Ако върнеш времето назад

Двайсет и седма глава

Добре, време е за равносметка. Само преди час имах сериозен приятел, щях да купувам къща и бях на сантиметри от това, което майка ми нарича „да се установиш“. А сега съм сама, няма изгледи за къща и се чувствам крайно „неустановена“.

Страхотно, Шарлот. Гениален ход. Един от най-добрите ти.

Чувствам се доста замаяна. Отпускам се на дивана и се опитвам да осмисля хода на събитията. Изобщо не бях планирала така да се случат нещата. Когато се събудих тази сутрин, първото нещо в списъка със задачите ми за деня определено не беше „Да скъсам с Майлс“.

Само че изведнъж се изправих лице в лице със съмненията си, които явно отдавна са тлеели под повърхността, и след това всичко се разви прекалено бързо — като бримка, която се пуска на чорапогащника ти; в един момент е просто малка дупчица, а след секунди всичко вече се е разпаднало. И се разпадна точно там, в средата на кухнята ми. А сега не съм много сигурна какво да правя оттук нататък.

Майлс си тръгна, но каза, че ще се върне, за да си прибере нещата. Предложих му да го закарам с колата си, защото щеше да му бъде по-удобно, отколкото да се лашка с автобуса, но той любезно ми отговори, че не се нуждае от помощта ми, много ти благодаря, защото номер 47 минава точно покрай апартамента му. След това педантично ми върна ключовете, които бях му дала, и затръшна вратата зад себе си.

Беше ядосан и нервен и не мога да му се сърдя за това. Чувствам се ужасно виновна и отговорна за всичко. Освен това чувствам и огромно облекчение.

Поглеждам към масичката за кафе, където стои брошурата за моята къща–мечта в цялата си лъскавост. Вземам я в ръка и осъзнавам, че нервният възел, който стягаше стомаха ми от сума ти време и за който се опитвах да се успокоя, че е просто пред общо съжителствено вълнение, е изчезнал. Заедно с мечтания живот, който винаги съм искала, мисля си тъжно, гледайки цветните снимки.

Или който поне си мислех, че съм искала, само че когато най-накрая го получих, се оказа, че не е точно въплъщение на мечтата ми. Отпускам се назад на дивана, главата ми ще се пръсне. Честно казано, вече започвам да се чувствам малко изгубена. Сякаш съм участвала в някакъв маратон през последните десет години, а изведнъж финиш линията е изчезнала. Имам предвид, ако не искам това, какво искам тогава?

Божичко, положението е доста сериозно за събота сутрин, нали?

Разтърквам пак възпалените си уши и се прозявам широко като сънлив хипопотам. Още не съм си изпила кафето, давам си сметка, и затварям очи за миг. Наистина съм уморена. Разсъмваше се, когато се добрах до леглото си, така че през тази нощ не съм спала повече от три–четири часа. Всъщност по-правилно е да кажа „тази сутрин“, мисля си сънено, и се търкулвам на възглавницата.

После се сепвам.

Ауч, каква е тази ужасна миризма? Ноздрите ми се разширяват, за да подуша по-добре. Ууу, мирише като застояла пот и цигари.

И това е така, защото наистина е застояла пот и цигари.

Внезапно осъзнавам, че миризмата идва от косата ми. Обикновено тя е мека и лъскава и ухае на бъз, жожоба или нещо друго ефектно, но елегантно, а сега от нея се носи миризма като от стар скитник и нечия чужда подмишница. Подушвам още веднъж за всеки случай. Да, „уханието“ наистина идва от мен. Скачам веднага от дивана.

Може да не знам какво искам в момента, но знам определено от какво имам нужда: от душ.

След като обилно измивам косата си с шампоан и я поливам и с двойна доза балсам, оставам неподвижно под силната струя на водата. Наслаждавам се на горещата вода със затворени очи и вдигната нагоре глава. Мисля за Лоти — спяща в леглото си, без да е свалила грима си. Божичко, представяте ли си каква ще бъде кожата й днес, потръпвам мислено и изстисквам на пръста си малко от специалната тубичка с микродермоабразивни кристали и старателно разтривам по бузите си. Няма нищо по-лошо от това да спиш с грим. Тя ще изглежда ужасно тази сутрин.

