Ако върнеш времето назад

Четвърта глава

Работният обяд минава успешно.

Журналистите си тръгват подпийнали и развеселени, гушнали рекламните си подаръци и обещавайки много отразяване в пресата. Прибавям огромната сметка към служебните си разходи, качвам всички по такситата и се сгромолясвам в моето.

Е, поне се надявам, че беше успешно. Усещам познатото чувство на безпокойство, докато таксито ми се промъква из задръстените улици обратно към офиса.

Лицето ми ме боли от прекаленото усмихване. Така стоят нещата в нашия бизнес. Може да изглежда много лесно да пиеш вино и да похапваш препечено козе сирене и зелена салата, но „бъбренето“ с журналисти си е тежка работа. Трябва през цялото време да си нащрек, да се опитваш да съчетаеш работата с удоволствието, да намериш точния баланс между обсъждането на клиента си и клюкарстването за нечия афера: „Какво е направил? Не! Това е ужасно! Горката ти, трябва да се махнеш за няколко дни. Отиди на спа процедури. Като стана дума, знам един невероятен спа център в Шотландия, който тъкмо започнахме да представяме в агенцията…“

Добирам се до бюрото си към три часа и прекарвам останалата част от следобеда, пишейки на компютъра си. Беатрис си тръгва точно в шест. В понеделник ходи на салса и е влюбена в Пабло, бразилския си инструктор. Когато говори за него, пуска в ход истински южноамерикански акцент, много драматичен, с фъфлене и натъртване на р-тата, и започва да отмята косата си, което е доста трудно, защото в момента е черна и късо подстригана. Трансформацията й е изумителна. Сякаш някаква магия е превърнала разумната английска роза със стабилно поведение в тази изкусителна латино прелъстителка. Мога да се закълна, че видях и чифт мрежести чорапи в сака й за тренировки. Беатрис в мрежести чорапи! Умът ми отказва да приеме тази информация.

Както и да е, по навик Беатрис (или би трябвало да кажа „фаталната Беа“?) се опитва да ме напъди, т.е. да ме накара да си тръгна заедно с нея, като започва да гаси лампите, докато аз все още пиша на компютъра си. Асистентката ми не е човек на тънките намеци. Повярвайте ми, тя щеше да изключи компютъра ми от контакта, ако не я бях уверила, че само довършвам нещо за утре и си тръгвам след пет минути.

Разбира се, лъжа и, разбира се, тя знае, че лъжа, но докато обикновено остава при мен като верен часовой, тази вечер обаянието на Пабло и салсата е прекалено силно и Беа излиза през вратата толкова бързо, че не мога да кажа дори едно „Салса, оле!“ и нея вече я няма.

Което означава, че е почти осем, когато най-накрая изключвам компютъра си, вземам чантите си и напускам офиса. И то само защото Майлс се обади два пъти от ресторанта да ме пита къде съм. Излъгах и му казах, че съм на пет минути оттам. Всъщност бяха десет. Добре де, двайсет.

— Извинявай, че закъснях.

Влизам в заведението и виждам Майлс на бара. Вече е поръчал бутилка вино за двама ни и чете притурката за имоти на „Ивнинг Стандарт“. Поглежда към мен и се усмихва, което ме кара да се усмихна и аз, изпитвайки облекчение, че не е ядосан.

— Свършили са им мидите — казва той нажалено, докато го целувам по бузите.

Мирише на афтършейв, а лицето му ме гъделичка леко, тъй като са му поникнали меки руси косъмчета след последното бръснене, което в случая на Майлс е преди няколко дни. Косата и брадата му са нежни като на бебе. Независимо че е минал трийсетте, все още се опитва да си оформи бакенбарди.

— Ох, по дяволите! — съчувствам му аз и сядам на бара на стола до него.

Виждате ли, ето това обичам в Майлс. Не се ядосва, че съм закъсняла. Не вдига скандал. Просто си е той, спокоен и сдържан.

