Ако върнеш времето назад

Първа глава

Шшш… шшш… шшш…

Ах, съвършеното блаженство. Да слушаш как вълните нежно заливат пустинните брегове — пенливите бели върхове галят самотната плажна ивица, преди да се отдръпнат обратно. Шшш… Идват и си отиват. Като най-прекрасната приспивна песен. Отпускаща. Успокояваща. Нежна. Умът ми се носи по вълните. Тялото ми плува. Аз съм в центъра на пълния мир и покой…

„Бийп-бийп-бийп!“

По дяволите! Не, не съм. Аз съм в апартамента си в Лондон, понеделник сутрин е и съм грубо събудена от пронизващия звън на будилника.

Сърцето ми бие, умът ми препуска, изтърколвам се от леглото, повдигам ароматерапевтичната маска от очите си и поглеждам колко е часът: 06.00. Стомахът ми се свива. Господи, кога стана? Имам тренировка с личния си инструктор преди работа, трябва да се приготвя.

„Биййййп!“

Веднага.

Спирам алармата и отмятам чаршафите. Току-що ги купих. Направени са от чист органичен неизбелен памук, който както ме увери продавачът в „Джон Люис“ — е полезен за алергичните хора. Имам хиляда алергии, което е доста неприятно и притеснително, защото ме кара да приличам понякога на онези досадни типове, които носят „Крокс“2 и си мислят, че е готино да демонстрираш чувствителността си към природните аромати, но аз наистина съм алергична. Честно. Както и да е, реших да пробвам с тези чаршафи. Не съм сигурна, че ще ми помогнат, а и само като се сетя колко платих за тях, очите ми се насълзяват.

Алармата е изключена, но все още не мога да събера сили да се надигна. Лежа на леглото с разперени ръце и крака като морска звезда, маската е на главата ми, ароматизаторът в стаята изпуска малки облачета пара. Уредбата ми продължава да свири. Пуснала съм диска с „Отпускаща океанска музика“ за по-спокоен сън. Налага се да правя такива неща, защото не само имам хиляди алергии, но и спя лошо. Просто ужасно. Трудно ми е да преминавам от едно състояние в друго. Когато затворя очите си и се опитам да заспя, главата ми се изпълва с всички незначителни дреболии, които са изпълвали деня ми — те жужат и се реят из съзнанието ми като милиони пчели.

Веднъж се опитах да ги преброя, както се прави с овцете, но ефектът беше обратен. Вместо да заспя, се разбудих напълно и прекарах цялата нощ в гледане на ужасни телевизионни програми за гафове при пластични операции. Не само че на следващия ден бях напълно изтощена, но оттогава имам тези странни кошмари за обновяването на вагините. (Повярвайте ми, има такова нещо като прекалено много информация.) Така че онова беше последният път, когато реших да пробвам нещо подобно.

Като стана дума за това, може би ще ми бъде от полза, ако отделям повече от пет часа за сън. Вчера приключих с главата от „Как да намериш себе си“ към един през нощта. Но нали всички успели жени са карали почти без сън? Маргарет Тачър управляваше цяла страна, спейки само по четири часа, а и все чета статии как Мадона става в четири часа сутринта, за да прави Ащанга йога.

Прозявам се. Мога да полежа още пет минутки в леглото, а? Хайде де, от пет минутки нищо няма да стане, нали?

Свивам се отново на кълбо, но веднага ми става гузно. Всъщност, като се замисля, по-добре да са само две минутки. Предстои ми ужасна седмица. Утре ще се срещам с потенциален нов клиент — Лари Голдстийн, много известен козметичен стоматолог от Лос Анджелис, който прави усмивките на всички големи холивудски звезди. Ще отваря първата си (засега) клиника в Лондон и си търси пиар агенция, която да го представлява. Моята, надявам се.

Обзема ме пристъп на гордост. Все още не мога да повярвам, че си имам собствена фирма — пиар агенция „Мериуедър“, — която според скорошния коментар на бизнес страниците в „Телеграф“ е „бутикова агенция за връзки с обществеността със седалище в Лондон. Специализирана в областта на здравето и красотата, агенцията е създадена преди три години от Шарлот Мериуедър (това съм аз!), пиар експерт с опит в журналистиката, която се гордее, че осигурява на клиентите си индивидуално и лично отношение“.

