Ако върнеш времето назад

Трийсет и трета глава

Малко по-късно дизайнерът отпрашва със своя „Мини Купър“, а Лари се присъединява към мен на тротоара, за да изчака такси, което да го закара обратно до хотела му. Предлага ми да ме хвърли до колата ми, но аз отклонявам предложението му и му казвам, че имам нужда от малко разходка и ще походя пеша.

— Добро момиче, стягай мускулите — казва той одобрително и ме потупва по задника.

Подскачам. Но Лари го прави така шеговито и добронамерено, че ще изглеждам глупаво, ако го направя на въпрос.

— Ще добавя няколко последни щрихи към презентацията този следобед — отбелязвам с най-професионалния си тон. — Има още едно-две неща, които трябва да финализирам и тогава ще бъдем вече напълно готови за представянето утре следобед.

— Страхотно — усмихва се широко той.

— Освен ако не искаш да добавиш още нещо?

— Само че беше изключително удоволствие да се работи с теб — казва Лари и ме фиксира с тези пронизващо сини очи. Сигурна съм, че носи цветни лещи. Никой няма такива сини очи.

Отстъпвам леко назад.

— Ъ, да, благодаря. За мен работата с теб беше удоволствие.

— Да се надяваме, че това е само началото — очите му не се откъсват от мен. Всъщност той дори не мига, забелязвам, и това ме изнервя леко. — С теб можем да извървим дълъг път напред заедно, Шарлот.

Не знам дали защото ми казва името правилно за пръв път, или просто заради начина, по който го каза, но се смущавам ужасно, косъмчетата на ръцете ми настръхват и тялото ми се вцепенява.

— О, виж, ето едно такси — викам аз, за да сменя темата. Започвам да махам като побъркана, за да привлека вниманието на шофьора. Първоначално таксито поема в друга посока, но после прави обратен завой и спира до нас. Изпитвам огромно облекчение.

— Ъъъ, благодаря — казва Лари и ме поглежда особено.

— Няма проблем. Това е част от задълженията ми — отвръщам аз на един дъх.

— Сигурна ли си? Изглеждаш уморена. Да те закарам все пак — Лари държи вратата отворена пред мен и повдига въпросително вежди.

— Не, добре съм, благодаря.

— Добре, ще се чуем утре, преди презентацията — скача в таксито и затръшва вратата, след това смъква прозореца. — Ще чакам с нетърпение.

Пак усещам онова притеснително чувство, но го пренебрегвам. Винаги съм нервна преди презентации, особено когато подготовката е толкова кратка. Напълно нормално е.

— Да, и аз също — усмихвам се широко и след като таксито потегля, мятам чантата си на рамо, вдигам куфарчето си и се отправям на обещаната разходка.

Която продължава около пет минути.

Веднага след като таксито завива зад ъгъла, изпускам чантата и куфарчето си на земята и се строполявам на близката пейка. Подпирам се с лакти на коленете си, скривам лицето си с ръце и се опитвам да нормализирам дишането си. Чувствам се ужасно. Мога буквално да усетя как стресът излиза през порите ми, залива пейката и се процежда на тротоара в една огромна, отчайващо огромна локва. Локва от стрес.

В този момент би трябвало да съм най-щастливото момиче на света. Най-новият ми и най-голям клиент ме харесва, намерихме идеалното място за неговата първа английска клиника, а презентацията е след по-малко от ден. Не можем да се провалим. Ще имаме изумителен успех. Това ще тласне кариерата ми в изцяло нова сфера. Името ми ще излезе на международния пазар. Ще имаме хиляди публикации, повече клиенти. А Лари Голдстийн ще говори за агенция „Мериуедър“ навсякъде, не само в Англия, но и когато се изявява в Щатите. Ще се разширим, ще наемем повече хора, ще разкрием нови офиси… Божичко, това е всичко, за което някога съм мечтала.

Само че…

Оливър.

Връщам се мислено към неделя следобед. Разходката в парка с него и Уелингтън. Как се смеем, когато Уели гони пръчките, които му хвърляме. Как си говорим за всичко и нищо. Пием чай и ядем масленки с дядо му.

