Ако върнеш времето назад

Осма глава

— Проклетият Спондж Боб с проклетите квадратни гащи! — скърца тя през зъби. — Можеш ли да повярваш? — вече сме излезли и Ванеса се обръща към мен за подкрепа, а аз се чудя каква трябва да бъде правилната реакция, което не е лесно, като се има предвид, че нямам идея за какво говори. — Можеш ли да повярваш, по дяволите! — продължава тя ядосано. Приятелката ми може да изглежда много страшна, когато побеснее. Дълбока черта прорязва челото й, а ноздрите й се разширяват.

След малко замисляне решавам, че не ми трябва да знам какво говори, просто е време да се съглася с нея.

— Не, определено, не — казвам с подходящия тон и после, за да се впиша в ситуацията, повтарям „Проклетият Квадратен Боб!“ високо и с негодувание. Виждате ли, мога да бъда най-добра и лоялна приятелка.

— Имаш предвид „Спондж Боб“ — поправя ме Ванеса, поглеждайки сърдито към мен.

По дяволите!

— Ъ, да, разбира се, точно това имам предвид — казвам веднага, опитвайки се да вляза в ритъм, но всъщност няма никакво значение, защото тя просто не ме слуша.

— Знае отлично, че не обичам те да гледат много телевизия. Половин час е достатъчно. Не съм от онези майки, които не пускат децата си до телевизора, преди да постъпят в университет…

Продължава да се оплаква, докато върви бързо напред по улицата. Чантата й се поклаща на раменете, ръкомаха с ръце и едвам успявам да я настигна. Ванеса е почти метър и осемдесет и прави гигантски крачки. Просто не й издържам на темпото.

— … не е честно. Никога нямам време за себе си. Да, знам, че се съгласих да спра да работя и да си стоя вкъщи, но щеше да бъде хубаво, ако ги водеше понякога той в парка. Ако ми оставяше малко свободно време за мен самата. Знаеш ли, че той никога не се занимава с двамата заедно? Сам е почти на тринайсет месеца…

— Е, има ли място наблизо, където да пийнем? — прекъсвам я рязко.

Ванеса спира да нарежда и лицето й застива.

— Виждаш ли, ето това е проблемът. Той знае, че не отиваме да пийнем някъде.

— Не отиваме ли?

— Не. Не мога да го оставя да се справя сам и с Руби, и със Сам. Това ще го убие. Е, може би за десет минути — усмихва се замечтано. — На ъгъла има „Теско-Метро“. Ще взема бутилка вино и ще се приберем вкъщи.

Когато влизаме в прохладното, осветено в неон преддверие на магазина, Ванеса се насочва директно към щанда с вината и бързо избира бутилка пино гриджио. Имам чувството, че не за пръв път прави тази разходка. Не се колебае между различните сортове и години. Професионално свършена работа, просто отива и взема. Вече сме на касата и тя подава кредитната си карта.

— О, ще взема и няколко от тези — вижда шоколадовите дражета „Малтесерс“ и слага няколко от тях в кошницата.

О, това никак не е хубаво. Ванеса започна програма за отслабване миналия месец и се справяше доста добре. Последните няколко пъти, когато се видяхме, следеше стриктно килограмите си. Поглеждам бутилката вино и бонбоните. Общо взето, това са калориите й за цяла седмица напред.

— И пакет „Марлборо Лайт“.

— Мислех, че си ги отказала — казвам, опитвайки се да не звуча като неодобряваща, обсебена от здравето и мразеща цигарите приятелка и осъзнавам, че звуча точно като неодобряваща, обсебена от здравето и мразеща цигарите приятелка.

— И аз така мислех — отвръща мрачно тя, докато набира кода си на апарата и грабва кошницата от касиерката, която изглежда доста стресната от побеснялата висока жена със святкащи очи. Толкова е уплашена, че не казва и дума, когато Ванеса разкъсва грубо пакета цигари и запалва една още в магазина, въпреки табелата „Пушенето забранено“.

Добре. Вероятно сега не е най-подходящото време да й чета лекция за опасностите от цигарите. Докато минаваме през въртящите се врати и излизаме на улицата, се опитвам напразно да измисля какво да кажа. Нещо развеселяващо. Нещо, което да я разсее от проблемите й, като: „Виж тази прекрасна картина!“ Което и казвам, спирайки се пред антикварния магазин. На витрината му е изложено голямо платно с маслени бои.

