Ако върнеш времето назад

Шестнайсета глава

Добре, трябва да си направя списък.

Малко преди девет на следващата сутрин, преди срещата ми с журналиста от „Гардиън“, се запътвам към аптеката. Въоръжавам се с кошница и тръгвам по пътеките на лов за най-хубавия чифт пинцети.

Ако искам да направя всичко както трябва, не бива да пропускам нищо, затова просто нахвърлям няколко реда на един лист. Нищо свръх важно, просто някои от нещата, за които се сещам на първо четене. Ето например най-най-първото:

Не ми пука колко е готин. Колко е чаровен. Какви удивителни неща прави с езика си. (Добре, Шарлот, край със спомените.) Той е и лъжец, измамник и разбивач на сърца.

Мотото на баща ми винаги е било: „Купувай, не наемай.“ Разбира се, не го послушах. Може би сега ще послушам себе си.

Да си призная, това е малко нереалистично. Особено като се сещам, че преди едвам избутвах с парите до края на месеца. Освен това не съм сигурна, че тези компании ги имаше тогава. Но все пак е важно да…

Нямам предвид само знаеш какво. Макар, разбира се, това да е важно, разсъждавам сънливо. Умът ми се лута във всички посоки, затова се отърсвам и поглеждам надолу към списъка си. Така, къде бях? А, да.

Така де, трябва да приключа с досадните финансови въпроси, за да мога да премина към истински важните неща.

Стигам до щанда с пинцетите и избирам един суперпрофесионален чифт, направени от индустриално подсилена стомана със „заострени краища“. Ето…

Вижте, нямам нищо против гъстите вежди, но едно е да имаш симпатично гъстички веждички като Брук Шийлдс в „Синята лагуна“, а съвсем друго — една обща вежда като Ноел Галахър. И докато сме още по темата за окосмяването…

Знам със сигурност, че за първи път си направих коламаска там долу, когато бях на трийсет. Помня го, защото беше толкова болезнено, че все още съм емоционално травмирана и се разтрепервам при спомена. Което означава, че в онзи район приличах на германска туристка. Nicht gut14.

Пъхам в кошницата няколко депилатоара и продължавам.

Щом стигнахме дотук…

Тупирането не ти придава хубав вид. Никога не се е получавало. И никога няма да се получи.

Спомняте ли си съвета на Ванеса? Кегелите са като обувките — никога не са в повече.

След като вече съм се сетила за това, спирам между пътеките и правя няколко. Изведнъж забелязвам, че съм точно до секцията със слънцезащитните продукти. И както казах преди…

Мятам няколко огромни туби с фактор 45. После още няколко. По-добре да си малко по-подсигурен, отколкото кожата ти да е повредена от слънцето.

Да, тъжно, но истина. Миналата вечер открих уличаващи доказателства: снимка, на която съм обвита в плътно прилепнал лъскав клин със змийски шарки. И мноого плитък — пъпът ми се вижда! Думата „усмъртителен“ дори не е близко до това, което ми идва наум.

Валя цяла седмица и бях принудена да се тъпча пица и gelato15. Всъщност май не бива да се отказвам от пътуването.

Стигам до края на пътеката и минавам към следващата. Има още няколко неща, които не съм открила и изведнъж забелязвам рядък вид: продавач-консултантка.

— Извинете?

За секунда си мисля, че тя ще се направи, че не ме е забелязала и ще изчезне някъде — малко като кокера на Ванеса, когато го хванеш да се излежава на дивана, — но в последната минута явно момичето променя мнението си.

— Да? — казва вежливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся лепенки „Никорет“?

Което ме води до следващата точка…

— О, разбирам — кима тя. — За да спрете цигарите?

— О, не, аз не пуша — отговарям бързо.

След нейния объркан поглед обаче осъзнавам, че това май не беше най-правилният отговор.

— Имам предвид, че не пуша повече — поправям се веднага.

Момичето продължава да ме гледа неразбиращо.

— Ъъъ, съжалявам, не разбирам…

Добре дошла в моя свят, мисля си аз, и премествам кошницата си в другата ръка. Доста неща взех и е наистина тежка.

