Убиец

22. Няма нищо по-хубаво от един ултиматум за началото на уикенда

Ето я. Голяма викторианска къща на ъгъла на една задънена улица, онази същата с розовите храсти край оградата с кръглата тикова платформа на задната веранда. Наполовина изкопаната яма в задния двор трябваше да е обградена с жълта полицейска лента… но лента нямаше. Всъщност дори яма не се виждаше никъде. Дворът представляваше широко, равно пространство, покрито с прясно окосена трева, недокоснато от булдозерите.

Хана погледна надолу. Караше стария си бегач, който не беше докосвала от деня, в който взе книжка. Ръцете й изглеждаха подути. Дънките й стягаха на дупето, хълбоците й изпъкваха, пред очите й падна кичур сплъстена кафеникава коса. Тя прокара език по зъбите си и усети металните шини. Когато погледна към двора на Али, видя Спенсър да се промъква през малинака, който разделяше двете съседни къщи. Косата на Спенсър беше по-къса и малко по-светла, същата, каквато беше в шести клас. Зад доматените насаждения се спотайваше една кльощава Емили с бебешко лице, която стрелкаше нервни погледи насам-натам. Ариа, с големите розови кичури в косата, облечена със странна германска туника, клечеше до големия дъб.

Хана потрепери. Знаеше добре защо са тук — искаха да откраднат знамето на Али. Това беше онази събота, след като обявиха началото на „Капсулата на времето“.

Момичетата се събраха в средата на двора. Всички изглеждаха нервни. Тогава от къщата се чу силното туп и задната врата се отвори. Хана и останалите се шмугнаха между дърветата, а Джейсън хукна през двора. Вратата на верандата отново се затръшна. Али се изправи там с ръце на кръста, с разпиляна по раменете руса коса, с розови и блестящи устни.

— Вече можете да се покажете — извика тя.

Али въздъхна и тръгна през двора, високите й токчета потъваха в мократа трева. Когато се приближи до Хана и останалите, тя бръкна в джоба си и измъкна едно яркосиньо парче плат. То приличаше точно на късчето знаме за „Капсулата на времето“, което Хана беше намерила в „Стийм“ преди няколко дни.

Но нали Али беше изгубила знамето си? Хана погледна объркано другите момичета, но старите й приятелки като че ли не забелязваха, че нещо не е наред.

— Ето как съм го украсила — обясни Али, посочвайки различните рисунки върху плата. — Ето го логото на Шанел. А това е манга жаба, това — състезателка по хокей на трева. А не смятате ли, че инициалите на „Луи Вюитон“ са просто прелест?

— Прилича направо на дамска чантичка! — прехласна се Спенсър.

Хана ги изгледа неспокойно. Нещо не й изглеждаше наред. Ситуацията не се развиваше така, както би трябвало. В този миг Али щракна с пръсти и приятелките й замръзнаха. Ръката на Ариа увисна неподвижно, на косъм от знамето на Али. Няколко кичура от косата на Емили останаха да стърчат във въздуха, уловени от вятъра. Спенсър имаше странно изражение на лицето, нещо между фалшива усмивка и гримаса.

Хана зашава с пръсти. Само тя не беше замръзнала. Погледна Али с разтуптяно сърце.

Али се усмихна сладко.

— Изглеждаш много добре, Хана. Напълно си се възстановила, гледам.

Хана погледна към твърде тесните си дънки и прокара пръсти през сплъстената си коса. Възстановена не беше думата, която тя би използвала. Възстановяването и превръщането й в примадона щеше да се случи чак след няколко години.

Али поклати глава, забелязвайки объркването на Хана.

— От катастрофата, глупаче. Не ме ли помниш от болницата?

— Б-болница?

Али приближи лицето си към Ханиното.

— Казват, че хората трябва да говорят много на пациентите, изпаднали в кома. Те могат да ги чуват. Не ме ли чуваше?