Ванеса пуши ожесточено.

— Какво? Тази, на която бикоборецът преследва бика, за да го убие? — пита изненадано. — Смяташ, че е прекрасна?

О, по дяволите! Дори не я погледнах, преди да го кажа.

Сега, като я виждам отблизо, забелязвам червения плащ, паднал настрани, мечовете, забити в гърба на бика, кръвта лееща се от врата му. Ъъъ, отвратително.

— Нали си вегетарианка? Мислех, че мразиш убиването на животни.

— Мразя го — отговарям и потръпвам от погнуса. — Но тук има… някои интересни похвати при… употребата на щрихите…

— Има ли? — пита Ванеса със съмнение. — Къде? Аз и голямата ми уста.

— Ето, виж тук — заставам съвсем близо до прозореца и соча през стъклото. Тя се присъединява към мен. — Видя ли? Добре, хайде да вървим — прегръщам я през раменете и се опитвам да я обърна, за да си тръгнем, но Ванеса остава на мястото си.

— Къде? Нищо не виждам.

Нали знаете какво е да си започнал нещо, за което се проклинаш до дъното на душата си?

— Ето тук — казвам нехайно и след това я дърпам малко по-силно, но приятелката ми не помръдва.

— Наистина не виждам за какво говориш — упорства тя и е очевидно, че е преминала във фазата на пасивната агресивност. (Това е един от термините, които научих от книгите си за самопомощ.)

— О, няма значение, забрави — придумвам я и същевременно забелязвам двама души вътре в магазина, които сигурно са били през цялото време там, но не сме ги видели заради приглушеното осветление и сенките от многото мебели. Единият е възрастен мъж с бяла коса и сако от туид. Вероятно собственикът, мисля си разсеяно, докато наблюдавам как вдига някакъв предмет и го подава на другия човек, бармана от ресторанта.

— Божичко, само не и той! — възкликвам на глас.

— Кой? — подема Ванеса. Кълна се, има рефлексите на котка. Не пропуска нищо.

— Никой — мърморя, навеждайки главата си надолу, докато светкавично обръщам гръб на витрината.

— Къде е? Вътре в магазина? — Ванеса е от хората, на които щом кажеш „Не гледай сега“, веднага поглежда. И го прави съвсем явно.

— А, този ли? — провиква се тя и на практика забива нос в стъклото.

По дяволите, той ще ме види. Ще се обърне всеки момент и ще забележи приятелката ми, залепена на витрината като стикерите с Гарфийлд, които хората си слагат по колите. И няма как да ме пропусне, стояща до нея като пън.

Той поглежда към нас. И ме вижда стояща като пън. Майната му. Когато погледите ни се срещат, изпитвам огромно притеснение.

— О, добре изглежда — гука одобрително Ванеса. И високо.

— Неси! — изсъсквам аз. Бързо отклонявам поглед и правя няколко стъпки настрани, за да изляза от полезрението му. Сърцето ми ще се пръсне. Господи, какво ми става?

— Какво? — пита нетактичната ми приятелка невинно. И за да бъде напълно позорна ситуацията, хвърля още един поглед към него, преди да ме последва. — Хайде де, кой е това?

— Никой. Просто един барман, когото срещнах миналата вечер и беше наистина неприятен.

— Сигурна ли си? Изглежда ми познат. Всъщност мисля, че е съпругът на една от майките, която познавам от забавачката на Руби.

— Така ли? — неочаквано изпитвам леко разочарование. Което е нелепо, защото не ми пука дали е женен, или не.

— А може би не — свива рамене Неса. — О, не знам. Вече нищо не знам.

Изглежда наистина нещастна и аз я прегръщам силно.

— Ванеса, добре ли си?

— Всъщност, не — поклаща тя глава. — Мисля, че Джулиан ми изневерява със секретарката си.

Бум. Дойде ми като гръм от ясно небе. Просто така. Поглеждам я с недоверие, надявайки се, че това е една от проявите на типичното за нея черно чувство за хумор, но лицето й е напълно безизразно. Значи ето каква била историята.

