Ако върнеш времето назад

Дванайсета глава

Оставам още малко, после си намирам някакво извинение, зарязвам Беатрис да пие шампанско и се изнизвам от партито рано. Карам за вкъщи и се чувствам притеснено, около мен сякаш витае нещо — като в горещ летен ден, точно преди буря, когато въздухът е зареден с електричество и си изпълнен със смес от вълнение и някакво мрачно предчувствие и знаеш, че то ще се случи… Само че не знаеш какво ще е то. Чакаш. Гледаш. Чудиш се.

Което е нелепо, напомням си сама, защото нищо няма да се случи. Нищичко.

Това е поредната топла вечер и както обикновено в часа пик е пълна лудница. Шофьорите са свалили прозорците на колите си, за да пуснат малко въздух в колите си, и се борят за всеки сантиметър от пътя, а на тротоарите пешеходците се блъскат един в друг като мравки работнички и бързат към метрото. Следвам знаците за отклонението и включвам радиото. Диджеят чурулика жизнерадостно, пуска шегички, говори със слушатели и аз го слушам доволна, че има какво да ме разсейва.

За около трийсет секунди.

След това, без да се усетя, умът ми се връща към разговора с Беатрис. Думите й зазвучават в главата ми: „… възможно при определени сценарии… паралелни вселени… преместване на големи количества физическа материя… тунел, който позволява пътуване от едно време в друго…“

Сещам се за вчерашния ден — как минах край копачите, които местеха цялата тази пръст, отклонението, завоя по страничната улица, минаването под подлеза, който предполагам, че е един вид тунел…

Така, стига! Трябва да спра да фантазирам. Да, Беатрис е завършила някакви си умопомрачително сложни математики и физики в Кеймбридж, но пътуване във времето? Да бе, да, какво следва после? Летящи чинии и малки зелени човечета?

Тогава как ще обясниш датата на глобата за паркиране? — прекъсва ме един глас в главата ми.

Стресът, спомняш ли си? Успокоявам се решително. Бях нервна и не съм прочела правилно датата. Ако не бях хвърлила листчето, можех да я проверя сега и да си докажа, че съм сбъркала и това щеше да бъде краят на историята.

А фактът, че онова момиче изглеждаше точно като теб, когато беше на двайсет и една години?

Сторило ми се е. Случва се постоянно с всички хора. И с мен дори. Веднъж ощипах задника на Майлс, докато той беше на опашката за пуканки за някакъв филм. Само дето не беше неговия задник. Принадлежеше на нечий чужд приятел и повярвайте ми, тази някоя не беше никак доволна.

А това, че кара твоята кола?

Съвпадение.

Която е била дадена за скрап?

Не, не е. Татко греши.

И живее в старата ти къща?

По дяволите, какво е това? Разпит? Защо не си затвориш тъпата уста?

Това е. Няма да слушам повече глупости. Напълно вбесена усилвам радиото до дупка, така че колоните в колата могат да гръмнат всеки момент. Което е притеснително, защото звучи Аврил Лавин и няколко души от околните коли ме гледат втренчено, тъй като съм свалила и гюрука и музиката се носи надалече. О, майната му. Какво от това? Ще изслушам песента и ще продължа напред и няма дори да си мисля как тя се блъсна в онази лампа и…

По дяволите! Пак го направих.

Опитвам се да отклоня мисълта си, но умът ми е като немирно дете и не мога да го накарам да си седне на мястото. Преди да се усетя, въпросите се появяват отново. Знам, че има логично, рационално обяснение за всичко. Знам го.

И все пак…

Съмнението проблясва в мен като светкавица на хоризонта и осветява за един кратък миг подозрението, тлеещо дълбоко в мен, което отказвах досега да произнеса на глас.

А ако по някаква странна, налудничава, необяснима случайност наистина съм видяла себе си на онова кръстовище? Ако на отклонението моят свят се сблъсква със света, в който съм все още двайсет и една годишна и карам стария си „бръмбар“ до работа и обратно до вкъщи? И някак си съм успяла да последвам себе си обратно в 1997-ма?

