Ако върнеш времето назад

Двайсет и осма глава

Излизаме от ресторанта и се запътваме към парка, който е само на няколко пресечки разстояние. Днес обаче ми се струва, че тези улици внезапно са станали безкрайно дълги, като онези пътища в Америка, които продължават цяла вечност и винаги ги показват във филмите или на кориците на албумите. Улици, които трябва да бъдат изпълнени с някакъв разговор, мисля си аз, хвърляйки бегъл поглед към Оливър, който мълчаливо върви до мен по тесния тротоар с ръце, пъхнати в джобовете на износените си дънки.

Притеснено започвам да мисля за какво да говоря с него. Той очевидно не ме разпознава като Лоти отпреди десет години, иначе досега да е казал нещо за това. Така че, какво ми остава? Да изръся просто: „Ей, познай! Вчера отидох в клуб «Канал» и те срещнах. Само че беше десет години по-млад и си падаше по мен, когато бях десет години по-млада, но тогава пък аз въобще не те забелязвах и когато се опитах да те запозная със себе си, аз не ти обърнах внимание.“

Ами, да, защо не? Звучи съвсем логично, нали? Като се замисля, май по-скоро да не рискувам с този ход. По-добре да се огранича до един тривиален разговор, иначе все едно си поръчвам директно такси до лудницата.

— Е, Уели, ти добро куче ли си? — изгуквам най-накрая, след като решавам, че е по-безопасно да разговарям с кучето. Уели ме игнорира и продължава да души тротоара. Да си призная, не съм особено добра с кучетата. Обичам ги, но едва ли може да ме наречете истински кучешки ценител. Не знам как да издавам цъкащи звуци с език и не мога да отлича лабрадор от голдън там какъв беше…

Знам, че това, което казвам, е истина, но в момента изглежда малко странно, защото Уели върви послушно до мен и не се отделя. Може би мога да стана познавач в тази област.

— Да, ти си хубавец, истински красавец — продължавам да говоря на кучето, сякаш той се е усъмнил в думите ми.

Оливър ме поглежда и аз потърквам главата на Уели с небрежен жест, сякаш съм специалист в това. Кучето спира при едно дърво и започва да души въодушевено около него.

— Харесва ли ти? Хубаво ли мирише?

Уели размахва лудо опашка.

— Той е като мен в секцията с парфюми в „Хародс“ — коментирам, гледайки към Оливър.

Виждате ли, мога дори да си правя кучешки шеги.

— Точно така ли? — пита той спокойно.

— Да, всъщност… — спирам изведнъж и поглеждам надолу към Уели. Чакай малко, какво прави той? Спрял е да души и е приклекнал леко. Навеждам се, за да погледна. — О, по дяволите! — ахвам и се изправям бързо.

— Аха — кима Оливър и се усмихва. Очевидно се забавлява на реакцията ми. — Не се притеснявай, ще се погрижа за това. — Вади найлонова торбичка от джоба си.

— Не, всичко е наред, аз ще го направя — протестирам аз. Не искам да си помисли, че съм някоя глупава кокона, която се страхува да изцапа ръцете си. Метафорично казано. Всъщност наистина не искам да ги цапам.

— Не, не се занимавай.

— Не, наистина — настоявам аз. — Какво ще ми стана от малко кучешко ако?

Той ме поглежда колебливо.

— Ами, добре, щом държиш. — Подава ми найлоновата торбичка. — Само че Уели има малко проблеми напоследък. Стомахът му е…

Поглеждам надолу тъкмо навреме, за да видя последното от творенията на Уели… О, господи, не мога да кажа какво точно излиза оттам. Стомахът ми се обръща и започва да надава предупредителни сигнали, че всеки момент ще изригне като исландски гейзер. Всъщност май няма да се справя с това.

Обаче трябва, заповядвам си решително. Не можеш да се предадеш сега.

Сдържам дъха си, навеждам се и се опитвам да загреба всичко.

— Нека ти покажа един номер. Виждаш ли, пъхаш ръката си в торбичката… — започва да ми обяснява Оливър.

За нещастие е малко късно.

— Уау… — гласът му потрепва и ми хвърля изпълнен със съчувствие поглед.

Но аз се държа твърдо. Събирам всичките си сили и цялата си воля — също както когато ми се налага да махна паяк от рамото си (много е странно, че най-големите и космати паяци обичат изключително много да се настаняват именно на това място!), завързвам краищата на торбичката и я хвърлям в близкия контейнер.

