Убиец

29. Колко жестоко са се лъгали…

Беше девет вечерта, а от час и половина Спенсър продължаваше да чете все същия параграф от „Веселата къща“4. Началото на двайсети век. Лили Барт, агресивна, алчна нюйоркчанка, се опитва да си пробие път във висшето общество. Също като Спенсър, Лили искаше да намери начин да избяга от ужасния си, несигурен живот, но също като нея не успяваше да постигне нищо бързо. Спенсър с нетърпение очакваше да стигне до онази част в книгата, където Лили разбира, че е осиновена, измамена е от богатата жена, която твърди, че е нейна майка, и губи парите от зестрата си.

Тя остави книгата и огледа апартамента си в хамбара, където се беше усамотила веднага след като се върна от Ню Йорк. Цветните възглавнички, пръснати по кафеникавия диван, изглеждаха избелели и безцветни. Няколкото парченца сирене азиаго, които Спенсър беше открила в хладилника и беше изяла над умивалника, имаха вкус на стърготини. Под душа не чувстваше водата нито гореща, нито студена — а просто хладка. Всичките й сетива бяха притъпени. Светът изглеждаше мрачен и безрадостен.

Как можа да постъпи толкова глупаво? Андрю я беше предупредил. Всички признаци, че Оливия я лъжеше, бяха налице. Когато я посети, тя отказа да й покаже апартамента си. Освен това носеше огромна папка, която удобно забрави у Спенсър, когато се качи в хеликоптера. Сигурно се беше разсмяла, щом се озова във въздуха, знаейки точно как ще постъпи „дъщеря й“. Само като си помислеше, че я беше погледнала в очите и беше решила, че си приличат! Беше я прегърнала здраво, преди да се разделят, изпълнена с усещането, че най-после е намерила човек от семейството си! Може би Оливия дори не беше истинското й име. А Морган Фрик, така нареченият съпруг на Оливия, със сигурност не съществуваше. Как можа да не го забележи! Това бяха просто имената на два нюйоркски музея, слети в едно.

Хамбарът скърцаше и се поклащаше. Спенсър пусна телевизора. Сестра й беше записала тонове сериали, които не беше изгледала. По-рано същата вечер Спенсър чу една от служителките в спа центъра да оставя съобщение на телефонния секретар на Мелиса, в което я питаше дали иска да си вземе нов час за кислородната терапия на лицето, която е пропуснала днес. Защо сестра й се беше изнесла толкова скоростно? Възможно ли е вчера в гората да беше видяла нея, наведена да търси нещо?

Спенсър изключи телевизора. Погледът й се зарея по рафтовете на Мелиса. Те бяха претъпкани със стари учебници от гимназията, сред които откри и учебника по икономика. До тях стоеше кутия от обувки с надпис „бележки от гимназията“. Спенсър изсумтя саркастично. Бележки, като ония, които си предаваха една на друга в час? Предвзетата Мелиса не беше този тип момиче.

Спенсър свали кутията и отвори капака. Най-отгоре стоеше синя тетрадка с надпис „висша математика“. Мелиса сигурно беше имала предвид бележки по предмети. На корицата на тетрадката бяха нарисувани усмихнати личица, а имената на Мелиса и Иън се виждаха навсякъде, изписани в ситен курсив и украсени с цветчета. Спенсър отвори на първата страница. Тя беше запълнена с математически задачи, диаграми и доказателства. Скучно, помисли си Спенсър.

На следващата страница погледът й беше привлечен от надписи със зелено мастило. В полетата имаше записки с два различни цвята. Приличаше на разговор между двама души, като тетрадката е била побутвана от единия към другия край на чина. В написаното с черен химикал Спенсър разпозна почерка на Мелиса, останалото беше в зелено.

„Познай с кого спах на купона миналия уикенд“ — беше надраскала Мелиса. Следваше голяма зелена въпросителна. „Дж. Д.“ — беше отговорът на Мелиса. Последва голяма зелена удивителна. След това беше написано: „Лошо момиче! Това момче е толкова влюбено в теб…“.

Спенсър приближи тетрадката на няколко сантиметра от очите си, сякаш гледането отблизо щеше да изясни нещата. Дж. Д. Замисли се чии биха могли да бъдат инициалите. Възможно ли е да означаваха Джейсън Дилорентис? В деня, когато се опитаха да откраднат знамето на Али и Джейсън излетя от къщата, той се беше спрял, загледан в Мелиса и Иън, които седяха в задния двор на къщата й. „Ще го преживее“ — беше промърморила Мелиса на Иън. Възможно ли беше Джейсън да ревнува Мелиса от Иън? Дали не беше тайно влюбен в нея?

