Ако върнеш времето назад

Пета глава

Лаптоп? Тук.

Куфарче? Тук.

„Блекбъри“? Тук.

На следващата сутрин както обикновено търча из апартамента си и проверявам списъка в бележника си, за да не пропусна нещо.

Добре, май това е всичко.

Грабвам ключовете и тръшвам входната врата. Затичвам се по стълбите надолу, влизам в колата си, потеглям и… попадам право в задръстването. Пред себе си виждам знака за отклонението и как колите започват да лъкатушат, вливайки се в едното платно. Въздъхвам и се примирявам, че ми предстои поредното дълго пътуване към офиса.

Стомахът ми клокочи. Тази сутрин пак нямах време за закуска. Отварям жабката и започвам да тършувам. Държа си енергийни блокчета там за всеки случай.

Добре де, не са само за всеки случай — това е обичайната ми закуска напоследък. Когато закусвам въобще. Купувам големи количества от тях от магазина за здравословни храни. Приключвам обаждането си по телефона, разкъсвам опаковката на едно от блокчетата и отхапвам малко. Тези специално са с овесени съставки и са много вкусни.

Е, всъщност не са чак толкова вкусни. Приличат ми малко на храната, с която едно време хранех домашния си питомец (един сладък джербил), но все пак са по-здравословни от „Туикс“-а, с който се тъпчех, когато бях на двайсет години.

Дъвча бързо, докато се влачим по главната улица, възползвайки се от моментите спокойствие, преди телефонът ми отново да звънне.

Пак този „бръмбар“.

Както си седя на светофара, изпитвам направо шок от изненадата. Божичко, какво съвпадение. Автоматично поглеждам към мястото на шофьора и успявам да зърна момичето за миг. Просто за секунда. Достатъчно, за да видя същата дълга тъмна къдрава коса за един миг, преди слънчевата светлина да ме заслепи. После момичето изчезва. Скрива се зад сенника, който пуска, а аз стоя и се взирам в колата леко смутена.

И силно озадачена.

Този път я виждам по-отблизо. Не си я измислям. Това наистина прилича на моята стара кола, признавам аз, и се облягам на кормилото. Сбръчквам челото си, опитвайки се да я разгледам по-добре въпреки слънцето, което блести в очите ми. Всъщност е съвсем същата, със стикера за правата на животните и ръждивите фарове. И е ударена от лявата страна от времето, когато забравих да включа ръчната спирачка, понесох се надолу по хълма към селото и се натресох в един трактор…

Когато светофарът се сменя и „бръмбарът“ тръгва към мен, поглеждам пак към него и замръзвам от изумление.

Няма начин, това трябва да е моята стара кола. Но тя не мина на техническия преглед преди години поради сто различни причини… Спомените ми започват да изплуват: механикът я нарече „смъртоносен капан“ и ми каза, че следващия път, когато се опитам да натисна спирачката, кракът ми ще пропадне до дъното на колата, тъй като всичко е изгнило. Татко беше така добър да я откупи от мен, защото обича да поправя стари коли. Позакърпи я и после я даде на мама да я кара. Тя я използваше понякога да води кучетата на по-дълги разходки из долината, но накрая все пак я продадоха на някого.

Някой, който очевидно сега живее в Лондон. Някой, който много прилича на мен, когато бях на двайсет и една години, стигам най-накрая до прозрение. Ето. Знам си аз, че трябва да има рационално обяснение за всичко.

Тръгвам и аз и поглеждам за секунда в огледалото за обратно виждане, но „бръмбарът“ е изчезнал. Сигурно е свърнал някъде, размишлявам, докато пресичам кръстовището. А тъкмо бях започнала да си мисля…

Спирам се сама. Да кажем, че бях започнала да си мисля някакви глупости.

Както винаги Беатрис ме очаква с протегната чаша кафе.

— Добро утро — изчуруликва жизнерадостно.

— Добро — отпивам от кафето, запътвам се към бюрото си, включвам компютъра и започвам да проверявам имейлите си. — Някакви съобщения?

— Хората на Лари Голдстийн се обадиха да се извинят предварително, че той ще закъснее малко за обяда ви — промених резервацията за два часа, — но казаха, че очаквал с нетърпение срещата — Беа се усмихва и кръстосва суеверно пръсти.

— Нещо друго?

— О, да, Майлс се обади.

Поглеждам я изненадано. Майлс никога не ми се обажда в офиса — знае колко съм заета. Освен това нали трябваше да лети за Лийдс тази сутрин? Усещам леко притеснение.

— Всичко наред ли е? Той добре ли е? — питам, изпадайки в паника за по-малко от секунда.

— О, да, добре е. Тъкмо беше кацнал — успокоява ме Беа. — Каза, че се е опитал да ти се обади тази сутрин, но не е могъл да те намери по телефона.