Шарлот, шампанското май те хвана, а? Въображението ми е доста развинтено, мисля си аз, разтривайки врата си. Това не е тъпото „Завръщане в бъдещето“. Това е истинският живот. Не се казвам Майкъл Фокс; и не карам „Делореан“. Аз съм Шарлот, ръководя пиар агенция и карам „бръмбар“. А с трафика в Лондон може да ми се стори, че виждам и много по-странни неща.

Улицата пред мен привлича вниманието ми. Познавам я. Именно по нея завих вчера, когато последвах стария ми „бръмбар“…

Отмествам бързо погледа си. Стига толкова. Какво си мислех? О, да, за глупости. Няма повече да се сещам за това, казвам си и се опитвам да се разсея с други неща. Ще мисля за нещо различно. Как например ще послушам съветите на лекаря ми и ще си взема релаксираща вана, когато се прибера вкъщи. Може дори да си пусна диска, който мама ми прати. И ароматни свещи.

Дали да завия! Отново тихият гласец в главата ми.

Не, разбира се, че не. Отивам си право вкъщи.

Само за десет минутки.

Колебая се, решителността ми се пропуква. Което е нелепо, защото — както казах — това са пълни глупости. Никой не прави така — да кара по някаква улица един ден и да открие себе си такъв, какъвто е бил преди десет години, и още по-нелепо — на следващия ден да тръгне отново натам, за да докаже нещо си. Изведнъж ми става дори забавно.

Освен това нека си представим за секунда, че това е някак си магически възможно (макар, разбира се, да не е), истината е, че нямам желание да налетя на себе си на двайсет и една години — не, много благодаря. Оставих това момиче зад гърба си много отдавна. Защо ще искам да се срещам отново с нея?

Изведнъж сякаш някой натиска копчето „старт“ на касетофон и чувам гласа на Суки: „Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година.“ Представям си се на двайсет и една години как се пека без горнище в задния двор на къщата ни, обръщайки се от една страна на друга като прасе, което пекат на шиш.

Добре де, това не съм го казала.

Набивам спирачки, отклонявам се и подкарвам право по улицата, по която си бях обещала никога повече да не тръгвам.

Пет минути по-късно стигам до „Тераса Килмейн“ и вече съжалявам за решението си. Сякаш някой си представя, че прави нещо, а в действителност го прави съвсем друг човек.

А какво всъщност правиш, Шарлот? — появява се тихото гласче отново.

Не мога да отговоря. Честно казано, съм прекалено засрамена. Ще отнеса тази тайна със себе си в гроба! Дано никой никога не разбере какво съм направила. „Какво прави снощи, Шарлот?“ „О, нищо. Просто отидох с колата до къщата, където живеех преди десет години, за да видя дали там живея аз, но отново на двайсет и една години, тъй като асистентката ми каза, че пътуването във времето е възможно и исках да проверя.“

Да, супер забавно. Стрес или не, това ще ме довърши. Забравете пралеля Мари с говорещия й папагал. Ще остана в семейната история на Мериуедър като неомъжената стара мома, посветила се на кариерата си, която изведнъж напълно откачила. Чувам майка си как обяснява: „Ами това можеше да се очаква — тя живееше в Лондон, нали разбирате?“

Приближавам се към номер 39 и оглеждам за оранжевия „бръмбар“. Не, не е сред паркираните коли.

Е, да, какво друго очакваше, идиотко такава?

Чувствам се едновременно облекчена и като пълна глупачка. Има и още нещо… искрица разочарование. Защото колкото и абсурдна да беше цялата тази история, една малка тайна част от мен, която се очарова от свръхестественото и гледа всеки епизод на „Досиетата Х“ (доста си падам по Дейвид Духовни), харесваше идеята това да е възможно. В края на краищата, да си признаем, кой не обича „Пътешественикът във времето и неговата жена“12?

Внезапно мислите ми са прекъснати от нещо съвсем прозаично. Трябва да се изпикая. По дяволите, сигурно е от шампанското на празен стомах. Имам нужда от тоалетна. Веднага!

