Ако върнеш времето назад

Двайсет и девета глава

Две чаши чай и три масленки по-късно Оливър се захваща да помага на дядо си за опаковането на някои от по-тежките вещи за неизбежното преместване. Предлагам помощта си, но старият човек се възпротивява енергично.

— Благодаря ти, скъпа, но това е мъжка работа — пуфти той зад препарирана мечка с човешки размер. Тя се е изправила на задните си крака, а устата й е зейнала в мълчалива зловеща закана.

— Добре, щом сте сигурни — обикновено се чувствам задължена да споря при такава явна сексистка забележка, но в този случай предпочитам да си замълча.

— Едно, две, три, давай! — с шумен трясък мечката внезапно е вдигната от пода и се озовава на раменете на Оливър, който прикляква изненадано. — Господи, дядо, това чудо тежи цял тон!

— Спри да се оплакваш. Когато бях на твоята възраст, можех да нося по една от тези на всяко рамо.

— Какво? Били са чифт? — пъшка Оливър и прави гримаса, когато върху него се изсипва десетилетен прах.

— Аха. Продадох Фред на един японец през 1952 г. и сега ми остана само Джинджър.26 — Въздъхва тежко и погалва грозния звяр нежно като домашен любимец.

— Това е Джинджър? — питам с недоверие.

— Да, кръстена е на танцьорката — заявява старецът с гордост. — И двете са красиви, не мислиш ли?

— Мисля, че ще припадна, това мисля — жалва се Оливър, все още опитвайки се да извлече животното до другия край на магазина.

Бързо се махам от пътя му и решавам, че е време да си тръгвам.

— Ами, добре, аз май е по-добре да си ходя. Радвам се, че се запознахме — протягам ръка, за да се сбогувам с дядо му, но той очевидно не си пада по официалните отношения, придърпва ме към себе си и ме целува по двете бузи, като отърква плътно в лицето ми пълните си с трохички дълги мустаци.

— Сигурна ли си, че не искаш една хубава сребърна каничка за мляко? — предлага ми той. — Или двойка месингови коне?

— Не, благодаря ви — казвам с усмивка, когато се освобождавам от прегръдката му. Обръщам се към Оливър, но той още е наведен под тежестта на гризлито, което се опитва да удържи на раменете си. — Ами, ъъъ…, чао.

Спирам неловко в средата на магазина, наблюдавана от острия орлов поглед на дядо му и на Уели, двамата спират да правят това, с което се занимават в момента, а именно душенето на крака на масата за трапезария и бърсането на праха от месинговите коне.

Оливър спира бавното си приплъзване с мечката на гърба и подава главата си изпод главата й.

— О, привет отново — целият е зачервен и останал без дъх. — Тръгваш ли си вече?

Не бъркам нали, изглежда разочарован? Става ми приятно.

— Да, ще повървя още малко — казвам и внезапно усещам, че започвам да се притеснявам. — Провери пак за часовника ми, моля те… — напомням му на тръгване и загризвам нокътя на палеца си. Веднага се сепвам и дърпам ръката си от устата си. Какво правя? Отдавна не си гриза ноктите пред хора? Не и откакто ходя на маникюрист. — Знаеш, трябва да…

— … се върнеш по стъпките си.

— … се върна по стъпките си.

Завършваме изречението едновременно, после се засмиваме на съвпадението, но всъщност не обръщам голямо внимание на това какво съм казала. Мисля, че и той също, защото ме поглежда странно. Или си въобразявам?

Сигурно, решавам най-накрая, я се стегни! Имам предвид, в момента не съм в най-бляскавия си вид все пак. Почти не съм спала, току-що скъсах с приятеля си, вероятно ми се е вдигнала кръвната захар от сладоледа и масленките и не спирам да мисля за бармана, когото срещнах преди десет години и който сега е на път да бъде смазан от гигантска препарирана мечка.

Не си спомням това да го имаше в някой от етапите, за които пишеше в онази книга за самопомощ.

