Убиец

2. Каквото повикало, такова се обадило

На следващата сутрин Ариа седеше до жълтата пластмасова маса в малката кухничка на баща й в Стария Холис, университетското градче до Роузууд, и похапваше мюсли със соево мляко, докато се опитваше да чете „Филаделфия сентинъл“. Баща й Байрън вече беше решил кръстословицата и беше оставил по страниците мастилени петна.

Мередит, бивша студентка на Байрън и настояща негова годеница, седеше в дневната, която се намираше до кухнята. Беше запалила няколко ароматни пръчици с аромат от пачули и целият апартамент миришеше на фризьорски салон. От телевизора в дневната се разнасяше успокояващият звук на разбиващи се вълни и кряскащи чайки. „При всяка контракция вдъхнете дълбоко пречистващия аромат — инструктираше някакъв женски глас. — След като издишате, изпейте три пъти хий, хий, хий. Да опитаме заедно“.

— Хий, хий, хий — пропя Мередит.

Ариа потисна един стон. Мередит беше бременна от пет месеца и през последния един час изгледа повечето видеокурсове на Ламаз, което означаваше, че Ариа е научила всичко за техниките на дишане, родилните топки и опасността от използването на местна упойка.

След като бе прекарала една почти безсънна нощ, Ариа се обади на баща си и го попита дали може за известно време да отседне при тях. След това, още преди майка й Ила да се събуди, тя натъпка някои дрехи в брезентовата си раничка от Норвегия и тръгна. Искаше й се да избегне конфронтацията с майка си. Знаеше, че Ила ще бъде безкрайно изненадана от избора й да живее с баща си и приятелката му, която беше разбила брака им — особено след като Ила и Ариа най-накрая бяха успели да оправят отношенията си, които едва не се сринаха завинаги заради Мона Вандерваал (или А.). Освен това Ариа не обичаше да лъже, а едва ли щеше да се осмели да признае на Ила причината, поради която сега седеше тук. Представи си как й казва: новото ти гадже май си пада по мен и е убеден, че чувствата ни са взаимни. Може би Ила никога повече нямаше да й продума.

Мередит увеличи звука на телевизора — очевидно не чуваше добре заради собственото си хихикане. Вълните продължиха да се разбиват в брега: Разнесе се звук на гонг. „Вие и вашият партньор ще се научите как да облекчите болката от естественото раждане и да ускорите родилния процес — обяви инструкторката. — Някои от техниките включват потапяне под вода, зрителни упражнения и постигане на оргазъм“.

— О, Боже. — Ариа запуши ушите си с ръце. Истинско чудо беше, че не оглуша веднага.

Отново погледна към вестника. На първата страница с големи букви пишеше: „Къде е Иън Томас?“.

„Добър въпрос“ — помисли си Ариа.

В съзнанието й се върнаха събитията от предишната нощ. Как можеше в един момент тялото на Иън да лежи сред гората, а в следващия да го няма? Дали някой го беше убил и след като те отидоха да намерят Уайлдън, беше завлякъл трупа някъде? Дали убиецът на Иън му беше затворил устата заради голямата тайна, за която говореше Спенсър?

А може би Уайлдън беше прав — Иън е бил ранен, а не мъртъв, и се беше измъкнал от дерето, след като те бяха хукнали към къщата. Но ако наистина беше така, то тогава Иън все още беше някъде там, отвън. Тя потрепери. Иън ненавиждаше Ариа и приятелките й затова, че те бяха основната причина да го арестуват. Сигурно искаше да си отмъсти.

Тя включи малкия телевизор в кухнята, търсейки нещо, което да отвлече мислите й. По Канал 6 показваха екранизация на убийството на Али — Ариа вече го беше гледала два пъти. Тя натисна бутона на дистанционното. По следващия канал шефът на Роузуудската полиция говореше пред някакви репортери. Той носеше тежко, обшито с кожи синьо яке, а зад него се издигаха няколко борови дървета. Като че ли даваше интервю пред гората до имота на Спенсър. В долната част на екрана пишеше с големи букви: „Дали Иън Томас е мъртъв?“. Ариа се наведе напред и пулсът й се ускори.