— Не ви препоръчвам да използвате никотинови лепенки, ако нямате проблеми с отказването от тютюнопушенето.

О, божичко, сигурно ме мисли за някои от онези хора, които се друсат със сироп за кашлица.

— Да, разбира се — съгласявам се с най-отговорния си глас. — Естествено, че нямам. Тоест, имам. Всъщност, ще имам.

Мамка му! Закопавам се все повече.

Продавачката ме поглежда внимателно, после явно решава, че не е нейна работа, и казва:

— Никотиновите лепенки са при лекарствата, вляво.

— О, благодаря ви.

Доста бясна се обръщам и тръгвам в посоката, която ми посочи, когато изведнъж виждам познат профил. Божичко, толкова прилича на Джулиан, но това не е възможно — какво ще търси той в тази част на града? Офисът му е на километри оттук. Поглеждам отново натам. Да, определено е Джулиан. Усмихвам се и се запътвам да го поздравя.

— Здрасти, Джулиан! Радвам се, че те виждам! — провиквам се и го потупвам по рамото.

Той се стряска, сякаш е хванат на местопрестъпление.

— Шарлот! — ахва изненадано с широко отворени очи и пристяга вратовръзката си.

— Е, какво правиш?

— Моля?

— В тази част на града. Мислех, че офисът ти е на „Чансъри Лейн“?

Хъм, наистина е много странен. Сякаш му е… неловко. Което е смешно. Това е Джулиан, все пак. От какво може да му е неловко?

— О, да, така е — Джулиан кима с глава. — Имам среща наблизо.

— Ставаме двама — усмихвам се аз, но той не. — С един журналист… — започвам да се чувствам неудобно и свеждам поглед надолу. И тогава ги виждам. В кошницата му, между пяната за бръснене и самобръсначките „Жилет“.

За максимум удоволствие. Размер „extra large“. Оребрени.

Изведнъж разбирам защо Джулиан се държи толкова странно. Притеснява се, давам си сметка аз, и също изпитвам известно смущение. Което е глупаво, защото и двамата сме зрели и възрастни хора.

— Ъъъ, виж, Шарлот, трябва да тръгвам.

Вдигам поглед и виждам как Джулиан ми сочи часовника си.

— О, да, разбира се. И аз бързам — усмихвам му се и знам, че съм почервеняла като цвекло. — Е, ще се видим утре.

Той ме поглежда изненадано, сякаш си няма идея за какво говоря.

— Вечерята? — опитвам се да освежа паметта му. — За рождения ми ден? Ванеса не ти ли спомена?

— О, да, точно така — прокарва пръсти през косата си и се усмихва притеснено. — Извинявай, много неща са ми на главата в момента.

— Ами, добре… Чао!

— Да, добре. Чао, Шарлот!

Гледам го как се отдалечава по пътеката, облечен в елегантния си тъмен костюм. Няколко момичета край щанда с козметика извръщат глави след него. Майчице, Ванеса е такава късметлийка, а само се оплаква! Не била правела секс от години! Как ще я насмета, като я видя!

Усмихвам се вътрешно и се връщам към списъка си. Така, докъде бях стигнала?

— Добро утро.

Когато пристигам в офиса след срещата си и влизам през стъклената врата, очаквам Беатрис да ме посрещне както обикновено, но вместо това я намирам заспала на бюрото си, с отпусната глава. От единия ъгъл на устата й е потекла лека лигичка.

— О, ъъъ… добро утро — сепва се тя и скача на мига. Клавиатурата се е отпечатала на лицето й — изглежда така, сякаш има странна татуировка на лявата си буза. — Аз тъкмо… ъъъ, разчиствах малко графика ти.

Странно. „Разчистването на графика“ е нещо, което Беатрис винаги прави само когато има ужасен махмурлук. И още по-странно — може да го прави дори с лице на бюрото и затворени очи.

Беа се прозява широко и отпива от комплекса с витамини и калций „Берока“, който се разтваря със съскащ звук в чашата й. До нея лежи новият брой на „Вог“, който обикновено чете в автобуса, когато идва на работа. Или поне това иска да си мислят хората. Преди и аз смятах, че тя се интересува от мода, докато веднъж го разгърнах в обедната почивка и открих малката й тайна: вътре имаше пъхнат брой на списание „Нов учен“.