— Какво друго интересно има в менюто? — свалям сакото си и вземам една маслина от купата пред мен. — Ммм, страхотни са…

Вече съм по-спокойна. Малко храна, малко питие… Потърквам стомаха си и усещам как възелът, който беше там през целия ден, започва да се отпуска.

— Рибата ми звучи добре… — Майлс свива късогледите си очи в опит да разчете написаното на ръка с тебешир меню на черната дъска. Изглежда много сладък, когато прави така. Като малък ученик, а не като преуспял строителен инвеститор около трийсетте.

— Добър избор.

Мъжки глас отстрани ме кара да се обърна. Недалеч от мен някакъв човек яде сам на бара. Има къса тъмна вълниста коса, а на носа му са закрепени малки кръгли очила, които са доста безформени.

— Препоръчвам ви рибата — посочва чинията си и се усмихва, разкривайки едвам забележим белег, минаващ от ноздрите към устните, наполовина скрит под близо тридневната му брада.

— Не, благодаря, но не мога да ям риба — поклащам глава.

— О, извинете, не знаех, че сте вегетарианка — кимва той и изглежда притеснен, че въобще се е обадил.

Сега аз се чувствам зле. В края на краищата човекът просто се държа любезно.

— Не, всъщност ям риба — признавам аз. — Само че ядох онзи ден и не е хубаво да повтарям толкова скоро — усмихвам му се и решавам, че трябва да обясня. — Нали разбирате, с целия този живак.

И двамата поглеждаме към чинията му. Наполовина изядената сьомга сякаш също ни гледа. Настава неловка пауза.

— Ами, предполагам, че тогава може да изберете спагети със сирене. На тях винаги може да се разчита — предлага мъжът, четейки от дъската с менюто.

Поклащам глава и сбръчквам нос.

— Мляко.

— Това лошо ли е? — човекът изглежда изненадан.

— Трябва да го избягвам.

Събеседникът ми ме поглежда подозрително.

— Да, разбирам — казва бавно и внезапно забелязвам, че ъгълчетата на устните му се свиват надолу.

Чакай малко, това презрение ли е? Да не би да намира алергиите ми за нелепи? Той — почувствах как се надига вълна на негодувание в мен — присмива ли ми се?

— Не, наистина, така ми е препоръчал диетологът — защитавам се аз, спомняйки си разговора с доктор Брус, диетоложката на Мелъди, когато правех прессъобщението за една от книгите й. Оплаках й се, че съм постоянно уморена и тя ми написа дълъг списък с храни, които трябва да отбягвам.

Като се замисля, отбягвам ги от шест месеца и все още се чувствам изтощена.

— Освен това не бива да ям бяла или рафинирана захар — продължавам да обяснявам. — Не ми понасят.

— Не думайте! — казва човекът и цъка с език съпричастно, но очите му го издават. Да, определено ми се присмива.

Ядосана, обръщам гръб на натрапника и питам Майлс:

— Какво си избра, скъпи?

По дяволите, как ме нервира този човек! Пък и не аз го заговорих. Той започна!

— Ами, май ще се спра на зелено вегетарианско тайландско къри — казва замислено Майлс.

— О, изглежда вкусно — съгласявам се малко по-шумно от необходимото. — Ще взема същото.

Хъм, ще види този надувко! Чувствам известно задоволство, че съм избрала нещо напълно различно от неговите предложения и се опитвам да привлека вниманието на един от сервитьорите, за да поръчаме.

— Леле, май са доста заети? — казвам с досада, след като напразно махам с ръка известно време, докато Майлс седи до мен търпеливо. — Ще мине цяла вечност, преди да ни обслужат.

— За ваше щастие почивката ми свърши — чувам познат глас. Обръщам се и виждам досадния си събеседник, който преминава от другата страна на бара с вече празна чиния в ръка. В същото време забелязвам, че носи престилка. — Казвайте! — казва мъжът и взема в ръка бележник и химикалка.

