във фоайето на някакъв хотел. — Тя му подаде поканата. — Утре правят парти по случай официалното откриване. Мама ще бъде там с новия си приятел, а аз въобще не го харесвам. Предпочитам мислите ми да бъдат заети с теб, вместо с него. — Тя го погледна кокетно.

Той й се усмихна в отговор.

— От доста време не съм ходил на партита. — Той приближи поканата до очите си и се зачете. Лицето му се смръщи. Адамовата му ябълка започна да прескача.

— Какво има? — попита Ариа.

— Това шега ли е? — попита Джейсън с прегракнал глас.

Ариа примигна.

— К-какво имаш предвид?

— Защото въобще не е смешна — рече той с широко отворени очи. Не изглеждаше ядосан, по-скоро… уплашен.

— Какво става тук? — извика Ариа. — Нищо не разбирам.

Джейсън се вгледа в нея. Лицето му се промени, дори придоби донякъде отвратено изражение, сякаш Ариа беше покрита от глава до пети с пиявици. След това, за неин ужас, той се освободи от ремъците си, хвърли ги на пода и хукна към мястото, където лежаха нещата им и облече палтото си.

— Т-трябва да вървя.

— Какво? — Ариа се опита да го хване за ръката, но все още беше овързана с ремъците и не можеше да разгадае как да ги свали. Джейсън дори не я погледна. Пъхнал ръце в джобовете си, той профуча покрай гишето, като едва не се блъсна в група тийнейджъри, които тъкмо влизаха.

Няколко минути по-късно Ариа най-после успя да се освободи от ремъците. Тя облече палтото си и изтича навън. Група момчета излизаха от един рейндж роувър. Една майка държеше малкото си момиченце за ръка и му помагаше да влезе вътре. Ариа се огледа наляво и надясно.

— Джейсън! — извика тя. Беше студено, от устата й излизаше пара. Един джип зави рязко по улицата. Джейсън беше изчезнал.

Ариа стоеше под лампата пред залата и се взираше в поканата за откриването на „Радли“. На нея имаше адрес и име. Някакъв мъж на име Джордж Фриц беше архитектът, преработил сградата в хотел. Имаше списък с представяните художници, сред които се виждаше името на Ила. Какво в тази покана беше изплашило Джейсън толкова много? Какво искаше да каже с въпроса си дали това е някаква шега? Не искаше ли да се запознае с майка й? Или не искаше да се появява на обществени места с Ариа?

— Джейсън! — извика отново тя, този път по-слабо. В този миг чу слаб смях. Огледа се, озадачена и изплашена. Не видя никого, но смехът продължи да се лее, сякаш някой злобно й се присмиваше.