Хана усети как й се завива свят. Внезапно се озова отново в болничната си стая в „Роузууд мемориъл“, където я бяха откарали след катастрофата. Над главата й имаше голяма, кръгла, ярка флуоресцентна лампа. Чуваше жуженето на безбройните апарати, които отчитаха жизнените й показатели и я хранеха интравенозно. В замъгленото състояние между кома и осъзнатост, в което се намираше, тя забеляза някой, който се наведе над леглото й. Някой, който ужасно приличаше на Али.

— Всичко е наред — каза момичето, а гласът му беше същият като на Алисън. — Аз съм добре.

Хана погледна Али.

— Това е сън.

Али повдигна закачливо вежди, сякаш искаше да каже: така ли? Хана погледна старите си приятелки. Те продължаваха да стоят неподвижно. Искаше й се да се размърдат — чувстваше се твърде самотна с Али, сякаш те двете бяха единствените останали живи хора в целия свят.

Али размаха знаменцето си пред лицето на Хана.

— Виждаш ли го? Трябва да го намериш, Хана.

Хана поклати глава.

— Али, твоето знаменце беше изгубено завинаги, не си ли спомняш?

— Тц! — възрази Али. — Все още е тук. И ако го намериш, аз ще ти разкажа всичко.

Хана се ококори.

— Всичко за… кое?

Али притисна показалец към устните си.

— За тях двамата. — Тя се изкиска зловещо.

— Тях двамата… какво?

— Те знаят всичко.

Хана примигна.

— А? Кой?

Али завъртя очи.

— Хана, толкова бавно схващаш. — Тя я погледна втренчено. — Понякога не забелязвам, че пея. Спомняш ли си това?

— Какво искаш да кажеш? — попита Хана с отчаяние в гласа. — Припяваш си… какво?

— Хайде де, Хана. — Али я погледна отегчено. Погледна към небето замислено. — Добре, какво ще кажеш… да идем за риба?

— Да идем за риба ли? — повтори Хана. — На реката?

Али изсумтя раздразнено.

— Не. Да идем за риба. — Тя размаха ръце, опитвайки се да накара Хана да схване. — Да идем за риба.

— За какво говориш? — проплака отчаяно Хана.

— ДА ИДЕМ ЗА РИБА! — извика Али. — Да идем за риба, да идем за риба! — не спираше да повтаря тя, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да произнесе. След това я докосна леко с пръсти по бузата — и Хана усети кожата си лепкава и мокра. Тя опипа паникьосана лицето си. Когато отпусна ръце, те бяха покрити с кръв.

Хана скочи с широко отворени очи. Намираше се в спалнята си. Сутрешната светлина струеше през прозореца. Беше събота сутринта — но събота в единайсети клас, а не в шести. Дот стоеше до възглавницата й и я ближеше по лицето. Тя докосна бузата си. Там нямаше кръв, само кучешка слюнка.

Хана изпъшка, разтърка очи и протегна ръка към своето знаменце, което лежеше на нощното й шкафче. Това беше просто един глупав сън, нищо повече.

Тя чу гласове в коридора, първо развеселения глас на баща й, след това смеха на Кейт. Хана сграбчи чаршафите си и стисна силно. Край! Кейт й беше отнела бащата, но нямаше да й позволи да открадне и Майк.

Внезапно образите от съня й избледняха. Хана скочи от леглото и облече кашмирената си прилепнала рокля с поло яка. Предишния ден, в часа по литература, беше чула Ноъл Кан да казва на Мейсън Байърс, че отборът по лакрос ще се събира за седмичните тренировки в спортния клуб. Тя знаеше, че където е Ноъл, там ще бъде и Майк. Все още не беше отговорила на питането на Майк дали може да доведе Кейт на партито в „Радли“, защото не знаеше какво да отговори. Но сега вече беше наясно.