— По дяволите, сигурно съм забравила да го включа — въздъхвам и започвам да ровя из джобовете си. — Тази сутрин бързах много. — Намирам го и поглеждам екрана. Странно — включен е. Може да е нямало обхват, като вчера, сещам се аз. — Трябвало е да опита на другия номер — разсъждавам на глас.

— Каза, че е опитал. И там не те е намерил.

— Така ли? Колко странно — все по-изненадана поглеждам и към „Блекбъри“-то, но и той е включен и батерията му е заредена догоре.

— Наричат ги „пропаднали обаждания“ — обяснява компетентно Беатрис. — Очевидно има голям проблем, свързан с факта, че все повече хора използват честотата на мобилните устройства. Всъщност четох в списание „Нов учен“, че броят на устройствата нараства изключително бързо и се твърди, че през 2010 година ще има повече от милиард и половина потребители на безжични устройства по целия свят…

— Какво каза Майлс? — прекъсвам я нервно, преди да ми е изрецитирала целия доклад от „Нов учен“.

Но тя е зациклила.

— … макар че, за да бъде признато технически за „пропаднало“, обаждането би трябвало да е прекъснато по средата, а не да не бъде уловено въобще, все пак проблемът е един и същ — прекалено много трафик… — Беа най-накрая спира, след като вижда погледа ми и почервенява. — О, да, извинявай, Майлс… — Отваря бележника си, намира страницата и започва да чете тържествено. — „Току-що получих информация от един контакт, че на пазара ще излезе чудесна къща и искам да съм сигурен, че ще се освободиш и ще имаш време да отидеш с мен да я погледнеш.“ — Поглежда ме със сияещи очи. — Двамата заедно ли ще живеете?

— Ами да, говорили сме за това — отговарям аз и внезапно ми става неловко.

— Майчице, толкова е вълнуващо!

— Ъъъ, да, нали?

Честно да си призная, чувствам се малко странно. Едно е да говориш за това, но съвсем друго е наистина да започнеш да оглеждаш къщи. Внезапно всичко стана съвсем истинско, а не просто някакви смътни далечни планове, за които си говорим от време на време на бутилка червено вино и маслини.

— Очевидно няма да имат ключовете до четвъртък, но за щастие проверих графика ти и успях да преместя срещата ти с редактора от „Ел“, така че нямаш никакви уговорки по обяд тогава — Беатрис продължава да говори. — Обадих му се да потвърдя, че можеш да се срещнете с брокера в един часа на мястото.

— Леле! Мис Ефективност! — изсмивам се леко.

— Е, старая се — грейва Беа и ми подава бележника си. — Това е адресът.

Поглеждам го, все още леко зашеметена. Беатрис има най-красивия възможен почерк и въпреки това редовете се размиват пред очите ми. Гълтам още малко кафе.

— С Майлс сте съвършената двойка. Възхищавам се на връзката ви.

— Така ли? — поглеждам към Беа, която стои до вратата с бележник, притиснат до гърдите, и с изпълнено с копнеж лице.

— Абсолютно — възкликва тя и кима възторжено с глава. — И двамата сте толкова преуспели и красиви и имате такъв вълнуващ живот.

Слушам я да говори така за нас и изпитвам гордост. Предполагам, че наистина сме такива и за миг си представям себе си и Майлс, снимани в прекрасния ни дом на страниците на списание „ОК!“:

Всъщност това не звучи много вълнуващо, нали? Опитвам се да измисля за нещо друго. Имам предвид, хайде де! Сигурно правим нещо вълнуващо заедно.

Но паметта ми не ми помага. Прекалено рано е — умът ми не е заработил както трябва, решавам аз. Освен това имам и други неща, за които да мисля. Като стана дума…

— Ще ми дадеш ли папката за Голдстийн, моля те?

— Разбира се. Идва веднага — събуждайки се от романтичния сън за мен и Майлс, Беатрис се втурва към любимия си кабинет с папките.

Изпивам остатъка от кафето си и се заемам с пощата си — имам трийсет и три непрочетени имейли.

Що се отнася до мен и Майлс, ще се сетя за нещо вълнуващо по-късно.

— Още едно макиато? — пита вежливо сервитьорката. Поглеждам празната си чаша. Наливах се с кофеин цяла сутрин, за да съм сигурна, че ще съм с будно съзнание и напълно съсредоточена за срещата, но ми се струва, че май попрекалих. Чувствам се по-нервна и притеснена от всякога.

— Не, благодаря. Минерална вода, моля.

