Ако върнеш времето назад

Девета глава

Стискаш и задържаш. Стискаш и…

По дяволите, не е лесно, нали?

Четиридесет и пет минути по-късно, след като се отбивам до офиса, за да взема някои документи, седя в задръстването по пътя към вкъщи и пробвам упражненията за стягане на тазовите си мускули (май по-правилно е да се каже „мускулите на дъното на таза“). Да си призная, никога досега не съм ги правила. Разбира се, чувала съм и съм чела за тях, но някак така, между другото, докато съм преглеждала например някое от списанията в чакалнята на лекаря — като онези, в които има статии как да си подновите холната гарнитура, редом до съвети за почистване на петна и лечение на артрит. Веднъж попаднах на една реклама за „Кегел Мастер“ 2000 и се зачудих какво ли е това — прозвуча ми като онези метли за летене от книгите за Хари Потър, — но се оказа, че е вид гира с пружини за там долу11.

Както и да е, винаги съм смятала, че една жена не бива да се притеснява за тези неща, преди да е стигнала една определена възраст (макар че не съм сигурна каква трябва да е тя). Всъщност не съм сигурна и как точно се правят тези упражнения…

След краткия списък на Ванеса за нещата, които би искала да знае още преди години, изпитах лека паника, представяйки си се за миг в памперси за възрастни, защото съм почнала да се… Сещате се. Затова стискам и задържам, стискам и задържам. Това с перинеума не е шега работа.

Задържайки стискането си, включвам на първа, докато редицата коли срещу мен започва да се движи отново. Трафикът продължава да е лош заради отклонението. Ще бъде така до следващата седмица, размишлявам, гледайки големите жълти табели. Ще са ми нужни векове, докато се прибера. Е, поне имам достатъчно време за „кегелите“. Всъщност вече съм направила почти сто, мисля си гордо.

Въпреки че не съм много сигурна, че стискам правилните мускули. Май по-скоро просто си свивам и отпускам задните части. Намествам се на седалката, докато наближавам светофара. Добре, да опитаме отново. Този път ще броя до пет. Концентрирам се и се опитвам да стисна там отвътре…

Едно, две, три, четири…

Острият звън на телефона прекъсва концентрацията ми. Слагам слушалката на ухото си и отговарям.

— Здрасти, кукло — чувам глас, който не мога да сбъркам никога.

— О, здрасти, татко — казвам и изпитвам внезапно притеснение, че съм хваната да правя упражнения за стягане на тазовите си мускули от баща си. Което е нелепо. Не е като да ме е хванал да правя секс.

Добре, да заличим и тази картина. Положението не става по-добро.

— Обаждам се само да ти благодаря за прекрасните цветя. Пристигнаха вчера следобед.

— Чудесно — усмихвам се аз.

— Не е трябвало да си правиш този труд.

— Не ставай глупав, не е чак такъв непосилен труд — отговарям. И наистина е така. Просто се обадих в цветарницата и дадох номера на кредитната си карта, сещам се отново и изпитвам двойно повече вина, като се замисля за всичкото време, което татко е посветил на мен през годините. — Радвам се, че са ти харесали.

С периферното си зрение виждам нещо оранжево и внезапно си спомням.

— Татко, сещаш ли се за онзи стар „бръмбар“, който карах? — поглеждам напред и се опитвам да видя колата, но не откривам нищо. Сигурно вече е отминала.

— Господи, беше преди толкова години…

— 1997-ма — казвам автоматично.

— Да, точно така. По дяволите, добра памет имаш — възкликва татко и звучи впечатлен. — Моята напоследък е като решето.

— Да, да, спомняш ли си на кого го продаде?

— Дали си спомням…

Чакам търпеливо да се сети и междувременно мислено изброявам хората в селото, на които татко би могъл да продаде старата ми кола. Не че съм прекарвала много време там напоследък, но все пак не се сещам за някоя жена, която да има дълга черна къдрава коса. Чакай, ами момичето, което работи в заведението за риба и пържени картофи? Не, нейната е по-скоро с дължина до раменете. Освен това как би могла да работи там и да се размотава из Западен Лондон?

— Всъщност го дадох за скрап.

Все едно са ме залели със студена вода.

— Но аз го видях тук, в Лондон!

— Няма начин, скъпа. Последния път не мина на техническия преглед и го продадох на търговеца на скрап. Това си го спомням.

— Нали паметта ти беше като решето? — подкачам го аз.

— Може да имам лоша памет, но все още не съм станал сенилен старец — протестира баща ми. — Поне сам ходя до тоалетната.

— Е, явно някой го е оправил — продължавам да упорствам.

— Няма как, видях как го разфасоват със собствените си очи.

Той е толкова непреклонен, че за момент се разколебавам.

— Но това е невъзможно — казвам по-скоро на себе си.

— Не е възможно да си го видяла в Лондон.

Това започва да се превръща в един от нашите спорове. Татко греши, но както винаги, отказва да си признае.