Само едно момиче можеше да бъде с Майк — Хана. Време беше Кейт да изчезне завинаги от картинката.

„Филаделфийският спортен клуб“ се помещаваше в онази част на мола „Кинг Джеймс“, където се намираха магазините с конфекция, разни евтини местенца като „Олд нейви“ и „Шарлът Рус“ и — отврат! — „Джей Си Пени“. Хана не беше стъпвала от години там — от полиакрилните тъкани, китайските тениски и дизайнерските колекции на бивши величия я побиваха тръпки.

Тя паркира приуса си до една ръждясала хонда и внимателно заключи колата си. Докато пресичаше големия паркинг, айфонът й примигна, показвайки, че има ново съобщение. Тя го извади със свито сърце. Не може А. вече да я е открил, нали?

Есемесът беше от Емили.

Хана пусна телефона обратно в джоба си и прехапа устни. Знаеше, че трябва да се обади на Емили — и да й каже за странното поведение на Уайлдън, докато я караше към къщи предишния ден — но точно сега беше заета. Сети се за съня си от сутринта. Какво се опитваше да й подскаже съзнанието й? Знаеше ли Али къде се намира знамето й? Възможно ли е на него да е нарисувано нещо, което да им подскаже какво се е случило с нея? Освен това Али каза: Понякога не забелязвам, че пея, очаквайки от Хана да знае какво означава това. Дали беше нещо, което Али обичаше да казва, или пък нещо, което някой е казвал на Али? Хана не можеше да си спомни. Припомни си дори случайните личности в живота на Али, като онзи студент от Холандия, който й беше подарил дървено сабо в знак на своята привързаност, младежът с джетовете в Поконос, който винаги „затопляше седалката специално за нея“, или пък господин Солт, единственият мъж-библиотекар, който винаги казваше на Али, че ако иска да прочете „Хари Потър“, той ще й донесе своето специално издание — бляк! Хана не се сещаше някой да е казвал нещо за пеене. Въпреки това фразата й звучеше някак познато, но беше напълно възможно да я е чула в някой от тъпите сериали на Кейт, или да я е прочела върху някой стикер.

Техно музиката във фитнес клуба й проглуши ушите още преди да отвори входната врата. Едно момиче с розово бюстие и черни панталони за йога се появи иззад гишето.

— Добре дошли във „Филаделфийския спортен клуб“! — пропя тя. — Бихте ли се записали, моля? — Тя протегна към Хана някакво приспособление, което приличаше на четец на членски карти.

— Аз съм просто посетител — отвърна Хана.

— О! — Момичето имаше големи немигащи очи, кръгло лице и замаяно изражение. Тя напомняше на Хана за куклата на съседките й близначки. — Тогава ще попълните ли формуляра за посетители? — изчурулика. — Цената е десет долара за цял ден.

— Не, благодаря! — пропя Хана и я подмина. Тя никога, в никакъв случай, нямаше да плати, за да използва тази дупка. Момичето извика нещо възмутено, но Хана не се обърна. Високите й токчета потракваха по коридора, който минаваше покрай магазина за спортни стоки и широките рафтове, върху които съхраняваха кърпите. Хана ги изгледа високомерно. В тази дупка дори нямаше място за отдих! Нищо чудно хората дори да пикаеха под душовете.

Басът от тонколоните проглушаваше ушите й. В другия край на залата едно момиче с изпъкнали вени на ръцете караше като полудяло крос тренажора. Някакво момче с мокра къдрава коса попиваше потта си. В далечината се чуваше потракването на щанги. И естествено, целият отбор по лакрос се въртеше около тях. Ноъл вдигаше гирички пред огледалото и се възхищаваше на себе си. Джеймс Фрийд кривеше лице върху балансиращия тренажор, а Майк Монтгомъри се беше опънал върху лежанката, готов да оттласне щангата.

Джакпот.

Хана изчака Майк да снижи щангата към гърдите си, приближи се и прогони Мейсън Байърс, който му асистираше.