Неговият дядо.

Чувствам как сърцето ми спира. Не мога да го направя. Не мога да му отнема магазина, неговото препитание, живота му. Спомням си думите му: „Тук срещнах последната си жена, Вети. Дойде да си купи китайски сервиз за чай… Антиките са в кръвта ми, а и вижте ме, аз самият съм антика сега.“

Ами да, той и без това сигурно скоро е щял да се пенсионира, утешавам се аз. Все пак, сигурно е над осемдесет години. Сигурна съм, че Оливър ще ме разбере. Макар да се съмнявам, че ще мога някога да го погледна в очите — него и дядо му, мисля си с тъга.

— Прекрасен ден, нали?

Един непознат глас ме сепва и когато се обръщам, виждам, че до мен, на пейката, седи възрастна жена. Протегнала е краката си напред, за да си починат, и е повдигнала набръчканото си лице към небето. Прилича на посивяла котка, препичаща се на слънце.

Дори и да е била тук по-рано, не съм я забелязала, но в момента дори да завали внезапно сняг, едва ли ще ми направи впечатление.

— Щом казвате — промърморвам аз в отговор и въздъхвам тежко.

Жената обръща глава към мен и ме поглежда.

— Нека да позная. Мъж.

— Моля?

— Тази въздишка. Направо е смазваща — усмихва се съчувствено тя.

О, стига. Защо всички си мислят, че ако някоя жена страда и въздиша, то винаги е заради мъж?

— Не, не е мъж — казвам възмутено. — Имам проблем в работата.

— Разбирам — кима тя, но нещо в начина, по който го казва, ме кара да си мисля, че въобще не ми вярва.

— Е, всъщност, не е точно проблем — добавям аз. — Клиентът ми е наистина щастлив от всичко, което правя, но…

— Вие не сте истински щастлива — завършва тя.

Поглеждам я. Казва го толкова убедено, сякаш знае точно какво ме тревожи и как се чувствам, но, разбира се, това е невъзможно. Тя е просто една възрастна дама, със снежнобяла коса, с дебело вълнено палто, въпреки че е лято, и с бастун, забелязвам аз, който стиска здраво. На ръката й, до брачната й халка, има красив пръстен с изумруд във формата на цвете, отразяващ слънчевите лъчи. Сигурно е на около осемдесет години. Какво може да знае за живота ми и за начина, по който се чувствам?

— Ами, не е толкова просто — опитвам се да й обясня. — Виждате ли, засегнати са и други хора — Оливър и дядо му. Заради мен дядо му ще загуби магазина си — след като веднъж започвам, изглежда, че повече нищо не може да ме спре и изливам всичко, което ме мъчи. — Което означава, че Оливър вероятно ще ме намрази, както вече го е правил — преди десет години, когато го пренебрегнах — за секунда си спомням как се опитах да го запозная с Лоти, а тя не му обърна никакво внимание, защото през цялото време мислеше за тъпия Били Романи. — Но за това всъщност не съм виновна, защото по онова време не си падах по добри момчета, просто не ги забелязвах. И само защото преди няколко дни отидох на купона за рождения си ден отпреди десет години и вече бях на трийсет, когато го видях отново, този път го забелязах — а той беше на двайсет, и така имах втори шанс — споменът за Оли зад бара в онази шарена тениска кара стомахът ми да се преобърне. После усещам и пърхане на пеперуда. Майчице! — А после разбрах, че той е барманът от ресторанта… — внезапно усещам, че дрънкам безсмислици и спирам.

На другия край на пейката възрастната жена ме гледа развеселено.

— Както вече казах, сложно е — завършвам накрая.

Но тя просто се усмихва, навежда се към мен и докосва ръката ми нежно.

— Животът не е сложен. Всъщност е съвсем прост. Ние го усложняваме непрекъснато. Важните отговори са лесни. Ще разбереш какво да кажеш, когато моментът дойде.

Решавам да не се връщам в офиса. Просто не мога. Обаждам се на Беа и й казвам, че се прибирам у дома и ще работя оттам. Качвам се в колата си и се запътвам към вкъщи. Поне нещата не могат да станат по-зле, утешавам се аз, докато вися в задръстването по Холанд Парк авеню и разсеяно зяпам глобата за паркиране, пъхната под чистачката.