— Татко, бъркаш.

— Не, ти бъркаш.

Уф, усещам познатото чувство. Нетърпение. Яд. Винаги става така. Разправяме се с часове и никой не печели, освен…

Внезапно съм осенена от истинско вдъхновение. Този път ще докажа, че съм права. Натискам спирачки, правя рязък завой в средата на пътя и се вливам в редицата от коли, движещи се в обратната посока.

Ще го намеря.

— Сигурно вече е превърнат в хиляди консерви — нарежда баща ми по телефона.

По дяволите! Къде изчезна? Огромен камион блокира пътя и не виждам нищо. След това го откривам. Точно пред мен е. Малко оранжево петно завива в странична улица. Все още съм приклещена от камиона и трябва да изчакам, докато най-накрая…

Подавам ляв мигач и отбивам все още с бясна скорост в тясната уличка тъкмо навреме, за да видя фаровете на завиващата зад ъгъла кола. Проклинам наум и продължавам да я преследвам. Завивам и аз, минавам под някакъв железопътен мост и се озовавам на друга главна улица.

И ето го „бръмбара“, чакащ на пешеходната пътека. Нареждам се плътно зад него. Вече мога да видя съвсем ясно номера на колата.

— Ето, татко, не си прав — провиквам се тържествуващо по телефона. — MUG 403! Това е старият ми номер!

Ха–ха! Баща ми най-накрая трябва да признае, че е сгрешил!

Само че от другата страна няма никой.

— Татко? — поглеждам към телефона. Няма обхват. По дяволите, случва се отново, колко неприятно!

Отбелязвам си мислено да се обадя на телефонната компания и да се оплача, а после пак насочвам вниманието си към „бръмбара“, който потегля напред. За момент се поколебавам дали да не обърна към къщи. Все пак, нали видях номера на колата? Това е моята кола, няма друго обяснение.

Обаче вече стигнах дотук… А и съм любопитна да разбера кой кара старата таратайка. Освен това, ако искам да победя убедително в спора с татко, ми трябват солидни доказателства, а на телефона си имам камера.

Няколко минути по-късно продължаваме да се движим по зелените улици на Камдън, Северен Лондон. Сега районът е доста скъпарски, а някога беше по-обикновен и именно тук живях през първите си години в Лондон. В онези времена можеше да наемеш стая за петдесет лири на седмица. Споделях заедно с още шест души една стара, типична за квартала къща с тераси. Намираше се на малка задънена улица, на гърба на местната църква.

Всъщност това е абсолютно същият път, по който се прибирах някога в квартирата си, осъзнавам, когато „бръмбарът“ внезапно поема вляво на един малък площад, без да даде някакъв знак. Ей богу, която и да е тази жена, е ужасен шофьор! Не дава мигач. Нито намалява на „легналите полицаи“, проклинам наум, докато оранжевата кола се отдалечава пред мен. Честно! Ако не внимава, ще съсипе окачването на колата.

Като се замисля, аз точно така я съсипах.

Малко след като ми минава тази мисъл през главата, завиваме отново и внезапно откривам, че се озовавам в началото на старата ми улица. Сякаш миналото отново оживява пред мен: „Тераса Килмейн“. Леле, минали са години, откакто за последен път съм била тук. А и не съм имала причина да идвам. Това е задънена улица, сещам се аз, и поглеждам отново към „бръмбара“, който все още се носи напред, докато в един момент, без никакво предупреждение, шофьорът набива спирачки и…

Хъм, ще бъде забавно, ако…

Колата поема точно по „Тераса Килмейн“.

Стомахът ми се свива.

Това е шега, нали?

Гледам как „бръмбарът“ се отдалечава надолу по улицата и се усещам малко замаяна. Като си говорим за съвпадения… Давам мигач и продължавам да следвам колата. Улицата изглежда абсолютно същата. Големи бели къщи с тераси, черешови дървета… Очите ми се устремяват напред. Преди живеех на номер 39, къщата гледаше към малкия площад точно в края на улицата. Проследявам с очи как „бръмбарът“ се насочва натам, шумът от ауспуха му се отразява с ехо в стените на къщите. Не изглежда да намалява скоростта си.

Не спирай пред номер 39.

В главата ми неочаквано отеква глас и подскачам. Осъзнавам, че се моля колата да спре пред друга къща. Която и да е. Само не номер 39. Би било прекалено откачено. Прекалено странно. Прекалено много съвпадения.

Пссс…

Червените фарове загасват. Точно пред номер 39.

Усещам как косъмчетата на врата ми настръхват. Да, да, чували сме за странни съвпадения. Веднъж четох статия за жена, която родила три пъти подред тризнаци, и то на една и съща дата. Е, каква е вероятността това да се случи? И все пак се е случило. Така че това, което става в момента, е същото, уверявам сама себе си. Донякъде.