Ето, готово.

— Първи път, а? — казва Оливър с усмивка, гледайки потресеното ми изражение.

Кимам безмълвно. Сърцето ми препуска бързо и цялата треперя.

Той се разсмива.

— Повярвайте ми, после става по-лесно.

След тази случка ледът между нас е напълно стопен и разговорът помежду ни тръгва по-лесно, когато навлизаме в Холанд парк и шумът на оживените градски улици се сменя от песента на птичките и ударите на топките от тенис кортовете. Вървим все по-навътре сред зелените морави и цветните алеи, които се простират около нас като юрган от пачуърк. Денят е топъл, влажен и паркът е изпълнен със звуците на лятото: детски смях, музика от различни радиа, виковете на футболистите.

След като измивам ръцете си от „творенията“ на Уели на една чешмичка, завиваме към спокойната японска градина, минаваме по моста и наблюдаваме великолепните оранжеви кои. Уели се е отпуснал по корем, омагьосан от движенията на рибките, а носът му почти докосва водата.

— Господи, толкова е красиво тук, нали? — казвам аз, оглеждайки се наоколо.

— Да — съгласява се Оливър. — Често идвам тук. Това е едно от любимите ми места. Сякаш не си в Лондон. Наистина можеш да си представиш, че си в Киото.

— Били ли сте там? — питам с интерес.

— Да, преди няколко години прекарах един месец в Япония.

— Уау — възкликвам аз, едновременно впечатлена и изпълнена със завист.

— Ами вие?

— Най-далечното място, до което съм стигала през последните години, е Йоркшир. Прекалено съм заета с работа — свивам рамене аз.

— Работата никога не свършва, нали знаете? А животът си минава… — отбелязва той и ми се струва, че ме критикува.

— Ами, приятелката ми подари билети до Париж за рождения ми ден — казвам сякаш се оправдавам. — Е, предполагам, че сега вече няма да ги използвам — добавям след известен размисъл.

Оливър не казва нищо, но ме поглежда въпросително.

— Предполагаше се да замина заедно с приятеля си — обяснявам му аз.

— Явно спорът ви е бил много сериозен.

— Не, ние не спорим — цитирам, без да искам, Майлс.

— Тогава какво се е случило?

На няколко метра пред нас един паун разперва опашката си. Гледам го известно време мълчаливо.

— Не съм сигурна — проговарям най-накрая и пъхам ръцете си дълбоко в джобовете на дънките си, сякаш да се скрия от нещо. — Просто не беше правилно. Ние не бяхме правилните хора. На пръв поглед всичко изглеждаше идеално, но всъщност не беше — поглеждам го, прикривайки с ръка очите си от силната слънчева светлина. — Звучи ли ви смислено?

— Емоциите не трябва винаги да имат смисъл — свива рамене Оливър и продължаваме нататък.

Катерици се разбягват пред нас, докато вървим между цветята по моравата.

— Той не изглеждаше ваш тип — казва барманът психолог след малко.

— Знам, и Ванеса винаги ми го казва. Чакайте малко, откъде знаете какъв е моят тип?

— Ами, не прилича никак на Били Романи.

Нужна ми е секунда, за да осъзная какво чувам.

— Познал си ме! — възкликвам аз.

— Хората не се променят чак толкова много — обяснява Оливър и продължава да върви напред.

— Знам, но си мислех… — спирам, защото не знам какво всъщност съм си мислела.

— Познах те веднага щом влезе в ресторанта в понеделник вечерта — продължава той, докато вървим към поляна, пълна с излегнали се хора, дошли на пикник. — Да си призная, не мислех, че си ме спомняш — казва спокойно и ми хвърля бърз поглед.

Така и беше, обажда се гласчето в главата ми. И продължавам да се чудя как, по дяволите, е възможно това.

— По онова време не бях в обсега на вниманието ти.

— О, не бих казала така — засмивам се нервно и после виждам изражението му. Господи, изглежда наистина сърдит заради това. Надявам се да не ме е намразил. Внезапно ми хрумва нещо. Чакай малко. — Затова ли беше толкова зъл с мен в ресторанта? За да ми върнеш, задето преди десет години съм те пренебрегнала?

— Не знам за какво говориш — защитава се Оливър, но по червенината, избила по бузите му, мога да кажа, че съм уцелила в десетката. — Кога съм се държал лошо с теб?