— Добре ли си? — питам и я поглеждам притеснено. Тенът на лицето й — обикновено розов и свеж — е болезнено бледен, а сините й очи са кървясали.

— Да, да, добре съм — отговаря тя, масажирайки слепоочията си.

— Защото имам много парацетамол — предлагам и се пресягам към опаковката.

Тя потръпва при звука на гласа ми.

— Не, добре съм, благодаря… — прошепва с гробовен глас, изправя се неуверено и се запътва към кафе машината. — Просто съм малко неразположена. Сигурно е от хапките.

— Или от шампанското — добавям.

— О, скъпа… — поглежда ме асистентката ми с разкайващи се очи. — Издъних се, нали? Надявам се, че не съм казала или направила нещо глупаво.

Веднага се сещам за разговора ни миналия следобед и лекцията й за пътуването във времето. Може би тя ще ми помогне да си изясня някои неща от случилото се с мен и защо въобще се случва. Пък и ще бъде такова облекчение да споделя с някого, който няма директно да звънне на лудницата. Беа самата е с доста развинтено въображение.

— Ами, има едно нещо… — започвам плахо…

— Не, спри, не ми казвай — тя вдига драматично ръка пред себе си, за да се защити от това, което ще чуе. Гледа ме изплашено, сигурна, че ще й разкажа за някаква огромна простотия, която е направила. — Свързано е с Патрик, нали?

— Патрик? — питам нервно, защото е прекъснала хода на мисълта ми. — Кой Патрик?

— Журналистът, с когото те запознах — припомня ми Беа. — Сещаш се, готиният пич, който се оказа женен.

Внезапно осъзнавам, че Беатрис не е просто неразположена като друг път, а е тотално и напълно разбита и дори все още пияна. В нея говори бирата, както се казва, а в нашия случай — шампанското. Това е единственото обяснение, за да можеш да видиш леко пълничкия, потен и розовобузест Патрик като „готиния пич“.

— Не, защо? Има ли причина?

Тя се изчервява цялата, от бузите до врата, и ме поглежда притеснено с широко отворени очи.

— Ами, страхувам се, че след като си тръгна, аз започнах малко по-агресивно да… — преглъща трудно — флиртувам.

— Разбирам — казвам, но всъщност не, не разбирам. Не ми е толкова лесно да си представя Беатрис флиртуваща.

— И после се появи жена му.

— Ауу!

— Отникъде. Пуф. Беше там, точно срещу мен, в спортен пуловер на „Прингъл“.

— А, да, полупрофесионалистката по голф, сещам се.

Беатрис разтърсва глава засрамено.

— Знам, че постъпих ужасно. Той беше женен. Нямаше да направя нищо, просто… — спира и въздъхва тежко. — О, Шарлот, смяташ ли, че ще срещна някога някой?

Изглежда толкова съкрушена, че ми става жал.

— Разбира се, че ще срещнеш — отвръщам и я прегръщам. — Ти си сладка и мила, и ужасно умна…

— Точно в това е проблемът — прекъсва ме Беа. — Мъжете не искат суперумни жени за приятелки. Те търсят красота, не ум.

— Това не е вярно — протестирам аз. — Виж… — спирам, защото като се замисля, май не се сещам кого да дам за пример.

— Виждаш ли? Не можеш да се сетиш за никого, нали? — обвинява ме тя с тъга.

— Разбира се, че мога — започвам трескаво да ровя из паметта си. Хайде де, Шарлот, все трябва да има някой… — Сетих се! Какво ще кажеш за Миранда от „Сексът и градът“? — питам тържествуващо.

Получавам поглед, който може да ме убие.

— Какво за нея?

— Ами, тя е адвокат и е суперумна, а си има Стив.

Беа изглежда по-депресирана от всякога.

— Именно! — поглежда ме тъжно и се обръща отново към кафе–машината.

Понечвам да споря с нея, но после решавам, че е по-добре да го отложа за друг път. Всъщност в известна степен е права. Да, Стив е свестен тип, но не е точно златният улов или Тузаря, нали? И гласът му е дразнещ и доста писклив.