— Аз ще поема оттук. — След това се наведе над Майк и се усмихна.

Той се ококори.

— Хана!

— Здрасти — каза хладно тя.

Майк започна да вдига щангата, за да я остави върху стойката й, но Хана го спря.

— Не бързай толкова — каза тя. — Първо трябва да обсъдим нещо.

По челото на Майк изби пот и ръцете му започнаха да треперят.

— Какво?

Хана отметна косата си назад.

— Така. Ако искаш да излизаш с мен, няма да излизаш с никой друг. Включително Кейт.

Майк изпъшка. Бицепсите му започнаха да потреперват. Той я погледна умолително.

— Моля те. Ще я изпусна на гърдите си. — Лицето му започна да почервенява.

Хана издаде цъкащ звук.

— Мислех, че си по-силен.

— Моля те — проплака Майк.

— Първо ми обещай — настоя Хана. Тя се наведе напред още малко, разкривайки част от деколтето си.

Очите на Майк се плъзнаха встрани. Вените на врата му пулсираха.

— Кейт ме покани на партито още преди да разбера, че искаш да си ми единствената. Вече не мога да се отметна от дадената дума.

— Напротив, можеш — изръмжа Хана. — Лесна работа.

— Имам идея — изпъшка Майк. — Нека да оставя щангата и ще ти я кажа.

Хана отстъпи встрани и му позволи да остави щангата на стойката. Той въздъхна тежко, седна и се протегна. Хана се изненада от мускулестите му ръце. Беше абсолютно права, когато предишния ден беше предположила, че Майк ще изглежда под душа много по-добре от полицай Уайлдън.

Тя постла една кърпа върху лежанката до него и седна.

— Така. Казвай.

Майк грабна кърпата, която лежеше на пода но него и избърса лицето си.

— Мога да бъда подкупен, ако те интересува. Ако направиш нещо за мен, мога да откажа на Кейт.

— Какво искаш?

— Знамето ти.

— Няма начин. — Тя поклати глава.

— Добре, тогава искам да дойда с теб на бала — каза Майк.

Хана зяпна изненадано.

— До бала има четири месеца.

— Хей, човек трябва отсега да си уреди дамата — сви рамене Майк. — Така ще имам време да намеря идеалния чифт обувки. — Той запърха женствено с мигли.

Хана потърка врата си с ръка, опитвайки се да пренебрегне останалите момчета от отбора по лакрос, които й подвикваха и мяукаха от съседните уреди. Щом Майк иска да отиде с Хана на бала, това означава, че повече харесва нея, нали? Което означаваше, че е спечелила. Устните й се разтеглиха в усмивка Така ти се пада, кучко. Нямаше търпение да види лицето на Кейт, когато й кажеше това.

— Добре — каза тя. — Ще дойдеш с мен на бала.

— Чудничко — каза Майк. Той погледна към мократа си тениска. — Ще ми се да те напрегръщам здраво, но не ми се иска да те измокря цялата с пот.

— Грациас — усмихна се предвзето Хана и завъртя очи. След това тръгна бавно да излиза от залата, поклащайки предизвикателно хълбоци. — Ще те взема довечера в осем — извика тя през рамо. — Сам.

Момичето с кукленското лице чакаше Хана до гишето. До нея стоеше плешив мъж с татуирани бицепси и гигантски мустаци.

— Госпожице, ако искате да използвате уредите, трябва да платите такса за посетител — каза колебливо момичето. Бузите й бяха със същия цвят като червената лента на челото й. — Ако не желаете да го направите, тогава…

— Приключих тук — отряза я Хана и ги заобиколи. Момичето и биячът се обърнаха след нея и я изпратиха с погледи, без да помръднат от местата си. Никой не се осмели да я спре. Защото тя беше Хана Мерин. И беше неудържимо, невероятно великолепна.