— По непотвърдена информация трупът на господин Томас е бил открит снощи в тази гора — казваше мъжът. — Събрали сме голям екип и тази сутрин в десет часа започнахме да претърсваме терена. Но заради силния снеговалеж…

Мюслите избълбукаха в стомаха на Ариа. Тя грабна телефона си от малката кухненска маса и набра номера на Емили. Приятелката й се обади веднага.

— Гледаш ли новините? — излая Ариа вместо поздрав.

— Току-що ги пуснах — отвърна Емили. В гласа й се усещаше тревога.

— Как мислиш, защо са изчакали чак до сутринта, за да започнат търсенето? Уайлдън каза снощи, че отива да събере екип.

— Уайлдън спомена и за някаква процедура — предположи с изтънял глас Емили. — Може би има нещо общо с това.

Ариа изсумтя.

— Досега не е оставял впечатление на човек, който спазва процедурите.

— Чакай малко, какво имаш предвид? — попита недоверчиво Емили.

Ариа започна да разнищва подложката, която една от приятелките на Мередит беше изплела от коноп. Бяха минали почти дванайсет часа, откакто намериха тялото на Иън, а за това време в оная гора можеха да се случат хиляди неща. Някой можеше да премахне уликите… или да подхвърли фалшиви следи. Но полицията — Уайлдън най-вече — се беше отнесъл напълно безотговорно към случая. Уайлдън дори нямаше заподозрян за убийството на Али, докато Ариа, Спенсър и останалите не му бяха поднесли главата на Иън на тепсия. Освен това Уайлдън не беше успял да разбере нито как Иън е успял да се измъкне от къщата си, за да посети Спенсър, нито че е избягал в деня на започването на процеса му. Според Хана Уайлдън искаше колкото тях да види Иън на електрическия стол, но въобще не се беше постарал да го държи под ключ.

— Не знам — въздъхна най-накрая Ариа. — Но е много странно, че чак сега се заемат с търсенето.

— Получавала ли си нови съобщения от А.? — попита Емили.

Ариа се вцепени.

— Не. А ти?

— Не, но не спирам да си мисля, че всеки момент може да получа ново.

— Кой според теб е новият А.? — попита Ариа. Тя нямаше никакви предположения. Дали беше някой, който желаеше смъртта на Иън, самият Иън или някой съвсем различен човек? Според Уайлдън съобщенията бяха шега от човек, който дори не живееше в техния щат. Но миналата седмица А. беше направил снимки на Ариа и Ксавие в ресторанта, което означаваше, че се намира в техния град. Освен това знаеше за трупа на Иън в гората — те всички бяха получили есемес, в който ги подтикваше да идат в гората да го търсят. Защо А. се опитваше толкова отчаяно да ги накара да видят тялото — за да ги уплаши ли? Да ги предупреди? И Хана каза, че когато паднала, над нея се навел някой. Каква беше вероятността някой да се окаже на онова място по същото време, когато там лежи и тялото на Иън? Не можеше да няма някаква връзка.

— Не знам — отвърна Емили. — И честно казано, не искам да знам.

— Може би А. е изчезнал — каза Ариа с възможно най-оптимистичния глас, който успя да извади.

Емили въздъхна и каза, че трябва да затваря. Ариа стана, наля си чаша сок акай, който Мередит беше купила от магазина за здравословни храни, и разтърка слепоочията си. Възможно ли беше Уайлдън нарочно да е забавил търсенето? И ако беше така, защо? Снощи изглеждаше толкова притеснен и нервен, а после не тръгна към къщата на Спенсър, а в противоположната посока. Може би той криеше нещо. А може би Емили беше права — търсенето е закъсняло заради процедурите. Той беше обикновено ченге, което примерно играеше по правилата.