Което ми напомня, че трябва да проверя дали мистър Голдстийн има някакви по-особени хранителни предпочитания. Миналата седмица бях направила резервация за клиенти в новия суши бар, за който се чака по месец (за да получа маса там, трябваше да моля, заплашвам и най-накрая да подкупя ресторанта с обещание, че ще го спомена ласкаво в следващото си прессъобщение), а когато отидохме, се оказа, че изпълнителният директор на компанията е бременна и не може да яде сурова риба.

Пристъпът ми на гордост светкавично е залят от познатата вълна на паника.

Добре, тези допълнителни две минути в леглото… Нека бъде една.

Ммм да, и не бива да забравям да отговоря на имейлите от личния си финансов съветник. Вече навърших трийсет и трябва да помисля за пенсионния си фонд. Очевидно акциите ми в Югоизточна Азия се движат добре, но има още какво да се желае за пенсията ми. И всякакви подобни очарователни неща, ако разбирате за какво говоря.

55 секунди.

Затова трябва да си купя от онези книги в Амазон.ком — „Инвестиране за хора, които доскоро са мислели, че Дау Джоунс е уелски тенор“ или нещо в този дух.

50 секунди.

Майлс, приятелят ми, казва, че е много важно да имаш план за бъдещето си. Той се занимава с недвижима собственост и винаги говори за сигурност и инвестиции. Всъщност миналата седмица, докато бяхме в леглото и си говорехме за ипотеки за закупуване на имоти, които след това се дават под наем, изведнъж изключих и си представих как целувам Джейк Гиленхал. Ммм, после си помечтах и за нещо повече…

45 секунди.

Но това е нормално. Всеки си има своите фантазии. Знам, защото го прочетох в една от книгите ми за самопомощ. С Майлс сме заедно от година и половина и имаме чудесна връзка. Е, сексът не е винаги съвършен, но това не е всичко, нали? Когато бях по-млада, сексът беше наистина много важен, но и без него има толкова други неща, които ни свързват.

40 секунди.

Като химическото чистене. Да не забравя да взема дрехите си от химическото чистене.

35 секунди.

И да напазарувам. Ходя в онзи готин магазин с органични продукти, където веднъж засякох Гуинет Полтроу да си купува картофи от сорта „Крал Едуард“. За съжаление там е доста скъпо — бананите са по 2,50 лири, — но наистина се опитвам да ям здравословно, балансирано и само естествени храни, без химикали. Миналата седмица обаче бях прекалено заета и в момента хладилникът ми е празен.

Всъщност излъгах. Пълен е с ужасни загниващи зеленчуци. Това е единственият проблем с органичните продукти. Много бързо се развалят, за разлика от боклуците, пълни с консерванти и многобройни Е-та. За да бъда съвсем честна, ще си призная, че обикновено изхвърлям всичко и излизам да ям някъде навън.

30 секунди.

Което ми напомня. Обещах на Майлс тази вечер да сготвя нещо. Е, добре де, „сготвя“ е малък евфемизъм. В моя случай това означава да извадя от чантата опакованата, предварително измита салата от магазина и да я аранжирам в чинията с порция ризото от топлата витрина. Голям фен съм на готовите ястия. Да, излизат доста скъпо, но си струват цената. Имам предвид, опитвали ли сте да правите ризото? Отнема години. Часове! Цялата тази загуба на време, докато разбъркваш зеленчуците на всеки пет минути, а междувременно се напиваш от бялото вино, предназначено за ризотото. (Ами, нали все пак трябва да правиш нещо, докато бъркаш проклетите зеленчуци — толкова е досадно!) След това за допълнение ризотото става лепкаво и безвкусно и ти трябват седмици, докато го изядеш, защото е като някаква магическа каша и това, което някога е било само две купички ориз, сега се е превърнало в пихтия, която може да нахрани цяла армия.

Умът ми се задвижва с обичайните си 160 километра в час, обръщам се и прегръщам отново възглавницата си.