Няма начин да се сбърка тона му. Ясно е, че той смята, че аз съм се държала лошо с него.

— Когато се подиграваше с алергиите ми — отговарям аз — и ме иронизираше.

— Добре де, можеш ли да ме виниш за това? Хайде де, трябва да признаеш, че са доста смешни — намига ми Оливър.

— Не, не са — тросвам се ядосано и се чудя как е възможно в рамките на няколко секунди разговорът ни да премине от вежлив разговор между непознати на „Вие“ в истински спор, даже по-скоро в нещо като приятелска свада.

— Така, нека да преговорим: не можеш да ядеш нищо млечно, захар, зърнени продукти или ядки и ядеш риба не повече от веднъж седмично — изброява той на пръстите си и ме гледа въпросително.

Какво?

Пътят ни е довел до фургон със сладолед и внезапно краката ми отслабват. Божичко, колко обичам сладолед.

— Точно така — овладявам се и отговарям на въпроса му.

— Значи, ако си взема сладолед, ти няма да си вземеш?

Заставаме пред фургона.

Оливър застава пред прозореца, а аз стискам зъби. Леле, много е трудно.

— Не, твърдо не — поклащам глава решително, когато той си поръчва за себе си.

— За деветдесет и девет, моля, с всички екстри — казва жизнерадостно на продавача.

Поглеждам го гневно. Знам, че го прави нарочно.

— Ммм, страхотен е — Оливър отхапва голяма хапка от сладоледа, който тъкмо са му подали. — Сигурна ли си, че не искаш поне да опиташ? — пита ме той, продължавайки да гризе оттук и там с изражението на неземна наслада, както правят жените по рекламите за сладолед.

Копеле такова!

— Не, не искам — отговарям твърдо, макар да усещам, че устата ми се е напълнила със слюнка. — Диетологът ми е казал, че организмът ми е нетолерантен към такива продукти, помниш ли?

— Ами, не знам дали съм съгласен с въпросния диетолог — той поклаща глава и ме поглежда. — Мисля, че даже си много толерантна към тях. Ти какво ще кажеш, Уели?

Уели размахва опашката си все едно се съгласява напълно с изказаното мнение и аз избухват в смях.

— Всъщност бих казал, че си толкова толерантна, че ще можеш да изтърпиш по-близък контакт с моя сладолед, докато аз отида в „момчешката стая“.

— О, така ли смяташ?

— Аха… — кима той. — И даже съм готов да предположа, че ако сладоледът започне да се топи, докато ме няма, ти ще започнеш да облизваш кофичката, за да не му позволиш да се разтече по ръката ти.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — после ми се усмихва леко подигравателно, набутва ми сладоледа бързо в ръката и се отдалечава от мен.

Седя по средата на алеята и усещам как гневът ми се стопява по-бързо и от сладоледа, който вече е потекъл по пръстите ми заради силното слънце. Знаеш ли какво?, говоря си сама на себе си, докато облизвам с език шоколадената кофичка и усещам вкуса на сладката ванилия. Майната му на диетолога. Мисля, че Оли е прав.

Излизаме от парка и продължаваме разходката си по сенчестата страна на улиците, които водят към Нотинг Хил и „Портобело“ световноизвестния пазар, на който се продава всичко — от цветя до мебели и каквото може да ви дойде на ум. Проправяме си път между тълпите туристи и поемаме по главната улица, на която са разположени един до друг само ресторанти и магазини. Дизайнерски дрехи, дизайнерско бельо, дизайнерско капучино… очите ми обхождат лъскавите витрини, докато неочаквано Оливър спира пред един антикварен магазин.

— Само трябва да се отбия за секунда тук — обяснява той и се протяга към изтърканото от годините месингово чукало на вратата. Уели моментално започва да върти опашката си.

В един момент се сещам, че това е магазинчето, край което бяхме се спрели с Ванеса онзи ден, когато видях Оливър през прозореца.

— О, добре — съгласявам се аз и след като той отваря вратата, го последвам вътре.

Магазинът е затрупан с всякакви видове „съкровища“ и в него се носи миризма на тютюн за лула и лак за дърво.

— Ехо, има ли някой вкъщи? — провиква се Оливър, докато Уели души наоколо и притиска носа си до крака на старо кожено кресло. — Хъм, изглежда няма никой, може би трябва да се изнижа с този наистина приятен френски акварел — казва той с по-тих глас, сочейки към една картина. — Какво мислиш?