Ариа все още не можеше да проумее как така Уайлдън беше станал полицай, и то примерен на всичко отгоре. Той беше от випуска на Джейсън Дилорентис и Иън Томас и в онези години беше голям размирник. Когато Ариа беше в шести, а те в единайсети клас, тя често се промъкваше в крилото на по-големите, за да шпионира Джейсън — страшно си падаше по него и използваше всеки шанс, за да го зърне. Надникваше за миг през прозореца на дърводелската работилница, докато той полираше дървените рафтчета, които беше изработил у дома. Или гледаше в захлас мускулестите му крака, докато той тичаше нагоре-надолу по футболното игрище. Ариа винаги внимаваше да не я види някой.

Но веднъж не успя да се скрие.

Беше минала една седмица от началото на учебната година. Тя стоеше в коридора и наблюдаваше Джейсън, който си вземаше книги от библиотеката. Изведнъж чу някакво изщракване зад гърба си. Дарън Уайлдън стоеше с ухо, притиснато към вратата на шкафчето и бавно въртеше диска за избиране на номинацията. Вратичката се отвори и Ариа видя закаченото от вътрешната й страна огледалце с форма на сърце и пакетчето дамски превръзки „Олуейз ултра“ на горното рафтче. Ръката на Уайлдън измъкна двайсетдоларова банкнота, пъхната между два учебника. Ариа се намръщи, постепенно осъзнавайки какво прави той. Уайлдън се изправи и я забеляза. Нахално впери поглед в нея.

— Не ти е мястото тук — изсумтя той. — Но няма да те издам… този път.

Когато Ариа отново погледна към телевизора, там течеше реклама на местния мебелен аутлет магазин, наречен „Бунището“. Впери поглед в телефона си, който лежеше на масата и изведнъж се сети, че трябва да се обади на още един човек. Часът беше почти единайсет — Ила със сигурност се беше събудила. Тя набра домашния си номер. Телефонът иззвъня веднъж, втори път. Чу се изщракване и някой каза:

— Ало?

Думите на Ариа заседнаха в гърлото й. Това беше Ксавие, новото гадже на майка й. Гласът му прозвуча весело и спокойно, явно се чувстваше напълно комфортно в дома на семейство Монтгомъри. Беше останал у тях след снощи? Пфу!

— Ало? — каза отново Ксавие.

Ариа не можа да обели нито дума. Когато предишната нощ Ксавие се беше приближил до нея и беше поискал да разговарят, тя предположи, че е дошъл, за да се извини за целувката. Но очевидно на неговия език „да поговорим“ означаваше „да се натискаме“.

След няколко секунди мълчание Ксавие въздъхна.

— Ариа, ти ли си? — каза той с мазен глас. Ариа изписка тихо. — Няма нужда да се криеш — подразни я той. — Мисля, че се разбрахме нещо.

Тя бързо затвори. Единственото нещо, което се бяха разбрали беше, че ако тя предупреди Ила за това що за човек е Ксавие, той веднага ще каже на майка й, че Ариа го харесва. А това щеше да съсипе отношенията им завинаги.

— Ариа?

Тя се сепна и вдигна глава. Баща й Байрън се беше навел над нея, облечен в любимата си раздърпана тениска на „Холис“ и обичайната си разрошена коса стил „току-що ставам от леглото“. Той седна на масата до нея. Мередит също влезе, облечена в бяло сари и джапанки, и се облегна на плота.

— Трябва да говорим с теб — каза Байрън.

Ариа отпусна ръце в скута си. И двамата изглеждаха ужасно сериозни.

— Първо, в сряда вечерта ще имаме малко празненство по случай бъдещото раждане — каза Байрън. — Ще поканим някои от нашите приятели.

Ариа примигна. Те имат общи приятели? Това й се струваше невъзможно. Мередит беше около двайсетте, току-що завършила университета. А Байрън беше… стар.

— И ти можеш да си доведеш някоя приятелка — обади се Мередит. — И няма нужда да ми купуваш подарък.

Ариа се запита дали Мередит е регистрирана в „Съншайн“, бебешкия еко магазин в Роузууд, където продаваха стодоларови екологично чисти бебешки обувчици, направени от рециклирани пластмасови бутилки от кока-кола.