Потеглям към зеления площад в края на улицата и хвърлям още един поглед за всеки случай на паркираните коли — не защото наистина мисля, че „бръмбарът“ ще е тук, а защото съм си такава. Винаги се връщам от вратата, за да проверя дали съм изключила газта. След огледа доволно се пускам по улицата надолу. Трябва да има някъде наблизо тоалетна…

И тогава си спомням — „Армията на Уелингтън“. Барът тъкмо беше отворен по времето, когато живеех на тази улица, и с Ванеса бяхме редовни посетители. Някъде тук беше. Давам сигнал, че ще отбивам. Мисля, че е вляво. Всъщност не, май вдясно. Поколебавам се за момент, но пикочният ми мехур ми дава сигнал, че трябва да побързам.

По дяволите, къде си?

След това ми идва вдъхновението. Просто трябва да напиша името на бара в джипиеса си, мисля си горда от бързата си реакция. Идеята е брилянтна. Ще получа точни указания. Просто трябва да напиша…

Това е странно.

Гледам екрана на джипиеса — няма сигнал. Натискам безразборно няколко бутона с надеждата, че нещо ще се появи, но няма никакви признаци, че системата ще се върне към живот. Разтърсвам я, което е обичайният ми „научен“ подход към всякакъв вид техника, и, колкото и да е изненадващо, обикновено ми върши работа.

Но не и този път. Екранът остава абсолютно празен.

Мехурът ми направо ще се пръсне. Трябва да пикая! По дяволите! Барът е някъде тук. Просто ще се опитам да си спомня. Ще поема вляво по улицата, която обикаля около църквата. Да, изглежда ми познато. Сега трябва да е вдясно… Завивам още веднъж. Не, не е тук. Ами на следващия ъгъл?

Завивам вдясно и изпитвам огромно облекчение, защото забелязвам познатата табела на заведението. Ура! Ето го, „Уелингтън“. Паркирам бързо и се втурвам вътре. Леле, тук нищо не се е променило, мисля си, обзета от лека носталгия, влизайки в старото свърталище. Същите протрити дъски на пода, същите дървени маси и столове, същата почерняла от огъня камина, същата черна дъска, на която с тебешир са изписани днешните специалитети, и обширното меню с вина, което си спомням, че през 1997–ма беше абсолютна новост.

Уау, това наистина си е пътуване във времето.

Забелязвам какво съм си казала и се усмихвам вътрешно. Случайно използвах този израз, разбира се.

Въпреки че е все още доста рано, барът е пълен с хора, отбиващи се тук след работа да пийнат по едно. Пробивам си път през тълпата, извинявайки се постоянно, и се затичвам надолу по стълбите към тоалетните, които все още са на същото място. Мислено благодаря на вселената за това постоянство и се вмъквам в една празна кабинка.

Добра работа ми свършиха тези упражнения за стягане на тазово дънните мускули. Божичко, какво облекчение.

Излизам от кабинката и отивам да си измия ръцете в другото помещение. И то не се е променило въобще. Докато се суша под вентилатора, се поглеждам в огледалото. Сигурно съм го правила хиляда пъти, когато бях на двайсет и една години — да проверя дали косата ми е добре, дали червилото ми е наред, очната линия… И сега, десет години по-късно, пак съм тук. За момент спирам и се отдавам на размисъл. Странно е. Толкова много неща се случиха оттогава. Животът ми е вече напълно различен, аз съм напълно различна и изглеждам напълно различна… Всичко е толкова променено, че ми е трудно да си спомня и да си представя каква бях тогава.

Вратата се отваря и в тоалетната влиза друго момиче. Откъсвам поглед от отражението си, хващам вратата, преди да се затвори, и поемам обратно по стълбите. Възнамерявам направо да изляза от заведението и да се прибера вкъщи. Това е обаче, преди да уловя погледа на бармана с прихванатата на опашка коса.

Той ме гледа въпросително.

— Всичко наред ли е?

Чувствам се като крадец, хванат на местопрестъплението. На мен ли говори?

— Ъъъ… моля? — питам аз невинно.

— Тоалетната — казва барманът и продължава да се взира в мен с онзи поглед, който казва: „Знам какво правиш. Влизаш тук, за да ползваш тоалетната, без да си купиш питие. Какво си мислиш, че е това място? Обществен клозет?“ Повярвайте ми, познавам този поглед.

— О, да, благодаря — усмихвам се смутено.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Само сок от боровинки, ако обичате — чувам се изненадано как казвам.