— Няма начин — казвам, скачайки в негова защита. — Джулиан никога не би постъпил така.

— Работеше до късно месеци наред, а после един ден просто се отбих в службата му да го изненадам и ги видях заедно.

— Заедно да правят какво? — питам аз.

— Нищо сериозно, нищо очевидно, но… — гласът й потреперва и тя дръпва силно от цигарата си — … езикът на тялото им… Просто го разбрах.

— Въобразила си си — разтърсвам глава в знак на несъгласие. — Преуморяваш се с децата. Той работи до късно. Умът ти си е направил шегичка с теб.

Ванеса ме поглежда със съмнение.

— Мислиш ли?

— Абсолютно — потвърждавам аз.

Стигаме до къщата им, минаваме по алеята към входа и Неса уморено се обляга на стената. Скрива се зад „Рейндж Роувър“-а на Джулиан, хвърля цигарата си на земята и веднага запалва нова.

— Не знам… Сигурна съм, че видях нещо…

— Гарантирам ти, въобразяваш си — казвам и се отпускам до нея. — Виж, ако това ще те утеши по някакъв начин, вчера сутринта на светофара за момент ми се стори, че видях себе си в една друга кола.

— Да, благодаря ти, аз не съм чак толкова зле — усмихва се Неса.

— Е, разбира се, не помислих наистина, че това съм аз — добавям веднага. — Не съм толкова луда, но дори и така си беше доста зловещо. Момичето изглеждаше като мен, когато бях на двайсет и една години.

— Двайсет и една години — повтаря с копнеж Ванеса. Погледът й е празен.

— Ако само знаех тогава това, което знам сега.

— Какво например? — питам с любопитство.

— Че пушенето не е готино, за да не започвам — усмихва се тя печално. — Защото след години ще открия, че е дяволски трудно да откажа цигарите. — Издиша дълбоко дим през ноздрите си. — И че трябва при всяка възможност да се излежаваш, защото след като родиш деца, повече никога няма да можеш да го правиш. О, и щях да нося мноого къси поли.

Казва всичко това ужасно сериозно и аз я поглеждам изненадано. Никога не съм виждала Ванеса облечена в нещо друго, освен в черни панталони.

— Но ти никога не си носила къси поли — казвам.

— Именно — отвръща тя. — А би трябвало. Винаги съм мислела, че краката ми са прекалено дебели, но когато се гледам на старите снимки, разбирам, че съм била слаба.

— Ами, носи сега къси поли.

— Шегуваш ли се? — пита ме Неса с досада и поглежда със съмнение към краката си. — Вече съм прекалено стара и прекалено дебела.

— Не ставай глупава, изглеждаш страхотно.

— Трябва да отслабна поне с десет килограма — озъбва ми се тя, загася цигарата си, отваря една от опаковките „Малтесерс“ и започва да дъвче едно след друго шоколадовите дражета. — Утре е денят ми за мерене по програмата за отслабване, а не съм смъкнала и сто грама.

Изглежда толкова нещастна, че няма как да й кажа, че сигурно ще й се отрази добре, ако зареже бонбоните.

— Може би трябва да мина на онази Лимонадена диета, за която говореше — поглежда към корема си сякаш е някакъв чужд обект, който не би трябвало да е там. — Какво можеш да ядеш според нея?

— Нищо не ядеш. — Неса ми хвърля любопитен поглед, ръката й се движи като на автопилот от пликчето с бонбони към устата й. — Просто пиеш лимонадата.

— Колко време?

— Мисля, че издържах пет дни.

— Господи, Шарлот! — възкликва тя.

— Но това е, защото се отказах по средата на диетата. Предполага се да го правиш десет дни.

— Десет дни! — задавя се Неса. — Десет дни!

— Според Мелъди, моята клиентка, можеш да отслабнеш с четири килограма.

Приятелката ми спира да дъвче.

— Добре, това е — заявява въодушевено. — Готова съм. Къде да подпиша?

Поглеждам я невярващо. Ванеса! На тотална пречистваща диета!

— Сигурна ли си? Ще трябва… ъъъ — продължавам леко неуверено — да се откажеш от алкохола…

— Знам, знам — прекъсва ме тя нетърпеливо. — Това ли е?