— А що се отнася до това къде ще организираме празненството… — Байрън подръпна маншетите на белия си плетен пуловер. — То ще се проведе в новата ни къща.

Ариа не можа веднага да осмисли думите му. Отвори изненадано уста и бързо я затвори.

— Не искахме да ти казваме, докато не бъдем напълно сигурни — избъбри Байрън. — Но днес одобриха заема ни и утре ще подпишем документите. Мислим веднага да се нанесем и искаме да дойдеш да живееш с нас.

— Значи… къща — повтори Ариа. Тя не беше сигурна дали да се засмее, или да заплаче. Тук, в този малък, студентски апартамент в Стария Холис, връзката на Байрън и Мередит изглеждаше някак… измислена. Но къща, от друга страна, вече беше нещо сериозно. Истинско. — Къде се намира? — попита най-накрая тя.

Мередит прокара пръст по розовата татуирана паяжина от вътрешната страна на китката й.

— На Ковънтри лейн. Много е красива, Ариа — мисля, че ще я харесаш. Има вита стълба, която води до една голяма таванска стая. Тя може да е твоя, ако я искаш. Светлината там е идеална за рисуване.

Ариа зяпаше едно малко петно върху пуловера на Байрън. Ковънтри лейн й прозвуча познато, но не се сещаше откъде.

— Можеш да започнеш да пренасяш нещата си там още утре — каза баща й и я погледна внимателно, сякаш не беше сигурен как ще реагира.

Тя се обърна безучастно към телевизора. По новините показваха снимка на Иън. След това на екрана се появи майка му, която изглеждаше бледа и недоспала.

— Той не се е обаждал от четвъртък вечерта — проплака госпожа Томас. — Ако някой знае какво му се е случило, моля да ни съобщи.

— Чакайте малко — изрече бавно Ариа, след като в съзнанието й проблесна една мисъл. — Ковънтри лейн не е ли улицата точно зад къщата на Спенсър?

— Точно така! — Лицето на Байрън светна. — Ще бъдеш близко до нея.

Ариа поклати глава. Баща й все още не се досещаше.

— Това е улицата, на която живее Иън Томас!

Байрън и Мередит се спогледаха и лицата им пребледняха.

— Наистина… ли? — попита Байрън.

Пулсът на Ариа се ускори. Това беше една от причините толкова да обича баща си — той въобще не се интересуваше от клюките. Но в същото време как, за Бога, не го е разбрал досега?

Страхотно. Не само, че ще живее до гората, където намериха тялото на Иън, но и където умря Али. Ами ако Иън беше все още жив и се криеше в гората, за да ги шпионира?

Тя погледна баща си.

— Не смяташ ли, че тази улица има наистина лоша карма?

Байрън скръсти ръце на гърдите си.

— Съжалявам, Ариа. Но получаваме тази къща при отлични условия и не можем да си позволим да я изпуснем. Тя е огромна и съм повече от сигурен, че ще ти бъде много по-удобно да живееш там, отколкото… тук. — Той протегна ръце, показвайки единствената малка тоалетна в апартамента, която тримата трябваше да споделят.

Ариа погледна към тотема с птиче лице в ъгъла на кухнята, който Мередит беше домъкнала преди месец от битпазара. В никакъв случай нямаше да се върне при майка си. Мазният глас на Ксавие прозвуча в ушите й: „Няма смисъл да се криеш. Мисля, че се разбрахме нещо“.

— Добре, ще се преместя във вторник — промърмори тя. Събра си учебниците, взе телефона и се оттегли в малката си спалня в дъното на студиото на Мередит, чувствайки се победена и тотално изтощена.

Когато тръсна нещата си на леглото, нещо пред прозореца привлече вниманието й. Студиото се намираше в задната част на апартамента и гледаше към алеята, водеща към разнебитения дървен гараж. Забеляза някаква сянка, която се размърда зад мръсните му прозорци. След това две немигащи очи се втренчиха през стъклото право в Ариа.

Тя изписка и се притисна към задната стена с разтуптяно сърце. Но само след секунда очите изчезнаха тъй бързо, сякаш никога не бяха съществували.