— Ще можеш ли да се прибереш сама?

— Да, разбира се — казвам и махам небрежно с ръка, но ми става приятно, че е загрижен. — Оставих колата си пред ресторанта.

— Много ли ще трябва да шофираш после?

— Не, живея само на пет минути оттам, при църквата, на Спенсър авеню — отвръщам бързо. Изведнъж ми става горещо и задушно и изпитвам нужда да изляза навън и да подишам чист въздух.

— Ами, ако си наоколо, може да се отбиеш в ресторанта довечера.

— Да, може…

Всички мълчим.

— Ами, още веднъж благодаря за чая — обръщам се към дядо му, който поруменява от удоволствие, макар че се преструва, че е вглъбен в почистването на конете си.

— А, няма защо, скъпа — казва той, сепвайки се уж изненадан, все едно едва сега ме е чул, а не е слухтял през последните пет минути какво си говорим с Оливър.

— Успех с Джинджър — добавям с най-небрежния си глас, след което погалвам Уели по главата и излизам от магазина.

Поправка: преди това се блъскам в шкаф от осемнадесети век, натъртвам коляното си, преборвам се с вратата, която очевидно е заяла, най-накрая успявам да я отворя, но забравям стъпалото отпред и почти се изтърсвам на улицата. Честно, не знам какво ми става. Сякаш отново съм се превърнала в непохватното момиче на двайсет и една години, мисля си, докато вървя по улицата и бузите ми направо пламтят от притеснение. Не, на двайсет и две, поправям се, като се сещам за купона от миналата вечер.

След прашния полумрак на антикварния магазин сега ми се струва, че слънцето грее още по-ярко. В бързината тази сутрин не съм си взела слънчевите очила. Вървя и примижавам срещу слънцето, когато забелязвам няколко обикновени магазинчета за очила и други джунджурии. Ще си купя един чифт, за да се прибера до вкъщи, решавам, и се запътвам натам.

Има доста голяма тълпа. Хората се блъскат около стойките с очилата и пробват различни видове очила. За момент си мисля дали да не се откажа. Ето защо си купувам очила от „Харви Никс“. Затова, а и защото там са оригинални и дизайнерски и с подходящите стъкла за защита от ултравиолетовите лъчи, мисля си с известно пренебрежение към цирка около мен, докато най-накрая се сдобивам с евтино копие на последния модел очила на „Шанел“.

Макар че и тези имат слънцезащитни лещи, откривам с изненада, когато си ги слагам. Продавачът на щанда вдига огледалото пред мен и се оглеждам в него. Разбира се, когато си ги сложа, ще се забелязва, че са евтини и пластмасови и…

Уау, изглеждат страхотно.

Завъртам главата си наляво, после надясно и изпитвам позабравено вълнение. Не съм го усещала от години, но чувството не се забравя: вълнението от това да намериш изгодно нещо хубаво.

— Имате ли още от тези, които тя носи? — пита една жена и сочи към мен.

— Не, съжалявам — поклаща глава продавачката, — бяха последните.

Залива ме силна ударна вълна от адреналин. Взех последните! Което, разбира се, ги прави още по-ценни.

Вадя бързо десетачка от чантата си, плащам за очилата и се запътвам към парка. Божичко, каква невероятна придобивка, мисля развълнувано, и се оглеждам във всяка витрина по пътя. Чудя се дали няма да намеря още нещо интересно? Може би трябва да погледна набързо в някое от тези магазинчета.

По навик поглеждам към китката си, но, естествено, часовникът ми го няма, затова посягам към моя „Блекбъри“. Мога да проверя на него колко е часът. Търся го в джоба си, но изведнъж се сещам, че го оставих в колата си.

Ядосвам се от разсеяността си, но същевременно изпитвам и едно друго чувство, осъзнавам внезапно: чувство на свобода, на лекота. Сякаш пред мен се е отворила врата, разкриваща нови възможности; чувствам се като ученичка, избягала от час.