Тя притисна пръсти към слепоочията си. Струваше й се невъзможно.

Някой почука силно по вратата, тетрадката се изплъзна от ръцете й и падна на килима. Чукането се повтори.

— Спенсър? — извика някой името й.

Пред вратата стояха Емили и Хана. Емили беше облечена в дълга червена рокля, а Хана в къса и черна, обшита с дантели.

— Добре ли си? — Хана се втурна в хамбара и хвана Спенсър за ръцете. Емили влетя вътре, носейки голяма тетрадка с опърпана кожена подвързия.

— Да — отвърна бавно Спенсър. — Какво става?

Емили остави тетрадката на кухненския плот.

— Току-що получихме есемеси от А. Притеснихме се, че нещо може да ти се е случило. Чувала ли си някакви странни шумове отвън?

Спенсър примигна смаяно.

— Не…

Момичетата се спогледаха и въздъхнаха облекчено. Спенсър погледна към тетрадката, която носеше Емили.

— Какво е това? — попита тя.

Емили прехапа устни. Тя погледна Хана и двете едновременно започнаха обясняват какво са открили. Освен това й казаха, че Ариа е отишла у тях, за да донесе изгубеното знаменце на Али — на което може да има важни улики — и щеше да дойде по-късно. Когато най-накрая млъкнаха, Спенсър ги зяпна изумена.

— Джейсън и Уайлдън знаят нещо — прошепна Хана. — Нещо, което крият. Трябва отново да се свържем с Иън. Онези неща, които ти написа в месинджъра — за това, че трябва да бяга, че го мразят, че са разбрали, че той знае — трябва да разберем какво знае!

Спенсър грабна една от възглавничките на дивана и започна неспокойно да я върти в ръцете си.

— Ами ако се окаже опасно? Иън е бил принуден да бяга от града, защото е знаел твърде много. Това може да се случи и на нас.

Хана поклати глава.

— А. ни моли да го направим. Ако откажем, той ще ни съсипе.

Спенсър затвори очи, спомняйки си огромната червена нула в банковата сметка, където бяха спестяванията й за университета. А. вече я беше съсипал.

Тя сви рамене и се приближи до лаптопа на Мелиса, без да е сигурна какво точно трябва да направи. Бавно завъртя мишката, махайки скрийнсейвъра от екрана. Месинджърът все беше включен с нейния акаунт и в прозорчето с приятелите се виждаше, че някои от тях са на линия. Когато Спенсър видя познатия псевдоним, сърцето й заби лудо.

— Не мога да повярвам. Това е той — каза тя и посочи УЮКЗащитникRoxx. За пръв път от цяла седмица го виждаше онлайн.

Хана погледна Спенсър.

— Говори с него — каза тя.

Спенсър цъкна върху иконката на Иън и започна да пише.

Курсорът примигна. Ръцете на Спенсър започнаха да треперят.

След това екранът на месинджъра присветна. Те се наведоха напред.

Момичетата плеснаха с ръце. Веднага след това се появи ново изречение.

Спенсър пребледня и погледна към Емили и Хана.

— Видяхте ли? Може и да е прав.

Хана бутна Спенсър настрани и написа:

Прозорчето на месинджъра отново примигна. „Онази нощ двамата с Али се бяхме разбрали да се видим — написа Иън. — Беше ми доста притеснено, затова се напих. Отидох да я чакам, но тя не се появи. Когато погледнах към двора, кълна се, че видях в гората двама души с дълги руси коси. Като че ли единият от тях беше Али“.

Спенсър ахна. Когато предишната седмица Иън беше дошъл при нея на верандата й, той й беше казал същото. Двете с Али се бяха скарали в онази нощ, но Иън твърдеше, че е бил някой друг. Тя затвори очи, опитвайки се да се сети за някой друг човек, който би могъл също да е там… някой, за който не подозираха. Стомахът започна да я присвива.

Съобщенията на Иън не спираха.

Спенсър погледна озадачено останалите.

— Али никога не е споменавала, че иска да избяга, нали?

— Аз споменах няколко пъти, че искам да избягам от строгото ми семейство — прошепна Емили. — Али каза, че ще дойде с мен. Мислех си, че го казва от състрадание… но може би не е било така.