По дяволите, Шарлот, не трябва да си купуваш питие, ако не го искаш. Просто се обърни и излез. На кого му пука какво ще си помисли този? Просто един барман.

Но вече е прекалено късно. Вече ми подава сока.

— Заповядайте. Един паунд, моля.

Приятно съм изненадана. Е, радвам се да видя, че цените тук все още са така нормални, мисля си, докато вадя портмонето от чантата си. Няма нищо по-ужасно от онези претенциозни, скъпи барове, където ти искат по три и петдесет за едно безалкохолно. Този бар винаги е бил с народни цени.

— Благодаря — подавам парите, вземам питието си и се оглеждам за свободно място. Наистина е доста пълно. Най-накрая забелязвам празна маса и се запътвам натам. Супер! Дърпам стола и тъкмо се каня да се настаня, когато…

Набръчквам нос. Не може да бъде, цигари ли подушвам?

Плътен цигарен дим се понася в моя посока и аз се озъртам, за да видя откъде идва. Да, ето, точно до мен има двойка, която пуши. Вътре! Не знаят ли, че е забранено?

— Ъъъ, извинете? — И двамата поглеждат към мен. — Имате ли нещо против? — казвам любезно и посочвам с ръка към цигарите им. По принцип не съм от хората, които се оплакват от дима, но наистина е лошо за синусите ми. Всъщност не бива да се притеснявам, все пак е незаконно да се пуши в заведенията.

— Разбира се, няма проблем. Вземете си една — казва младежът, усмихва се и ми подава кутията си бяло „Марлборо“. — Искате ли огънче?

О, помислил си е, че аз…

— Не, благодаря ви — поклащам бързо глава. — Нямах предвид, че… — гледам го с недоумение как продължава да си пуши невъзмутимо. — Не понасям… ъъъ, синусите ми… — не мога да намеря точните думи и жестикулирам към лицето си.

— А, сигурно е от летните настинки. Гадост! — кима той с разбиране и дърпа отново от цигарата си.

Обзема ме възмущение. Не мога да повярвам. Как може някои хора да са толкова нагли! Той просто си седи тук и пуши! Това е незаконно и невъзпитано. А когато го помолих да престане, той… те… Край. Това е. Вземам си сока и направо скачам от масата.

— Трябва да излезете в градината. Да се погреете на слънце — съветва ме младежът, сръбвайки от бирата си.

— Да, смятам да направя точно това — отговарям студено, мятам чантата си на рамо и се запътвам към вътрешния двор на заведението.

Отвън градината вече е пълна с хора, насядали около малкото ковани железни маси. Всичко е точно както си го спомням — оживено, шумно, хората разговарят един през друг, мисля си аз, докато си проправям път. И още е толкова приятно. Ярко оцветени кошници със саксии в тях висят по стените и разпръскват аромат, а в ъгъла има красиво кленово дърво. Божичко, спомням си кога го засадиха. Беше само малка фиданка, а виж го сега!

Хъм.

Леко съм разочарована, когато дървото се открива съвсем ясно пред погледа ми. Не е пораснало чак толкова за десет години май. Мислех си, че ще е станало голямо и високо и ще мога да седна под разлистените му клони на сянка. Гледам към него и една мисъл започва да ме тормози. Всъщност, ако не знаех кога е посадено, щях да го взема за млада фиданка.

Е, това само показва колко малко разбирам от градинарство, решавам аз и присядам на една маса под него с гръб към слънцето. По-добре да не рискувам с допълнителни слънчеви увреждания.

Оглеждам се наоколо. Тълпата изглежда почти същата като преди години — много готини, облечени по модата хора в дънки с ниска талия и оскъдни дрешки, разкриващи красив загар, и тези татуировки–ленти по ръцете с келтски мотиви, които бяха толкова популярни през деветдесетте. Радвам се, че не си направих — щях да съм белязана завинаги. А някога си мислех, че са много яки! Смешно, нали?

Оставям чашата си на масата и започвам да ровя из чантата си за мобилния си телефон. Трябва да се обадя на Майлс. По-рано през деня, когато бях при лекаря, той ми остави съобщение — „Нищо важно, просто се обаждам да проверя как си“. Винаги казва така, когато ме търси. В началото на връзката ни мислех, че това е много сладко. И все още го мисля. Само дето щеше да бъде хубаво, ако понякога имаше нещо важно да ми каже. Не плашещо важно. Нещо интересно важно.