Почти два часът е, седя на маса в „Електрик“, шикозен елитен ресторант в Нотинг Хил, и чакам да се срещна с Лари Голдстийн, козметичния стоматолог от Холивуд, известен като човека, който прави прекрасните усмивки на всички знаменитости, собственик на суперуспешна верига от клиники (с многозначителното име „Звездна усмивка“) в Съединените щати. Той идва от Лос Анджелис, за да се срещне с пиар агенции, от които ще избере една, която да направи кампанията му за първата „Звездна усмивка“ в Англия.

Напрегната съм и осъзнавам, че съм започнала да късам визитната си картичка. Въпреки лъскавата ми, съвършена фасада, вътрешно треперя цялата. Изправена съм срещу сериозна конкуренция, но ако спечеля тази поръчка, агенцията ми ще получи международна известност и ще изляза на световния пазар.

— Обикновена или газирана?

— Определено обикновена — казва глас с американски акцент, преди да успея да отговоря.

Вдигам поглед и виждам един възрастен мъж. Все още привлекателен с тази квадратна челюст, с класическия тип мъжка хубост; носи бледосиня риза „Ралф Лорън“, а стоманеносивата му коса се вие по загорелите му слепоочия, сякаш току-що е прокарал пръсти през нея, слизайки от яхтата си в Сент Тропе. И не изглежда все едно е резултат от час и половина при фризьора и много скъпи козметични продукти (както най-вероятно е). Напомня ми на Блейк Карингтън от сериала „Династия“. Всъщност за момент наистина си помислих, че е той.

— Д-р Голдстийн? — питам аз и тайничко скривам в дланта си парченцата от накъсаната картичка. Напъхвам ги в чантата си под масата, докато се изправям, за да го поздравя.

— Поне бях последния път, когато проверих — казва той и се засмива силно.

— Шарлот Мериуедър от агенция „Мериуедър“ — представям се аз, дарявайки го с една от т.нар. ми „професионални“ усмивки, и стискам уверено ръката му. — За мен е удоволствие най-накрая да се срещнем.

— Моля те, наричай ме Лари — ухилва се той. — И те уверявам, удоволствието е мое — улавя ръката ми с двете си ръце и притиска пръстите си около моите.

— Добре, Лари, така да е — отвръщам жизнерадостно и се опитвам да се държа като уверена жена със своя собствена успешна рекламна агенция. А не както се чувствам в действителност, т.е. толкова притеснена, че в момента усещам как се изпотявам под мишниците, независимо от силния си дезодорант.

— Чудесно! — грейва той.

Все още стиска ръката ми и започвам леко да се смущавам. Сигурно се държи така, защото е американец, успокоявам се сама, когато най-накрая ме пуска. Те са такива, все се прегръщат и целуват, нали? За разлика от нас, британците, с нашето ръкостискане набързо.

Разделяме се и сядаме един срещу друг. Първото ми впечатление е, че е много по-стар, отколкото си мислех. Когато го проверявах в „Гугъл“, изглеждаше в края на четирийсетте, но след като го виждам тук, пред мен, е ясно, че снимките му са минали един фотошоп, защото изглежда най-малко с десет години по-стар. Но признавам, че е в невероятно добра форма. Очевидно е на „ти“ с ботокса, защото челото му е съвсем гладко, без бръчки, а очите му са малко опънати. С изключение на това е съвсем нормален.

И да не забравяме усмивката му все пак.

Когато сервитьорката се появява с бутилката минерална вода и започва да разлива по чашите, издебвам момента и се вглеждам в усмивката му. Напълно съм вцепенена. Нямаме такива в Англия. Просто не използваме подобно нещо. Тези съвършени бели подредени като войници зъби са запазена марка за най-големите звезди на Холивуд и за британските телевизионни риалити звезди, които си мислят, че са от ранга на холивудските. Малко е странно да видиш такива зъби в реалния живот. Имам предвид, толкова са бели. И толкова големи.

— Газираните напитки разграждат емайла на зъбите — казва Лари, заслепявайки ме с искрящо бялата си усмивка, която няма нищо общо със зъбния емайл и очевидно е по-близко до порцелана, а от количеството, което е използвано, сигурно може да се направи цяла чиния. — Просто малък съвет.

— Да, благодаря ти — казвам и мислено отбелязвам още едно забранено нещо в списъка си. Господи, какво ще бъде следващото? Скоро няма да мога да ям или да пия нищо. Сигурно трябва да мина на системи. — Бил ли си и друг път в Лондон? — питам игриво, бързо заличавайки неприятната картина в ума си как ме хранят с физиологичен разтвор в някаква празна бяла стая.

— Много пъти. Лондон е един от любимите ми градове. Винаги се чувствам у дома си тук — ентусиазирано отговаря Лари и отпива глътка вода.