О, не. Изпитвам смес от притеснение и облекчение. Той работи тук.

— Аз искам тайландско къри — поръчва Майлс любезно.

— Веднага — усмихва се барманът и записва. — А за вас? — поглежда към мен и мога да се закълна, че още има това подигравателно изражение отпреди малко.

— За мен същото, моля — казвам твърдо.

— Сигурна ли сте? — мъжът накланя главата си, очите му се присвиват, а химикалката му стои във въздуха.

— Напълно — отговарям решително.

— Добре — казва той, изпуска малко въздух между зъбите си и записва поръчката.

Гледам го с леко раздразнение, но когато се обръща, за да вкара заявката в касата, внезапно се сещам нещо.

— Чакайте малко! Има ли фъстъци в кърито?

— Да не би да сте алергична и към фъстъци?

Предишното ми леко раздразнение вече преминава в истинска ярост.

— Да, и то много — отсичам с ледено изражение на лицето. — Мога да получа анафилактичен шок.

— Трябва да й се бие незабавно епинефрин — добавя Майлс, като ме прегръща закрилнически. — Един-единствен фъстък може да е фатален. — Изражението на лицето му е крайно загрижено. — Нали, скъпа?

Поглеждам го в очите и за момент забравям яда си; чувствам огромен прилив на любов към него. Господи, такава късметлийка съм, че си имам Майлс! Кой друг би ме подкрепял и разбирал така?

— Леле!

Със сигурност не и мъже като този, сещам се отново за бармана, който просто си стои там и очевидно едвам се сдържа да не се разсмее.

— Да, знам, доста страшничко си е, нали? Някакви съвсем обикновени неща могат да застрашат живота ти — поклаща глава Майлс, като си мисли, че човекът е искрен в реакцията си и не усеща сарказма в гласа му.

Игнорирам присмехулника, вземам „Ивнинг Стандарт“ и се правя, че съм дълбоко погълната от статия за цените на имотите. Надявам се, че ще схване посланието.

Да, ама не.

— Това е ужасно. Всяка храна може да се окаже смъртоносна.

— Справям се — сопвам се иззад вестника.

— Да, но трябва да сме много внимателни — продължава да обяснява Майлс. — Спомняш ли си онзи път, когато пихме в Оксо Тауър, скъпа? И ти яде бисквити, които се оказа, че са имали допир с фъстъци…

Пак ме обзема раздразнение. Сега към Майлс. Честно! Трябва ли да разказва всичко на този тип? Не може ли да се престори, че го няма, както правя аз?

— … и стана доста страшно, казвам ви. Горката Шарлот, изглеждаше толкова зле! Гърлото й се поду, устните й отекоха и се появи онзи ужасен обрив.

О, моля те, Майлс, млъкни! Поглеждам го настойчиво, за да разбере, че е време да престане, но той е толкова погълнат от разказа си и от желанието си да защити честта ми, че не забелязва.

— Наистина? Ужасен обрив? — повтаря барманът със заинтересовано изражение на лицето.

И ти също можеш да си затвориш устата, мисля си, гледайки кръвнишки към него.

— Можете ли да си представите? Да използват същата купа за бисквити, в която преди това са държали солени фъстъци? Без да я измият? — Майлс изглежда ужасен. — Написах доста гневно писмо на управителя на ресторанта след това, нали, Шарлот? Естествено, върнаха ни парите от сметката, но не това е от значение.

— Я, виж! Там се освободи маса! — дърпам го за ръката, забелязвайки, че една двойка става от мястото си в далечния край на заведението. — Да побързаме, преди да са я взели!

Скачам от стола, грабвам чантите и сакото си и се затичвам към масата. Където и да сме, само да е по-далече от този досаден сервитьор. По дяволите, как може да се намесва така в разговора ни!