Бързо изминавам още малко разстояние, изключвам двигателя и поглеждам през улицата. По дяволите, прекалено далече съм. Колебая се. О, какво толкова, който не рискува, не печели! Грабвам чантата си, слагам слънчевите очила и дори без да хвърля и един поглед в посока на „бръмбара“, се запътвам с делова крачка към площада в дъното на улицата.

Тук няма никаква промяна. Същата зелена градинка в средата, същите цветни лехи, същата малка пейка в центъра… Сядам на нея, изваждам книгата си „Как да намериш себе си“ и се преструвам, че започвам да чета. Усещам леко вълнение, сякаш съм в някой детективски филм и действам под прикритие.

След това в един миг абсурдността на ситуацията ме зашеметява. Боже мой, Шарлот, да не би да искаш да те арестуват? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Седиш тук и следиш някакво непознато момиче, което се опитва да паркира. Доста несполучливо, трябва да призная. Опитва отново и отново, всеки път е все по-зле… Дано колите отстрани са застраховани!

Честно, това е най-лошото паркиране, което някога съм виждала.

Преди години и аз…

Внезапно си спомням как преди години се опитах да обърна в едно малко пространство пред местното кафене и се качих на тротоара, карайки клиентите да разсипят питиетата си и да се разбягат. Моето паркиране беше нещо като семейна шега.

Някога постоянно разбивах калниците на новото „Волво“ на баща ми и няма никакъв начин да си спомня всички драскотини, които съм оставила по другите коли през годините. Слава богу, с годините станах по-добър шофьор, но когато бях на двайсет и една години, бях ужасна. Всъщност, когато живеех тук, веднъж се забих в…

Чувам трясък и…

… уличната лампа.

Двигателят заглъхва и вратите на колата се отварят. Силна музика залива мълчаливата улица: „What’s the slory morning Glory“. „Оейзис“. Изпитвам носталгия. Леле, много обичах този албум.

Сърцето ми започва да бие силно.

Внезапно музиката спира и един крак се показва от колата, после друг; вижда се и нещо, което може да бъде прието за пола, ако човек има добро въображение — толкова е къса! Горната част на тялото също е с доста оскъдно облекло — една мъничка и тясна блузка, разкриваща големи количества плът. Боже, каква… уличница, минава светкавична мисъл през главата ми. Къдравата тъмна коса пада върху лицето й и след като излиза от колата, мацката ми обръща гръб и отива да погледне задната част на „бръмбара“.

— Мамка му — започва да ругае, виждайки смачканата броня — мамка му, скапана лампа!

И доста груба, решавам с неодобрение. Как можах да си помисля дори за миг, че има някаква прилика с мен. Имам предвид, вижте я само! Почувствах се отново глупаво заради всичко, което направих досега, прибирам книгата в чантата си и се изправям. Видях достатъчно. Да, кара старата ми кола и живее на старата ми улица. И какво от това?

Момичето се обръща.

И замръзвам. Сякаш някой току-що хвърли отгоре ми гигантски камък.

Това не е възможно. Просто не може да бъде.

Вече виждам ясно лицето й и мозъкът ми напълно изключва. Предполагах, че е някаква игра на светлините, комбинация от недостатъчно сън и прекалено много стрес, но сега…

Облягам се на близкия парапет, за да не падна, и притварям очи. Чувствам, че мозъкът ми се е претоварил и всеки момент ще се изключи като повреден компютър. Защото това не е просто прилика, някаква сбъркана идентичност, непозната, която изглежда донякъде като мен, когато бях на двайсет и една години. Познавам я — метър и седемдесет, късата пола, черната очна линия, слънчевият загар. Познавам я цялата.

Усещам как очите ми ще изскочат от орбитите си.

Това съм аз.

Така, никога не съм била по-уплашена през живота си. Това не може да е истина. Не се случва наистина. Знам го с всеки милиметър от разумното си трийсет и едно годишно Аз. Това е сигурно и дори татко ще се съгласи с мен. Което означава, че халюцинирам. Че губя ума си.

Вратата на номер 39 се затваря с трясък и момичето изчезва в къщата. Постепенно идвам на себе си и поемам почти на бегом към колата си. Добре, Шарлот, просто се успокой. Ще си идеш вкъщи, ще вземеш един валиум и ще си легнеш. Ще заспиш и ще забравиш. Даже може и утре сутринта да си вземеш малко почивка от работата и да си починеш.

По дяволите!

Още една глоба! Стигам до колата си и виждам познатото пликче, пъхнато под чистачката на предното стъкло. Типично. Изваждам листа отвътре и го поглеждам с неприязън. Вече става досадно, нямаше ме само пет минути. Зачитам се:

Какво? Сърцето ми ще изскочи, гледам датата и цифрите започват да плуват пред очите ми…

Ръцете ми треперят. Не, това не може да бъде, просто не може…

Обхваща ме паника и изпускам листчето. Вятърът го понася, а аз се мятам в колата, запалвам двигателя и потеглям с бясна скорост. Трябва да се махна оттук. Колкото се може по-бързо.