Телефонът ми звънва и ме откъсва от размишленията ми. Поставям хендсфрито си и отговарям.

— Здрасти, Шарлот, аз съм.

О, мамка му, могат. Ванеса е.

Някой все едно ме хваща за гърлото. След цялата тази история през деня напълно забравих за Ванеса и Джулиан и за сутрешния ми разговор с Беатрис.

— Хей, Ванеса, как си? — казвам спокойно, опитвайки се да звуча нормално, доколкото е възможно. Измъчва ме добре познатият въпрос, който се появява в някой момент в отношенията между две приятелки: „Ако разбереш, че гаджето на приятелката ти я мами, ще й кажеш ли?“ Когато разигравахме тази ситуация преди, винаги отговарях: „Да, естествено.“ Сега обаче залозите са по-високи. Сега двамата споделят нещо повече от сирене, парче пица или един диван. Сега става въпрос за деца, къща, съвместен живот.

— Не много добре.

О, божичко, тя знае. Личи си по гласа й. За секунда изпитвам огромно облекчение, че не трябва да я лъжа, но притеснението ми за нея е по-силно.

— Защо? Какво има? — опитвам се да звуча спокойно. Последва кратко мълчание и после…

— Открих квитанция.

Странно е как две толкова обикновени думи могат да имат толкова силен ефект върху мен и могат да ме накарат да се разтреперя, да спра да дишам за кратко и да се изпотя цялата, но го постигат.

— Каква квитанция? — питам притеснено. Каквото и да е, не е нещо хубаво. Все пак най-добрата ви приятелка няма да се обади, за да ви каже, че е намерила квитанция от хранителния магазин, нали?

— От магазин за бельо.

Първо презервативите, после апартамента в хотела, сега и това. Сърцето ми забива силно, но се опитвам да се успокоя. Така, нека да ограничим щетите. Трудно е да се види положителното в тази ситуация, но нали затова съм пиар? Ако някой може да оправи нещата, това съм аз.

— О, късметлийка — възторгвам се аз, може би малко по-пресилено от необходимото. — Джулиан сигурно ти е купил секси бельо и е искал да те изненада.

— Да бе, да — изпухтява Ванеса. Нещо ми подсказва, че не е много убедена. — Два размера по-малък, отколкото нося? С чашка В? Обадих се в магазина, дадох им баркода от бележката. Ако се побера в сутиен десети размер, ще бъда повече от изненадана. Ще бъде истинско чудо.

Има право. Обичам много Ванеса и смятам, че изглежда страхотно, но няма начин да влезе в десети размер. А гърдите й — те карат всички като мен, които правим чудеса от храброст със суперскъпи сутиени и подплънки, да се пръскаме от завист — не са виждали никога, никога, ама никога отблизо нещо по-малко от чашка с размер двойно D.

— Може би се е объркал? — продължавам да споря аз. — Мъжете са безпомощни в подобни ситуации. Майлс винаги мислеше, че нося десети размер.

— Ти си десети размер, Шарлот.

— О, да, да… Е, разбираш какво имам предвид — само дето аз самата не знам какво да й кажа в този момент, а не мисля, че и тя разбра, защото отсреща се мълчи.

— Съжалявам. Знам, че сигурно си много заета. Ще затварям.

— Не, добре съм, не ставай глупава — казвам бързо аз.

— Наистина ли? Убедена ли си? — тя звучи толкова благодарна, че се чувствам два пъти по-виновна.

— Разбира се. Има ли нещо по-важно от най-добрата ми приятелка? — тъкмо казвам тези думи и моят „Блекбъри“ започва да звъни. Беатрис е, но не вдигам.

— Не знам какво да правя — въздъхва Ванеса. Тя звучи отчаяно и внезапно си спомням как седеше на опашката в дамската тоалетна в бара и обясняваше екзалтирано колко много е влюбена в Джулиан. Почвам да се питам как стигна дотук след всички тези години, да седи на телефона и да ми се оплаква, че мъжът й изневерява.