И ще се чувства ужасно, продължавам да си мисля, сещайки се как се строполи пияна, със спагетите в едната ръка и чаша кафе в другата. Божичко, горката тя. Може би няма да спечеля конкурс за най-добре прекарана сутрин, но тя със сигурност ще има най-адския махмурлук на света.

Обличам халата си, правя си нова порция кафе и след това известно време се разхождам безцелно из апартамента си. Проверявам си пощата. Почиствам си веждите. Изхвърлям органичните зеленчуци от дъното на хладилника, които са почнали да загниват. Оправям възглавниците.

Целият ден е пред мен. Винаги прекарвам уикендите с Майлс и този нямаше да бъде различен. Всъщност нарочно бях уредила да нямам никаква работа през тези два почивни дни, за да можем да правим от онези неща, които двойките правят заедно, тъй като в последно време все бях заета и почти не се бяхме виждали с Майлс. „Преоткриване на чувствата“, както пише в книгите ми за самопомощ за това, как да имаме успешна връзка. Само дето не се получи точно така, нали?

Спирам с оправянето на възглавниците, поставям ги старателно на местата им по ъглите на дивана и се оглеждам разсеяно наоколо. Знам какво да правя, решавам изведнъж, ще се обадя на Ванеса. Протягам се за телефона, после се отказвам. Тя ще се занимава с децата и няма да има време да си говорим и ще проведем един от онези разговори, при който всяка трета реплика е „Не, Руби, не. Мама говори по телефона“. Освен това тя си има достатъчно проблеми, за да я товаря с моите, решавам аз, сещайки се за разговора ни в дамската тоалетна миналата вечер. Ситуацията при нея май е доста притеснителна. Добре, тогава… Може би трябва да изляза да потичам малко, да направя няколко упражнения. Да, ама имам мускулна треска от танците снощи. Не съм подозирала, че танците могат да бъдат толкова изтощителни. Ами тогава…

Нищо не ми хрумва. Честно, какво се предполага да правиш, когато току-що си скъсал с някого? Хвърлям поглед към лавиците по стените, претрупани с книги за самопомощ, наръчници и ръководства. Очите ми минават по заглавията. Има всичко — от „Да се справим със стреса“ до „Силата на позитивното мислене“, но нямам нищо за разделите. Дори в любимата ми — „Добър слушател, добър любовник“. Но пък ако човек е добър слушател и добър любовник, едва ли ще му се налага да къса с някого, нали?

Вземам лаптопа си, влизам в Амазон.ком и написвам кодова думичка „раздяла“. Излизат цял куп книги:

Започвам да чета съдържанието на една от тях:

Хъм, предполагам, че е възможно да съм в етапа на шока и съмнението. Отивам в менюто и поръчвам книгата. Трябва да я прочета, иначе ще забравя различните етапи, през които се предполага да премина, макар че нямам огромно желание да стигна до втория. Чудя се има ли начин да го пропусна някак.

Какво? Гледам невярващо екрана. Не мога да чакам шест седмици, за да започна да оплаквам връзката си. Тези етапи ще отнемат месеци и трябва да започна веднага. Затварям лаптопа и ставам от дивана. Ще се облека и ще отида до „Бордърс“ и ще си купя книгата на място.

Навличам бързо някакви дрехи и изсушавам косата си с кърпа — днес не ми се налага да се виждам с никого, така че не трябва да се суша със сешоар. Само ще прескоча до книжарницата, ще взема книгата и ще се затворя вкъщи, докато я прочета. Отивам в спалнята, за да си взема часовника.

И се вцепенявам.

Няма го.

Гледам объркано нощното си шкафче: будилника, маската за очи, арома терапевтичната свещ, но часовникът ми го няма. Как е възможно? Винаги свалям часовника си, преди да си легна. Абсолютно винаги го правя, точна съм като часовник по отношение на вечерните си ритуали (пардон за тавтологията). Не пропускам нищо.

Но не и днес.

Мамка му, къде е?