— Мъжете искат жени, които харчат парите си за дрехи, гримове и дизайнерски обувки, а не дават три хиляди паунда за телескоп — продължава тя, наливайки горещо кафе в две чаши.

— Повярвай ми, на мъжете не им пука за какво харчиш пари, стига да не са техните… Похарчила си три хиляди паунда за телескоп? — прекъсвам изречението си по средата. Не вярвам на ушите си!

— Да, поръчах си го по И пей. О, Шарлот, невероятен е! — възкликва Беа и изведнъж се оживява, а очите й засияват. — „Meade“ LX200R с най-новите оптики „Ричи–Кретиен“.

— Ъъъ…, това хубаво ли е? — питам колебливо.

Беатрис докосва перлите си и ме поглежда така, сякаш току-що съм попитала дали тортата „Ред велвет“ със захаросана глазура си струва да се опита.

— Почти всеки телескоп в обсерваториите по света е „Ричи–Кретиен“, включително космическия телескоп „Хъбъл“ на НАСА! — обявява гръмко със сияещо лице. После за секунда отново рухва. — Ето, виждаш ли, винаги се случва така. — Гласът й звучи обвинително.

— Какво се случва винаги?

— Това изражение.

— Какво изражение? — питам невинно.

— Когато изключваш от разговора и започваш да гледаш празно.

О, по дяволите, толкова ли е очевидно?

— Не, аз просто така си гледам понякога. Такова си ми е лицето.

— Не е вярно — тросва се Беа. — Така действам на всички. Започвам да говоря и хората просто изключват. Мама ме посъветва да отида в рекламата, защото никой мъж не иска жена учен. И е права. Мама винаги е права — големите й сини очи започват да се овлажняват и тя ги разширява още повече в опит да спре сълзите. Грабва филтъра за кафе–машината и го използва вместо кърпичка.

— Мама невинаги е права — разпалвам се аз, а после усещам какво съм казала и се поправям: — Имам предвид, твоята майка невинаги е права.

— Смяташ ли? — асистентката ми ме поглежда със съмнение, мачкайки филтъра в ръце.

— Разбира се! — кимам уверено, а след това й се усмихвам окуражително. — Просто още не си срещнала подходящия човек.

— Както ти срещна Майлс — казва Беа отново въодушевена.

— Да, както аз срещнах Майлс — отговарям, но изведнъж се сепвам, защото с изненада установявам, че през последните няколко дни почти не съм се сещала за Майлс. Ами да, толкова други неща се случиха. Сега обаче си спомням, че днес по обед имам среща с него.

Чувствам се нервна без видима причина. Сигурно просто съм прекалено развълнувана. След всичко, което преживях, кой не би се вълнувал, че ще оглежда може би бъдещия си дом със своя приятел?

— Как разбра, че той е подходящият човек за теб?

Сепвам се. Беа все още гледа към мен.

— Ами, не знам… много неща бяха — мънкам аз.

— Като например? — не отстъпва тя.

Внезапно изпитвам чувството все едно съм на сцената под светлините на прожекторите и е мой ред да си кажа репликите. Само че ме е нападнала сценична треска и не мога да си спомня дори една от тях.

— Всъщност всичко — отговарям простичко.

— Божичко, толкова е романтично — въздъхва Беа и ми подава кафето. — Такава си късметлийка, знаеш ли?

— Да, знам. — И това е истината. Знам, че съм късметлийка. Повтарям си го всеки ден. Само дето…

— Ооо! Някой е бил на пазар! — прекъсва мислите ми Беатрис. — Изкупила си козметичния щанд, а?

Обръщам се и я виждам как надзърта в претъпканата ми чанта с любопитство. Веднага забелязвам, че никотиновите лепенки и пакетите презервативи — купих доста от тях за всеки случай — са най-отгоре.

— Ау, колко забавно! — възкликва отново Беа, гушва чашата си с кафе и се запътва към бюрото си.

А аз оставам усмихната в моята стая, леко несигурна за това, в какво съм се забъркала. Със сигурност следващите няколко дни ще бъдат доста напрегнати и интересни, но не съм сигурна, че това се покрива със „забавно“.