— Ами… — колебая се, чудейки се как да й обясня всичко. — Има и някои странични ефекти.

— Имаш предвид, освен отслабването?

— Да — гледам я и още ми е неудобно, независимо че сме стари приятелки. — Неприятни странични ефекти.

— Като? — пита тя.

Поемам си дъх. Добре, няма друг начин, по-добре е да знае.

— Пръцопус. Ето, казах го.

— Извинявай? — Ванеса повдига вежди в недоумение.

— От клизмите със солен разтвор, които трябва да си правиш, докато пиеш лимонадата — започвам да обяснявам, но тя ме прекъсва.

— Шарлот, какво по дяволите, е „пръцопус“?

— Ами, когато си мислиш, че ще… пръцнеш… — започвам неуверено…

— Това ли е? — Неса ме поглежда изумено.

— Да, но вместо това… — запъвам се аз, — нали знаеш…

— Не, не знам. Говориш безсмислици — тросва се тя нетърпеливо.

— Това са две думи, събрани заедно. — Господи, трудно е. — Пръцкане и…

— Посиране! — ахва приятелката ми ужасено, след като най-накрая схваща. Ченето й увисва и закрива устата си с ръка, но тъкмо когато си мисля, че ще се впусне в критикуваща реч, избухва в истеричен кикот. — Пръцопус! Толкова е смешно! — раменете й се тресат, започва да подскача из градината на къщата и направо се задавя от смях. Толкова е заразително, че не се сдържам и аз също започвам да се смея. — Това е старата Лоти, която познавам и обичам! Само ти можеш да измислиш нещо такова! Не съм чувала по-смешно нещо от много отдавна! Спирам да се смея.

— Какво имаш предвид под „старата Лоти“?

— Ами, нали знаеш — сега си много по-сдържана, не говориш такива неща.

За съжаление.

Чувствам се два пъти по-неудобно от преди малко. Не съм сигурна, че ми харесва това, което чувам.

— Ванеса? Ти ли си? — обажда се Джулиан от къщата. Приятелката ми се овладява и ме поглежда със съжаление.

— Трябва да вървя — казва, докато прибира бързо „контрабандните“ си придобивки в чантата си.

— Да, и аз също — поглеждам часовника си. — Ще се отбия до офиса, преди да се прибера вкъщи.

— Трябва да правим това по-често.

— Определено. — Обичам Ванеса, но просто напоследък все не намираме време, за да се виждаме. — Какво ще кажеш за четвъртък следващата седмица? — питам след бърза справка с моя „Блекбъри“.

— Ти шегуваш ли се?

— Това е първата ми свободна вечер — оправдавам се.

— А рожденият ти ден? — напомня ми Неса.

Внезапно си спомням.

— Божичко, съвсем изключих — признавам си откровено.

— Този петък е — припомня ми тя. — Не ми казвай, че смяташ да работиш.

— Не, разбира се, че не! — опитвам се да изглеждам оскърбена от предположението, но не съм много убедителна, като се има предвид, че миналия си рожден ден го изкарах на конференция в Милтън Кейнс. — Но още нищо не съм планирала.

— По дяволите, Шарлот, какво стана с момичето, което обичаше да се забавлява?

Изпитвам лека носталгия, но бързо я заглушавам.

— То порасна — отговарям докачливо.

— Ами, можем да излезем четиримата заедно на вечеря — предлага Ванеса, игнорирайки тона ми. — Ти и Майлс, аз и Джулиан. Ще наема детегледачка. Можем да отидем в онзи ресторант, за който ми разказа — усмихва се тържествено и ме прегръща силно. — Примерно. Какво ще кажеш?

— Винаги ме разсмиваш — прегръщам я и аз. Откакто я познавам, Ванеса никога не е приемала, че някой може да й откаже нещо.

— Ти ме разсмиваш — отвръща ми тя напук като малките момиченца, които си играят. — Не съм се смяла така от години. Почти се напиках.

Продължавам да се смея, докато й махам за довиждане и пресичам улицата, за да стигна до другата, където е паркирана колата ми.

— О, и още нещо, което бих искала да знам, ако съм отново на двайсет и една години — провиква се Ванеса от стълбите на къщата си.

— Какво? — питам аз.

— Че трябва да започна с упражненията за тазовите мускули незабавно.