Поглеждам към Майлс и му махам с ръка. Изоставен на бара, той изглежда се чуди къде съм изчезнала така внезапно. След като ме забелязва, става и се усмихва любезно на бармана за довиждане. Майлс си е такъв — винаги с добри маниери. Същото е и когато правим секс. Винаги иска разрешение, а след това ми благодари, което ми се струва понякога прекалено, но мисля, че е въпрос на образование и възпитание. Е, и на характер, какво да се прави.

Майлс взема вестника, бутилката с вино и чашите ни и си проправя път към мен.

— Не се притеснявай, разпитах за всичко — казва, докато сяда на стола си. — В кърито няма фъстъци, а барманът ме увери, че ще предупреди в кухнята за алергиите ти.

— Супер, благодаря ти — усмихвам се аз и вземам чашите от него, за да налея вино. — Е, как беше в работата днес? — питам, за да сменя темата. Независимо от лошото начало съм твърдо решена да прекараме приятна вечер с Майлс. Миналата седмица почти не сме се виждали, защото и двамата бяхме много заети. Както и през целия уикенд, както стана дума.

— О, нали знаеш, нормално — Майлс свива рамене, намества се на стола и отпива от виното.

Майлс инвестира в имоти и строителни обекти — и в страната, и в чужбина — и има, както обича да казва, „страхотно портфолио“. Той е истински експерт, що се отнася до развиващите се пазари и цените на имотите и ипотеките. Това е една от причините да не живеем заедно. Майлс казва, че трябва да изчакаме цените на пазара да се смъкнат, преди ние да… Как се изрази? А, да, преди да обединим авоарите си.

Спомням си този израз, защото в онзи момент Майлс имаше един особен многозначителен поглед и задържа за по-дълго ръката ми, което е доста нетипично за него. Той не обича да се държим за ръка, особено на обществени места; много е стеснителен и твърди, че има страх от ПИЕ, както го нарича — „публично изразяване на емоции“.

— Подписах сделката с „Аквариус“. Започват да строят следващия месец.

— Това е чудесно!

— Изглежда, че ще намеря инвеститори и за другата си идея, така че още утре ще трябва да отида там за няколко дни.

— За коя идея става въпрос?

— Проектът в Лийдс? — Майлс повдига вежди, за да ми напомни.

— О, превръщането на онзи огромен склад в луксозни жилища?

— Не, това е в Манчестър — поправя ме той и леко се начумерва. — Както и да е, не искам да те отегчавам, скъпа — добавя, галейки ръката ми. — Нека да говорим за нещо друго.

— Не, моля те, продължи — подтиквам го аз. — Интересно ми е.

Е, добре, може би леко преувеличавам, но е важно да демонстрираш интерес към кариерата на партньора си. Това е в основата на една здрава и зряла връзка според книгата, която четох наскоро — „Добър слушател, добър любовник“. Чета много такива книги. Преди ги наричаха книги за самопомощ, но това е отживелица, като от 90-те години на XX век. Сега терминът е „самоосъзнаване“. Което означава, че трябва да съм напълно осъзната, защото имам купища от тях. И си купувам още.

— Може би по-късно — казва той, отпива от виното си и лениво се протяга към част от вестника. Но знам, че е доволен, че съм го казала. Аз също се чувствам доволна от себе си и вземам друга част. Честно, такова облекчение е най-накрая да имаш зряла, подходяща връзка. Двама професионалисти, споделящи бутилка хубаво червено вино, ядящи прекрасни маслини, четящи различни части от един и същи вестник.

Докато минавам небрежно по страниците, ме обхваща приятна топлина на задоволство. Когато бях по-млада, бях толкова невежа относно мъжете. Винаги ме привличаха неподходящите типове и прекарах по-голямата част от периода между двайсетте и трийсетте си години лутайки се от едно разочарование към друго. Така че щом навърших трийсет години, реших, че трябва да спра. Без повече играчи. Без повече лоши момчета. Без повече катастрофални авантюри и бурни връзки.