25 секунди.

Като се замисля, няма да имам време да пазарувам. По-добре да ядем навън. Няма проблем. Тъкмо ще имаме извинение да пробваме новия ресторант в края на моята улица. Отвориха го преди няколко седмици и ми се иска да го видя.

20 секунди.

О, Господи, изведнъж се сещам: днес е рожденият ден на татко.

Сърцето ми спира. Мама ми остави три съобщения миналата седмица, за да ми напомни, и аз пак забравих. Дори не му изпратих картичка. Татко ще се притесни, ако не получи поздравителна картичка по пощата. Миналата година му изпратих картичка по имейла, тъй като — както обикновено, имах много работа, но когато му се обадих, беше доста сдържан и тих и мама взе телефона и започна да ми говори разни дреболии.

15 секунди.

Стомахът ми се свива. Добре, Шарлот, не се паникьосвай. Ще получиш обрив на гърдите и ще трябва да ходиш цяла седмица с поло като Даян Кийтън в „Невъзможно твой“. Ще се обадя в магазина за цветя и ще поискам експресна доставка. Какво като е мъж? Всеки харесва цветя, нали? Ще помоля да направят букет с предимно мъжки тонове или нещо подобно.

10 секунди.

Дали имат цветя в тъмносиньо?

5 секунди.

Така. Време е за ставане.

Надигам се на лакти и махам предпазителя си за уста. Според зъболекаря ми нощем скърцам със зъби и ги трия един в друг каза ми, че ако не нося предпазителя, накрая ще изтъркам зъбите си до корен и ще приличам на Шейн Макгоуан от „Пукс“3!

И, той не ми каза точно това, просто защото не знае кой е Шейн Макгоуан, нито кои са „Пукс“. Това обаче няма значение. Пак трябваше да си направя този предпазител, който ми струваше над хиляда паунда. Ванеса, най-добрата ми приятелка, каза, че съм луда. Според нея трябваше да спестя парите за някоя почивка, за да се отпусна и да се позабавлявам.

Настина обичам Ванеса, но всъщност тя е лудата. Почивка! Сякаш имам време за това. Освен това аз правя много неща, с които се отпускам и забавлявам. Например, „Пилатес“. Е, и тук малко преувеличих — ходила съм само веднъж и заспах по време на упражненията на постелката, — но имам намерение да ходя редовно. Правя си и вани с ароматни свещи, лавандулово масло и чаша совиньон блан. Признавам си, че последния път беше доста отдавна; напоследък просто си вземам бърз душ, докато си бръсна краката, но все пак се брои. А и имам диска за релаксация на Пол Макена, който мама ми изпрати. Някъде тук е. Сигурно в чекмеджето.

И определено ще го изслушам, когато имам свободна минута…

Да, знам, не отговарям точно на представата за спокоен и релаксиращ човек, но кой е такъв в днешно време? Все пак ръководя цяла агенция. Имам ипотека, отговорности и торбички под очите, за които трябва да се погрижа. Вече не съм на двайсет и една години.

И слава богу!

Тогава живеех под наем в една стая, работех безсмислена работа и бях винаги без пари. Сега имам собствена успешна агенция за връзки с обществеността, прекрасен апартамент в зелената част на Западен Лондон и един от новите маневрени фолксвагени „Бръмбар“4. Ям редовно по ресторанти и мога да си позволя да си купувам дизайнерски дрехи и да ходя на скъпи почивки.

Не че го правя, тъй като все нямам време, но ако поискам, мога да отида навсякъде.

Дори си имам личен треньор.

Като стана дума за него… Най-накрая се измъквам от леглото, събличам меката си пижама, навличам гимнастическия екип и отивам бързо до прозореца. Дърпам завесите и вдигам щорите. Навън все още е тъмно и за момент спирам, за да погледна тихите, спящи улици.

На трийсет и една съм и имам живота, за който винаги съм мечтала.

Звънецът на входа прекъсва мислите ми и аз се отдръпвам от прозореца.

„Влез“, казвам по домофона, изтривам съня от подпухналите си очи и се запътвам да отворя вратата.