Поглеждам го ужасена, после осъзнавам, че сигурно се шегува.

— Ха, ха, много смешно — прошепвам аз.

— Не, сериозно — отвръща той, озъртайки се наоколо. — Мислиш ли, че мога да го пъхна под тениската си? — пита и вдига картината.

О, божичко, не се шегува? Поглеждам го отвратена. Господи! Приятният барман Оли се е превърнал в крадец.

А аз съм негова съучастничка.

— Какво правиш? — просъсквам ядосано и се опитвам да я изтръгна от ръцете му. — Остави я веднага, остави я…

— Хм, хм… — покашля се някой високо зад нас. Вдигам глава и виждам възрастен мъж с лула в уста, който излиза от задната част на магазина и спира пред нас.

— … долу — довършвам и хвърлям убийствен поглед на Оли.

Мамка му! Вие ми се свят, направо съм зашеметена. Как се случи това? Само търсех часовника си, а сега участвам в грабеж посред бял ден. Буквално.

— И какво си имаме тук, синко?

— Един приятен изгрев от Клод Дербек.

Затварям очи. Това вече е прекалено. Стоя си там, в сумрачния ъгъл на магазина, и просто чакам неизбежното.

— Около 1870-та, струва ми се.

Чакай малко. Отварям едното си око и надзъртам крадешком.

— Не е зле, не е зле въобще.

Гледам възрастния мъж. Той се усмихва и чеше Уели по гърба, който се наслаждава на вниманието и в замяна ближе ръката му.

— Значи си научил нещо — продължава мъжът с гордост в гласа.

— Ами, имах добър учител — Оливър се усмихва.

Съвсем объркана вече, наблюдавам как двамата се прегръщат.

— Здрасти, дядо. Как си?

— Дядо? — повтарям изумено след него.

И гневно. Ще го убия. Наистина ще го направя.

Оливър ми хвърля невинен поглед.

— Извинявай, не се сдържах. Трябваше да видиш лицето си.

Мятам му още един бесен поглед. Искам да хвърля нещо по него, но като се има предвид, че съм заобиколена с антики, по-добре да не го правя.

— А коя е тази приятна дама?

— Здравейте, аз съм Шарлот — казвам, идвайки на себе си. — Радвам се да се запознаем — подавам му ръка, а той я хваща и я разтърсва силно, поле прави някакви странни хип-хоп движения с юмрук.

— Дядо е голям фен на Джей Зи — усмихва се Оливър, виждайки изражението ми, после добавя: — Има добри учители, правнуците си — децата на сестра ми.

— Е, кажи ми, какво намираш във внука ми? — пита ме внезапно старецът.

Усещам, че моментално се изчервявам.

— Ъъъ…

— Тя не ми е гадже — обажда се веднага Оливър. Бузите му са поруменели също като моите. — Ние не сме… нали знаеш — опитва се да обясни той и сочи с ръце между мен и него.

— О, разбирам — кима дядото, дърпа от лулата си и оглежда с интерес ту единия, ту другия. — А защо? — пита изведнъж той и избухва в силен смях. — Време ти е да си намериш приятелка, момчето ми, не можеш да стоиш вечно сам.

Оливър го поглежда така, сякаш иска земята да се отвори и да го погълне, а аз му се усмихвам съчувствено, докато някъде на заден план в съзнанието ми тънкото гласче тихичко вика: „Той си няма приятелка! Няма си приятелка!“

— С Шарлот се срещнахме случайно — обяснява Оливър. — Е, всъщност се познаваме отдавна, но едва сега… — колебае се за точната дума и аз се чудя какво ще каже — се заговорихме — довършва най-накрая той.

— Разбирам — кима дядото, повдига многозначително вежди, които се очертават на челото му като две големи бели гъсеници. — Прекрасно, нали? — усмихва ми се. — Чай?

Аз кимам безмълвно и той се скрива в задната част на магазина, за да направи чай, а Оливър се присъединява, за да му помогне, оставяйки ме заедно с Уели да разгледам наоколо. Това е като някакво странно магазинче на чудесата. Всичко е натрупано едно върху друго — гравиран сребърен пистолет, препариран паун, махагонова масичка с резбовани във формата на птичи нокти крака…

— Уау, имате невероятни неща — казвам въодушевено, когато Оливър и дядо му се появяват отново, носейки внимателно поднос, отрупан с различни чашки и чинийки и чайник, оформен като мъж с висока шапка.