Шест месеца по-късно срещнах Майлс. Запознаха ни на вечеря и когато той разхлаби вратовръзката си и заекна, докато ми казваше „Здравейте!“, аз знаех, че вече няма да прекарвам вечерите си, слушайки спорове за това как ще звучи „Smells Like Teen Spirit“ на „Нирвана“ на китара „фендър“, нито щях да обсъждам за пореден път драматичните си взаимоотношения или пък да се притеснявам, че приятелят ми се заглежда по други жени. Това беше човек, на когото можех да вярвам. Който беше пораснал. Който имаше успешна кариера и собствен апартамент в Хампстед Хийт, а не само една тениска с череп и кръстосани кости. Поглеждам към него през масата. Облечен е в хубавия кашмирен пуловер, който му подарих миналата година за рождения ден. Господи, толкова е красив в него.

Майлс отпива от чашата си и улавя погледа ми.

Мъж, с когото имаме едни и същи интереси и мога да водя нормален цивилизован разговор.

— И така? — казва той, оставяйки вестника си на масата.

— И така? — повтарям аз и пускам моята част.

За момент не мога да се сетя какво да кажа. Сякаш умът ми е абсолютно празен. Колко странно. Очевидно недоспиването най-накрая си казва думата. Сигурно съм вече напълно изтощена.

— Смятам да инвестирам в още един имот в чужбина, който да се дава под наем — казва Майлс небрежно.

Имоти! Разбира се. За това говорехме. Как можах да забравя?

— Къде? — питам заинтересовано.

— Не съм много сигурен още — признава той. — Но си мисля за Дубай.

— Уау! Страхотно!

Да си призная, намирам цялата тази работа със сигурността и инвестициите малко досадна и понякога напълно изключвам по време на разговорите ни, но вече съм по-възрастна и трябва да мисля за такива неща. А Майлс винаги казва, че „твоята собственост е твоята пенсия“.

— Очевидно там има няколко проекта, които могат да ни донесат значителна печалба.

— Наистина? Това звучи… интересно.

Просто понякога не искам да мисля само за инвестиции и пенсия. Да, ставам на трийсет и три след няколко дни, но това не е като да си на сто, нали? Би било хубаво от време на време да спрем да мислим за бъдещето и да си поговорим за нас, ей така, за разнообразие. За нещо спонтанно. Нещо забавно.

— Две тайландски кърита и зелена салата?

Вдигам глава и виждам човека от бара с три големи чинии в ръка.

— Салатата е органична, без химикали, в случай че се интересувате — добавя той и ме стрелва с поглед.

— Да, сложете я тук, благодаря — казва Майлс, посочвайки в средата на масата. — Ще си поделим салатата. Така добре ли е, скъпа?

— Разбира се — усмихвам се широко, игнорирайки бармана.

— Изглежда страхотно!

Всъщност, от какво се оплаквам? Вечерята е супер. Майлс е супер. Всичко е супер.

Майлс ми подава кърпата и аз импулсивно са накланям към него, за да го целуна.

Ето, виждате ли, можем да бъдем забавни и спонтанни.

Само че вместо устните му попадам на чашата с вино, която той току-що е вдигнал, за да отпие.

— О, по дяволите, съжалявам!

— Уф, за малко — изпъшква Майлс, овладявайки навреме чашата, преди виното да се разлее навсякъде. — Имахме късмет. — Поставя я отново на масата и се разсмива. — Щеше да бъде малко притеснително, нали?

— Аха — кимвам аз. За секунда улавям погледа на бармана и бързо отвръщам глава настрани.

Вече се чувствам като непохватна идиотка. Последва кратка неловка пауза и си мисля дали да не опитам да го целуна отново, но моментът отминава.

— Ммм, това изглежда вкусно, нали? — казва Майлс и посяга към вилицата си.

— Да, така е… — отговарям аз и посягам към моята.

И двамата се умълчаваме, насочваме вниманието си към храната и започваме да ядем едновременно.