Ограниченията на времето винаги са били за мен напълно реални, като стените на класната стая, така че сравнението е съвсем на място. А сега имам шанс да си поиграя малко, сякаш съм в голямо междучасие.

Обикновено бих поела по най-бързия път към къщи, но поне веднъж не ми се иска да бързам, което е доста необичайно за мен, защото аз винаги бързам за някъде. Без часовник времето вече не е разделено на секунди, минути и часове, които те притискат и които трябва да пресмяташ, преценяваш и пазиш. Превръща се в една спокойно течаща река, която постепенно те обгръща отвсякъде.

Днес тръгвам по дългия път, през пазара, без да бързам. Опитвам се да забавя крачка, но в началото не ми се удава. Краката ми сякаш са програмирани да тичат, ръцете ми се размахват напред и назад като механично бутало, но полагам всички усилия да намаля темпото, минавайки край сергиите и изнесените на тротоара кафенета. Искам да се насладя на усещането, че ме има, че съм тук, а не да тичам отнякъде за някъде. Вдишвам дълбоко въздуха с пълни гърди, вместо обичайните ми задъхани пресекулки. Спирам за миг и се оглеждам около себе си. Усмихвам се вътрешно.

За пръв път от много време мога съвсем буквално да усетя аромата на кафето.

Нямам идея колко време съм се разхождала из „Портобело“, но знам, че дълго се любувах на кованите златни пръстени с цветни полускъпоценни камъни от Непал и гледах с истинско удивление изумителни рамки за снимки, направени от клавиши на стари пишещи машини.

Божичко, забравила съм колко забавен може да бъде битпазарът, мисля си аз, но една жълта индийска блуза, закачена на близкия щанд, ме разсейва. Топлият бриз я развява пред очите ми, пайетите около врата улавят слънчевата светлина и блещукат като малки звезди и преди да се усетя, вече преговарям с продавача и в крайна сметка я получавам срещу шест паунда. Шест паунда! Невероятно е. Не е за чудене, че някога купувах дрехите си само от битпазарите.

Радвам се на придобивките си и вече съм готова за следващия улов. Не ми налага да чакам дълго. Пред следващия магазин стои малка китайка с дузина каси, пълни със стари дрехи, и все още въодушевена от най-новите си находки, решавам да се пробвам и тук. Пробвам едно след друго почти всичко в тясната малка съблекалня. Повечето дрехи са ужасни, някои са даже по-лоши от ужасни и тогава изведнъж цялото ми същество се разтреперва, защото я виждам: една невероятна синя копринена рокля с дълбоко деколте, която изглежда като нещо, което може да видите на страниците на „Вог“, и е ясно, че струва цялата ви месечна заплата. Уникална е. Никога не съм виждала някой да носи подобна. Купувам я, без да се замислям и за секунда.

Вече съм набрала скорост. По-надолу има сергия с обувки втора употреба. Останала почти без дъх от вълнение, грабвам чифт златисти обувки с висок ток. О, изглеждат невероятно и са толкова евтини, казвам си аз, докато ги пробвам. Ауч. Пръстите ми се смачкват отпред. Опитвам се да ги размърдам, но стъпалото ми се приплъзва още по-напред. Всъщност обувките са ужасно неудобни. Освен това пластмасовото токче е грозно, решавам, оглеждайки се в огледалото.

Изведнъж се вцепенявам. Какво правя? Събувам обувките и ги връщам на сергията. По-младото ми Аз може и да ми е припомнило за радостта от пазаруването на дрехи от битпазарите, но има едно нещо, което съм научила през годините и от което не бих се отказала никога.

Отбелязвам си наум да го включа в списъка веднага щом се прибера вкъщи:

Защото има някои неща в живота, за които си струва да харчиш пари, и обувките на „Джими Чу“ са едно от тях.

Доволна от себе си, пъхам обратно краката си във великолепните си сандали с ортопедичен свод и ръчно шити подметки и се запътвам към парка.