Едвам сдържам ироничната си усмивка. С калифорнийския си тен и перфектната си усмивка Лари Голдстийн изглежда като последния човек на света, който би се чувствал у дома си сред сивокожите британци с криви зъби.

— Е, със сигурност донесе доброто време с теб, Лари — казвам и пускам в ход добре отрепетираната си тактика за отвъд океански клиенти. — Кажи ми, това само бизнес пътуване ли е, или имаш планове и за по-забавни неща, докато си тук?

— О, надявам се, че ще имам време и да се позабавлявам — усмихва се той, подпира лактите си на масата и се накланя към мен.

За един кратък миг усещам как тялото ми настръхва предупредително, но съм прекалено заета да се преструвам на спокойна и уверена, така че не обръщам внимание.

— Да, в момента в Музея на модерното изкуство има изложба на Фрида Кало, която е невероятна. Трябва да я посетиш непременно. — Знам това само защото Беатрис ходи там миналата седмица и ми разказа.

— Така ли? Това е интересно. Обичам Фрида Кало. Кажи ми, коя е любимата ти нейна картина?

По дяволите! Всичко, което знам за Фрида Кало, е, че има сключени вежди и Салма Хайек я игра в биографичния й филм.

— Всичките — усмихвам се широко. — Просто всички са прекрасни.

— Говориш като истински пиар агент — Лари се засмива и се втренчва право в мен. За първи път забелязвам колко сини са очите му. Сякаш не са истински. Всъщност всичко в Лари Голдстийн е толкова съвършено, че изглежда фалшиво. — Това е причината да съм наистина развълнуван от този обяд — продължава той. — Чух чудесни неща за теб и агенцията ти.

— О, благодаря ти — усмихвам се облекчена, че сменихме темата за Фрида с нещо, за което знам много повече работата. Приемам това като знак, вадя портфолиото си от куфарчето и го поставям на масата. — Както можеш да видиш от портфолиото ми, Лари, това е отразяването в медиите, което съм постигала за някои от другите си клиенти. Ето част от нещата, които можеш да очакваш от агенция „Мериуедър“… — обръщам папката към него, за да може да я разгледа по-добре, и започвам да я разлиствам.

— Ммм, да, много впечатляващо — съгласява се той, гледайки цветна статия от „Таймс“.

Изпитвам чувство на гордост.

— Разбира се, не е възможно да се гарантира всичко — продължавам аз, — но с такава силна марка като твоята, съчетана с моя журналистически опит и познаване отвътре на механизмите, по които работи системата, мисля, че ще имаме изключително успешно и изгодно и за двете страни партньорство.

— Изгодно и за двете страни? — повтаря Лари и вдига поглед от портфолиото ми, извивайки въпросително веждите си, които — както забелязвам сега от по-близо — са оформени в две съвършени дъги.

— Да. С правилното отразяване от страна на медиите на правилните места можем да създадем съвършения облик за теб и клиниката ти. Нека обществеността знае кой си. Зад какво стои „Звездна усмивка“. Моята агенция може да го направи, и то с удоволствие. — Вече съм в свои води и трябва да призная, че се чувствам доста уверена.

А и така би трябвало да бъде. Подготвях се седмици за тази среща, събирах информация, обмислях идеи, за да бъде всичко наред. На сто процента съм готова за този проект.

— И казваш, че познаваш отвътре как работи системата? — Лари ме гледа настойчиво и по някаква причина започвам да се чувствам неудобно. Същото чувство, както когато стискаше ръката ми по-рано.

— Ммм, да… — отговарям, оставяйки неприятното усещане настрани и влизайки отново в професионалния тон. — В агенция „Мериуедър“ се гордеем, че сме отблизо запознати с всички страни на една пиар кампания.

— Колко отблизо? — все още гледайки ме втренчено, Лари накланя тялото си към мен през масата. Не много. Може би само два-три сантиметра, но е достатъчно, за да се появи отново онова притеснително чувство, което току-що съм загърбила. Само че този път е два пъти по-силно.

— Искате ли да чуете специалитетите ни за деня? — сервитьорката прекъсва разговора ни.

— Да, моля — казвам аз, доволна от намесата.

— За предястие имаме великолепна салата с домати…

Преструвам се, че слушам внимателно, докато момичето изброява всички специалитети и едва след няколко минути се чувствам по-спокойна, за да погледна отново към Лари Голдстийн. Той вече е насочил вниманието си към младата хубава сервитьорка. И отправя към нея сияйната си бяла усмивка.

Осъзнавам, че съм направила от мухата слон и се чувствам едновременно облекчена и засрамена. Нищо не се е случило. Лари очевидно е флиртаджия, това е. Не бива да му обръщам внимание. Поглеждам отново сервитьорката и се съсредоточавам този път наистина върху поръчката си за обяд.