Набирам номера му, допирам слушалката до ухото си и чакам да чуя сигнала. Само че не чувам нищо.

Поглеждам екрана на телефона и виждам, че е празен и нямам сигнал. Отново. Раздразнението ми нараства. Вчера се обадих на телефонната компания — към „Ти–мобил“ съм — и се оплаках, а те ми отговориха, че няма проблем с приемането на сигнал в района. Не разбирам. Изваждам и служебния „Блекбъри“, но и при него положението е същото. Няма сигнал. Зяпам го объркано. Какво ми говореше онзи ден Беатрис? О, да, нещо за това как прекалено много хора използват мобилните си телефони. Може би е права, решавам и се озъртам наоколо.

Само че…

Чакай малко. Това е странно. Очите ми минават от човек на човек. Обикновено всички в клубовете и баровете разговарят по телефоните си, държат апаратите си в ръка или пък хендсфрийтата се подават от ушите им, снимат се с камерите си, докато се забавляват с компанията си. Но сега не виждам никой да използва телефона си.

Може би тук не са позволени мобилни телефони, решавам внезапно и се чувствам леко неловко, макар никъде да не виждам такива предупреждения. О, ето, там има няколко души, които говорят по телефоните си. През няколко маси от мен един мъж тъкмо приключва разговора си. Ставам и се приближавам към него.

— Извинете ме, на „Ти–мобил“ ли сте?

— Моля? — поглежда ме той неразбиращо.

— Видях, че говорите по телефона — обяснявам аз, — но аз нямам обхват.

— Ъъъ…, не, с „Водафон“ съм и всичко е наред — отговаря мъжът и оставя телефона си на масата. Леле, сигурно му е от години — моделът изглежда толкова стар! Все пак екранът му свети, за разлика от моите.

— Божичко, това е странно — вече съм съвсем объркана. Изваждам пак телефона си, после и „Блекбъри“-апарата. Не, никакъв сигнал.

— Какво е това? — пита любопитно човекът.

Преставам да натискам безразборно бутоните.

— Моля?

— Това телефон ли е?

— О, имате предвид моя „Блекбъри“?

— „Блекбъри“? — повтаря той името, сякаш произнася чужда дума. — Не съм виждал такова нещо.

— Така ли? — поглеждам го изненадано. Винаги съм смятала, че всеки знае какво е това — все пак дори майка ми е наясно. Макар че все още го нарича „онова там, кажи го де“. — О, ами не са чак толкова невероятни, повярвайте — казвам скромно. — Но са наистина полезни заради имейлите.

— Имейли? — повтаря пак мъжът. — По телефона? — разсмива се и поклаща глава. — Да, бе, да. Откога? Трябва ви компютър и интернет връзка за тях.

Изведнъж отново се появява онова странно чувство. Добре, сега вече този ме занася.

Студена тръпка минава по гръбнака ми и въпреки топлината в градината усещам как кожата ми настръхва от студ.

— Упс, извинете.

Някой се блъска внезапно в гърба ми и прекъсва разсъжденията ми. При удара разливам каквото е останало от сока върху ризата си. По дяволите! Отпред цялата е на огромни червени петна.

— О, божичко, съжалявам, наистина много, много съжалявам! Не беше нарочно — женски глас бързо започва да сипе извинения.

Изваждам кърпичка от чантата си и започвам да се бърша. Ужасно ме е яд. Ризата беше чисто бяла, ленена. Петната никога няма да излязат напълно!

— Мога ли да ви купя ново питие?

— Не, благодаря ви.

За частица от секундата, в която отговарям машинално, усещам, че има нещо странно; нещо в гласа, който ми задава въпроса, ми звучи познато. Замръзвам. Момент. Обръщам се, сърцето ми ще излезе от гърдите ми, дъхът ми е заседнал в гърлото. Защото вече знам кой стои точно зад мен. Още преди да я видя, знам коя е.

Както познавам и този глас.

Погледите ни се срещат. И в един-единствен миг всяка разумна мисъл, която някога съм имала, изчезва и в главата ми остава само едно бяло петно.

Защото това съм аз.