Така, сигурно съм забравила да го сваля и той е паднал, когато съм си лягала. Хващам се за тази искрица надежда, отмятам завивката и повдигам възглавниците. Никъде го няма. Паниката пак се надига. Часовникът ми е подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден. Има си надпис на гърба и всичко останало. Изключително ценен спомен ми е. Освен това си е Моят часовник, по дяволите! Не мога да оцелея без часовника си. Как ще знам колко е часът? Ако нямам часовник на ръката си, ще трябва да гледам моя „Блекбъри“ на всеки пет минути, а какво ще правя, когато ми се наложи да го изключа по време на някоя среща? Или ако е на дъното на чантата ми и трябва да ровя, за да го намеря? Ами ако забравя да го заредя?

Все по-паникьосана съм и започвам да се щурам насам-натам из апартамента, без да знам какво точно правя. Преравям всичко — чекмеджета, списания, джобове на дрехи, търся дори в пакета с кафе, но не намирам никъде часовника си. Сигурно съм го загубила някъде, но къде?

Добре, Шарлот, успокой се, казвам си аз, след като съм претърсила всички потайни местенца. Върни се назад по стъпките си, нали така се правело? Миналата нощ бях в старата си къща, преди това в клуба, а преди това в ресторанта на вечеря…

Така, трябва да започна оттам. Грабвам ключовете си и се запътвам към вратата. Ще отида до ресторанта и ще попитам някого.

Например бармана.

Стомахът ми се свива отново, сякаш ме пристягат отвътре със здрав възел.

Не че искам да го виждам или нещо такова. Спирам за секунда пред огледалото. Добре де, може би мъничко искам, но само от любопитство. Прокарвам пръсти през косата си и си слагам малко блясък за устни. За да съм честна, всъщност не ми пука дали ще е там, или не.

Не е там.

Влизам в ресторанта и очите ми се взират право в бара. Малко съм разочарована.

— Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо? — рошав червенокос барман спира с подреждането на чашите и ме поглежда въпросително.

— Исках да поговоря с някого за един часовник. Загубих го вчера и се чудех дали някой не го е намерил.

— Вчера не бях на работа, почакайте малко — момчето ми се усмихва и сваля престилката си. — Ей сега ще повикам някого.

Запътва се към кухнята, а аз се оглеждам наоколо. Освен една двойка, седяща в отдалечения край на залата, заведението е на практика празно.

— Ей, Оливър! — провиква се червенокосият през вратата на кухнята.

Сърцето ми подскача. Оли — Оливър. Сигурно е той. О, божичко, той е тук.

От кухнята не се чува нищо известно време, а после някой се обажда: „Да?“

Изведнъж осъзнавам, че съм много, много нервна. Сякаш дъхът ми е заседнал в дробовете и не мога да дишам свободно. Което е нелепо. Той е просто един барман.

Само дето не е просто барман, нали! — обажда се досадният ми вътрешен глас. Той е Оли от миналата вечер.

Оливър се появява и виждам как червенокосият барман му говори нещо и сочи с ръка към мен. Той ме поглежда. За един кратък миг си мисля, че съм се объркала. Това въобще не е Оли, никак не прилича на него. Много по-възрастен е, различен, по-набит, осъзнавам, гледайки провисналата му сива тениска. Изпитвам облекчение. Радвам се, че съм сгрешила. Радвам се, че този барман не е Оли. Така нещата са много по-прости.

И все пак…

Когато тръгва към мен, стомахът ми пак се свива, а сърцето ми отново забива като църковна камбана.

Косата му може да е къса, може да има белег над устната си и може да носи малки кръгли очила, но зад тях светлосивите очи са същите. Не съм сгрешила.

Мамка му!

— О, това сте вие — измърморва той, без да се усмихва.

Поколебавам се. Супер, страхотно начало.

— Ъъъ, здравейте — преглъщам трудно. Гърлото ми внезапно пресъхва като пустиня през летния сезон. — Снощи бяхме тук…

— Знам, аз ви обслужвах — казва безучастно мъжът.

Отдалече се вижда, че трийсетгодишната Шарлот не е направила толкова добро впечатление, колкото двайсетгодишната Лоти.

— Ммм, да, както и да е… Изгубих часовника си и се чудех…

— Не, нищо не съм намирал — казва той, без дори да ме остави да довърша.

Почвам да се дразня. Погледнал ли е въобще?