— Това е сервизът ми „Алиса в страната на чудесата“ — обяснява старецът, наблюдавайки ме с любопитство. — Правен е през трийсетте години, ръчно рисуван, без пукнатини в глазурата. В отлично състояние. Има само петдесет такива — усмихва се и жестикулира въодушевено с ръце. От носа на Лудия шапкар излиза топла пара. — Истинско колекционерско произведение. — Подава ми една чашка. — Мляко и захар?

— Не, така е добре.

Но вече е много късно. Той добавя и двете.

— Какво казваше, скъпа?

— Ъъъ, нищо… Благодаря.

Старецът се усмихва мило и подава чаша и на Оливър, след това взема в ръка ламаринена кутия за бисквити. — Масленки?

Поколебавам се и поглеждам за миг Оливър, който ме наблюдава с интерес.

— Да, благодаря ви.

Ами той е толкова мил възрастен човечец, че не мога да му откажа, нали? Освен това си мисля, че фактът, че изядох почти половината от сладоледа на Оливър, докато той се върне от тоалетната, опровергава теорията на диетолога, че организмът ми не понася зърнените и млечните продукти, както и захарта.

— Е, как си, дядо?

— Нали знаеш — повдига рамене той, а лицето му става тъжно. — Ще го преживея.

— Дядо трябва да затвори магазина — обяснява ми Оливър и слага закрилнически ръце на раменете на стария човек. — Той е тук от шейсет години, така че решението е доста трудно.

— О, не — възкликвам аз. — Това е ужасно. Защо трябва да напускате?

— Нещата се променят, времето минава — свива рамене старецът и отпива глътка чай. Ръката му потреперва леко.

— Няма нищо общо с времето — казва Оливър ядосано. — Вдигнаха му наемът ужасно много и той не може да си го позволи. Ще бъде изхвърлен на улицата.

— От кого? Кой ще дойде на негово място?

— Сигурно друга свръхлуксозна верига кафенета — изпухтява той, без да крие отвращението си. — Или някой от тези големи дизайнерски магазини. Всички се преместват насам, завземат квартала и се опитват да го превърнат в новия Найтсбридж25, да вървят на майната си!

— Ей, стига, няма нужда да ругаеш — поглежда го неодобрително дядо му.

— Ами, не мога да се сдържа — отвратително е. Нямат никакво уважение към хората, които са превърнали квартала в това, което е. Всичко е само заради парите, за печалбата.

— Този магазин е бил с мен дълго време. Тук срещнах последната си жена, Бети — унася се в спомени старецът. — Дойде да си купи китайски сервиз за чай. Да, купи си — добавя той, гледайки към мен, сякаш не му вярвам. — А накрая получи и много повече от това — залива се от смях той. — След като тя почина, си мислех да продам магазина. Но какво щях да правя? — вдига въпросително рамене. — Антиките са в кръвта ми, а и вижте ме, аз самият съм антика.

— А какво ще правите с всичко тук? — питам аз и веднага съжалявам за въпроса си. Не исках да го разстройвам.

— Ибей — казва той простичко.

— Ибей? — повярвайте ми, това не беше отговорът, който очаквах.

— Правнуците ми ме научиха да ползвам интернет и ми обясниха всичко — продължава старецът, докато потапя масленката си в чая си. — Очевидно, сега е голяма мания. Даже си имам сметка в Пейпъл — усмихва ми се той.

— Няма да бъде същото — мърмори Оливър сърдито.

— Е, да, но какво можем да направим? — въздиша дядо му със спокойствието на човек, преживял много неща. — Всичко си има начало и край — спира за малко и ни поглежда. — Прекарал съм целия си живот сред скъпи и ценни вещи, но знаете ли кое е най-ценното?

— Кое? — питаме едновременно и двамата.

— Времето — отговаря простичко той. — Не можеш да си откупиш обратно изгубеното време, за каквато и да е цена. Няма втори шанс. Всяка секунда е безценна, така че не пропилявайте нито една. Времето е всичко.

Гледам замислено към него, попивайки всяка дума. Това ли ми е било дадено? Втори шанс?

— Още чай?

Сепвам се и виждам, че старият човек е надигнал чайника.

— Да… благодаря — избутвам мислите си назад в съзнанието си и вземам чашата си. — Много мило.