Прозорчето отново примигна.

Зрението на Спенсър се замъгли. Сети се за предишната нощ и фигурата в гората, която ровеше в пръстта. Може би там имаше нещо, някакво доказателство.

„Кои са те? — написа Спенсър. — Кой го е направил?“. Тя подозираше, че знае какъв ще е отговорът на Иън, но просто искаше да бъде сигурна.

„Не ви ли се струва странно, че той постъпи в полицията? — отвърна Иън, пренебрегвайки въпроса на Спенсър. — Той беше човекът, от когото най-малко можеше да се очаква. Но вината е странно нещо. Сигурно е искал да измие вината за случилото се онази нощ по всички възможни начини. И двамата имаха солидно алиби. Трябваше да бъдат в къщата край Поконос. И никой не знаеше, че всъщност са останали в Роузууд. Затова изобщо не ги разпитаха. А те не бяха там“.

Хана покри лицето си с ръце.

— Къщата край Поконос. Стикерът на Уайлдън.

— А Джейсън имаше разрешение да ходи сам там — прошепна Спенсър.

Тя се обърна към клавиатурата.

„Може да пострадаш — отвърна Иън. — И без това вече казах твърде много. Те ще разберат, че знаеш. Може би вече са разбрали. Няма да се спрат пред нищо, за да запазят тайната си“.

„КАЖИ МИ!“ — написа тя.

Курсорът примигна. Най-накрая се чу едно силно пук и новото съобщение пристигна.

„Джейсън Дилорентис — беше написал Иън. — И Дарън Уайлдън“.

Спенсър притисна длан към студеното си и мокро чело. Изведнъж в главата й като че ли се отвори сейф. Тя си спомни снимката, която баща й беше включил в скрийнсейвъра на компютъра си. На нея бяха всички те в къщата на семейство Дилорентис в Поконос. Косата на Джейсън падаше върху раменете му, дълга като на момиче. Тя погледна Емили и Хана.

— Тогава косата на Джейсън беше дълга, помните ли? Значи, ако Иън е видял двама души с дълги руси коси…

— Може да е бил той — прошепна Емили. — И Али.

Спенсър затвори очи. Това съвпадаше със спомена й от онази нощ. След като се скара с Али и я бутна, Али изтича по пътеката. Спенсър огледа двора и я видя да говори с някого. Напълно естествено предположи, че това е Иън — толкова много знаци сочеха към него. Но когато присви очи и се замисли, картината започна да се променя. Човекът вече нямаше изсечените скули и късата, къдрава коса на Иън. Той беше рус, с дълга коса и много по-деликатни черти. Прегърна Али интимно, но и покровителствено, както би направил един брат, а не приятел.

Как ли се е случило всичко? Било ли е нещастен случай? Дали Джейсън не е бил обзет от неконтролируема ярост заради онова, което сестра му прави с Иън? Дали са се скарали и Али случайно е паднала в ямата? Дали Джейсън и Уайлдън са избягали в гората, ужасени от случилото се? Иън нямаше да разкаже на полицаите, че е видял някого в гората с Али, защото това щеше да въвлече и него в тази история и щеше да го принуди да разкрие тайната си връзка с Али. Но след като го арестуваха, той сигурно е разказал всичко, което знае, и човекът, който е взел показанията му, най-вероятно е бил Уайлдън… а той очевидно е скрил историята на Иън от колегите си. Щом Иън си нае адвокат и започна да твърди, че не е убиецът и истината е съвсем различна, Уайлдън сигурно е започнал да го заплашва. Заради което Иън е трябвало да избяга.

Известно време момичетата седяха мълчаливо. От конюшните на семейство Хейстингс се разнесе пръхтене на кон. Подухна вятър и разклати клоните на дърветата. Тогава Емили вдигна глава и подуши въздуха. Лицето й се изкриви.

— Какво? — попита загрижено Хана.

— Аз… подушвам нещо — прошепна Емили.

Трите започнаха да душат. Във въздуха наистина се носеше странна миризма, която Спенсър не можа да определи веднага. Тя ставаше все по-силна и наситена и главата на Спенсър започна да пулсира. Погледът й попадна върху последното съобщение на Иън. Може да пострадаш. Може би вече са разбрали.

Гърлото й пресъхна изведнъж.

— О, Господи! Това е… бензин!

Тогава и трите отчетливо чуха драсването на клечка кибрит.