— Сигурен ли сте? — опитвам отново. — Искам да кажа, може да е паднал под масата или…

— Не — поклаща Оливър глава. — Страхувам се, че не е тук.

Прехапвам езика си, за да не изтърся нещо, за което ще съжалявам после.

— Ами, добре тогава — казвам спокойно аз, решена да не му се давам, изправям раменете си и го поглеждам право в очите. — Благодаря ви, че сте погледнали и че бяхте толкова отзивчив. Ще ви оставя визитката си в случай, че се появи отнякъде — изваждам една от чантата си и я оставям на бара. — Съжалявам за безпокойството.

Господи, такъв задник е. Явно хората се променят. И то не към добро, мисля си аз и потърквам разсеяно ушите си.

— Какво ви е на ушите? — пита той, тъкмо когато се каня да си тръгна.

— Нищо — отвръщам резервирано.

— Целите са възпалени.

— Алергична реакция към едни обици — казвам, като се старая да звуча небрежно.

Оливър се опитва да сдържи усмивката си, но виждам как ъгълчетата на устните му се извиват леко подигравателно нагоре.

По дяволите, защо му казах?

— Тези, които приятелят ви подари ли? — пита той спокойно.

Което ме кара да си помисля: първо, това не е твоя работа, и второ, той ме е наблюдавал.

— Той не ми е приятел — сопвам му се аз, нервно. Господи, такъв всезнайко е.

— Не е ли? — барманът повдига въпросително вежди.

— Ами, вече не… — почвам да се чувствам неловко. Сякаш са ме приклещили в ъгъла и вече няма измъкване оттам. — Току-що се разделихме — поглеждам към пода и си пожелавам да се отвори и да ме погълне. Обикновено мисля, преди да говоря, но по някаква причина, изглежда, съм се превърнала отново в по-младото си Аз и мозъкът ми вече не е свързан с устата.

— О, съжалявам — Оливър накланя глава към мен и ме поглежда изпод гъстите си вежди със загрижен вид. — Добре ли сте?

Повдигам глава и очите ни се срещат. Не знам защо, но ми се приисква да разкрия сърцето си пред този непознат. Само че той не е напълно непознат, нали?

— Да, горе–долу — казвам аз и свивам рамене.

Оливър ми се усмихва топло.

— Знаете ли, аз съм наистина добър слушател. На тази работа съм се наслушал на какви ли не истории, мога да ви дам и някой съвет, макар да не гарантирам, че ще бъде задължително добър. Аз съм нещо като психолог-консултант, само че вместо кушетка, имам бутилки.

Не мога да се сдържа да не се усмихна и аз.

— Това е дълга история — опитвам се да отклоня темата, макар вече да се чувствам много по-спокойна и да съм започнала да си променям мнението за него.

— Ами, аз имам достатъчно време. Тъкмо ми свършва смяната, смятах да изляза на разходка в парка, да глътна малко чист въздух — поглежда ме въпросително. — Ще ми направите ли компания?

Поколебавам се, после поклащам глава.

— Благодаря ви, но трябва да вървя — отвръщам леко неловко.

— Естествено, разбирам — имате по-добро предложение.

— Не, не е това — протестирам аз, после осъзнавам, че той се шегува, и се успокоявам.

В този момент се чува шум от вратата отзад и оттам се появява едно голямо мърляво черно куче. Спуска се право към мен и размахва весело опашка, а от устата му се е провесил дълъг розов език, с който се опитва да ме оближе цялата.

— Това е Уели, галено от Уелингтън — представя го Оливър.

— Здрасти, Уели. Аз съм Шарлот — усмихвам се аз и му подавам ръка.

— Я виж, май си намерихте приятел — казва новият ми познайник, придърпва Уели към себе си и му слага каишката. — Остави дамата на мира, момче. Тя не иска да дойде на разходка с нас.

Гледам ги двамата и си мисля за това, как ще се върна в празния си апартамент, ще опаковам нещата на Майлс, ще чета някоя книга за самопомощ. В края на краищата не мога да изляза на разходка с човек, когото току-що съм срещнала.

Само че аз не съм го срещнала току-що, нали?

— Може би малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Оливър ми се усмихва и ми подава каишката.