— Защо не го попиташ? — предлагам аз. — Да бъдеш честна.

— Не мога. Тогава той ще разбере.

— Какво ще разбере?

Сега и на телефона ми светва лампичката, за да сигнализира, че ме търсят по другата линия. Отново е Беатрис. Стискам зъби и продължавам да го пренебрегвам. Може да изчака. Едва ли е нещо важно.

— Не съм направила нищо лошо — започва да се оправдава тя. — Просто перях и намерих бележката в джоба му… Добре де, направих го! — не издържа тя. Мога да чуя как дърпа нервно от цигарата си от другата страна на линията. — Претърсих дрехите му. Затова не мога да му кажа. Ще разбере.

— Виж, сигурна съм, че не е това, което си мислиш. — И което и аз си мисля. — Само почакай и ще видиш, че има разумно обяснение.

Лампичката спира да свети. Добре. Сега ще мога да се концентрирам върху разговора.

— Какво например? — пита Ванеса. — Намерих квитанция за бельо, което не е с моя размер и не е вкъщи. Повярвай ми, прерових цялата къща. Не е тук. Значи го е купил за някоя друга.

— Ами… може би е бил с колега, който изведнъж си е спомнил, че има годишнина от сватбата си и е отскочил до магазина, за да купи секси бельо на жена си, но след това е осъзнал, че си е забравил портфейла в офиса и затова Джулиан му е услужил и го е купил със своята карта.

Фантастична история, Шарлот, казвам си сама. Обърнах нещата с главата наопаки и сега Джулиан изглежда като герой вместо като измамно, лъжливо копеле.

Каквото той, разбира се, не е. Защото колкото повече си мисля за него, толкова повече отказвам да повярвам, че Джулиан може да направи такова нещо. Да, знам как изглежда, когато се изправиш лице в лице с фактите, и знам, че всички сме чели за футболисти, които правят така, и политици, и музиканти, и мъжът от съседната къща, смятан за стълб на обществото. Но това е Джулиан и макар да знам, че нещата между тях в момента не вървят добре, той обича Ванеса и никога не би направил подобно нещо.

— Хъм… — Ванеса не ми изглежда много убедена. — Предполагам, че донякъде е възможно…

— Разбира се, че е възможно. Имам предвид, разумните обяснения са хиляди — спирам се бързо. Добре, Шарлот, не насилвай късмета си.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

Другата линия започва да звъни отново. Беатрис е. Пак. Доста е упорита. Този път вече не мога да я пренебрегна.

— Виж, Ванеса, наистина съжалявам, но ще затварям — казвам със съжаление. — Асистентката ми се обажда и трябва да вдигна. Може да е нещо за утрешната ми презентация с Лари Голдстийн.

— О, как е той? — пита тя и се оживява. — Давал ли ти е други аванси?

— Той е женен! — възмущавам се аз.

— Именно — шегува се Ванеса.

Оставям забележката й без коментар. Макар че съм доволна, че черното й чувство за хумор се върна.

— Виж, ще ти се обадя отново.

— Вероятно тогава ще съм разведена.

— Ванеса!

— Шегувам се, шегувам се. Добре съм.

Знам, че не е добре. Далеч от добре е, но какво да направя? От офиса ме търсят заради нещо, което вероятно е спешно, бракът на приятелката ми може да е в сериозна криза, отговорна съм за ограбването на един възрастен човек и за пренебрегването на внука му преди десет години и според един имейл от Майлс, който получих тази сутрин, дължа около седемстотин лири обезщетение заради провалените огледи. И все още не съм се обадила на мама, след като предишният ни разговор неочаквано прекъсна, спомням си внезапно.

Нещата се случват едно след друго. Сякаш се лутам насам–натам и се опитвам да върша няколко неща едновременно, като онези хора от цирка, които балансират с чинии — прибавят една след друга, като не спират да ги въртят, но в един момент ги изпускат и те падат на земята и се разбиват на милиони малки парченца.

Бързо се разделям с Ванеса и вдигам другата линия.

— Здрасти, Беа, какво има?

Но аз не мога да си позволя да изпусна чиниите. Защото, ако това се случи, кой ще събира парчетата?