Ако върнеш времето назад

Двайсет и шеста глава

Бам! Бам! Бам!

Какво става? Тъмно е и съм затворена в дървена кутия. Нищо не виждам. Не мога да се мръдна. Чувам само… Бам, бам, бам…

О, божичко, погребана съм жива. Това е звукът на пироните, които забиват в ковчега ми.

Бам, бам, бам…

Ще се задуша. Не мога да изляза. Ще умра.

Бам, бам, бам…

Моля, пуснете ме навън, пуснете ме, ПУСНЕТЕ МЕ!!!

— Скъпа, събуди се, събуди се.

Задържам очите си отворени, махам маската си и виждам Майлс, който ме разтърсва за раменете.

— Какво? Ка… — надигам се, сядам в леглото и го поглеждам стреснато, опитвайки се да дойда на себе си и да се ориентирам. В леглото си съм, а Майлс лежи до мен и ме гледа сериозно.

— О, да… — въздишам с облекчение. — О, божичко, беше ужасно, Майлс, ужасно — отпускам се обратно на възглавницата. — Бях погребана жива.

Майлс ми се усмихва успокояващо.

— Е, не се тревожи, скъпа, вече си добре. С мен си и си в безопасност — погалва косата ми, която е цялата мокра от пот и е полепнала по челото ми.

Бам, бам, бам. Замръзвам. Пак този шум!

— Какво е това? — изкрещявам и отново се надигам. Ето, не сънувам. Истинско е.

— О, това ли? Не се безпокой, скъпа, нищо особено — засмива се Майлс, виждайки ужасеното ми изражение. — Брокерът поставя отвън табелата.

— Табела? Каква табела? — ахвам аз, скачам от леглото и се затичвам към прозореца. Дърпам рязко завесата, повдигам щорите и поглеждам навън. Точно навреме, за да видя как един мъж с чук забива с последен удар табелата. „Продава се“, чета на глас големите червени букви. Сърцето ми спира.

— Е, какво ще кажеш? — обажда се весело Майлс.

— Ъъъ, нищо… Не знам — умът ми се лута бясно като уплашено животно. — Не е ли… не е ли прекалено бързо!

— Бързо? — повтаря той, също се надига от леглото и се обляга назад. — Не можеш да си прекалено бърз, когато става дума за пазара на имоти — обяснява ми мъдро. — Офертата ни вече е приета и е важно продавачите да видят, че сме сериозни, което означава, че трябва да продадем нашата собственост, да направим пълно проучване, обща ипотека и депозит…

Гласът му продължава да звучи на заден план и да изрежда монотонно, а аз се чувствам леко замаяна и вече не го слушам. Разтърквам нервно ушите си.

— Ще направя кафе — прекъсвам го, докато той продължава да обяснява за общата банкова сметка. Внезапно ме обхваща силна клаустрофобия, сякаш съм затворена някъде и не мога да дишам. Все едно кошмарът ми, в който ме погребаха жива, е станал реалност.

— О, прекрасна идея — съгласява се Майлс. — Имам малко махмурлук от снощи. Цялото това празнуване… — поглежда ме многозначително, а аз леко се паникьосвам. — Сигурно съм заспал на дивана и там щях да си остана, ако не се бях събудил от светлината, минаваща през щорите. Тогава се преместих на леглото. Не че ти си спомняш — добавя той с някакъв намек в гласа.

В главата ми светва червена лампичка. О, мамка му!

След като оставих по-младото си Аз да спи, тръгнах към апартамента си и се прибрах тъкмо когато вече се развиделяваше. Предположих, че Майлс още спи на дивана, така че минах направо в спалнята, в която цареше пълен мрак заради щорите и завесите, и директно се пъхнах в леглото. Ами ако се е събудил, докато бях в дискотеката? Ако е дошъл в спалнята и е видял, че не съм там? Започвам бързо да измислям някакви обяснения. Какво, по дяволите, ще му кажа…

— Беше заспала. Толкова дълбоко, че въобще не ме усети — продължава Майлс, а аз го поглеждам изумено. — Очевидно си била изтощена. По принцип спиш толкова леко.

Ох, размина ми се! Той не знае! Отдъхвам си с облекчение.

— Сигурно е от вълнението заради къщата, нали? — усмихва ми се Майлс щастливо.

— Ъъъ, да, разбира се — отвръщам на усмивката му, но съм леко гузна. — Това напълно ме изтощи. — Протягам се няколко пъти и се прозявам изкуствено. После обаче прозявката си става съвсем истинска. Всъщност съм ужасно уморена.

— Искаш ли помощ за кафето? — Майлс схваща погрешно демонстрацията ми на умора и се измъква от леглото.

— Не, не — казвам припряно. — Остани си тук. Ще се справя и сама.

— Хъм, мисля, че ще ми хареса да живеем заедно — промърморва доволно той и придърпва обратно завивката си.

Оставям го в спалнята, а аз се запътвам светкавично към кухнята, грабвам кутията с кафе, изсипвам зърната в мелничката, включвам я и се протягам за кафеварката. После се спирам. Скръствам ръце на гърдите си и се облягам на кухненския плот. Гледам как зърната в мелничката се въртят и въртят, също като странните мисли, които се лутаха в момента в главата ми.

Мисля си за отминалата нощ. За всичко това: вечерята за рождения ми ден, Майлс и шампанското, Ванеса и Джулиан, Лоти и клуба, бармана Оли… При спомена за Оли стомахът ми се свива и по тялото ми се разлива топла вълна от… Не знам от какво. Вълнение, страх, оглупяване? Припомням си сцената на разговора ни, тя преминава през ума ми, слиза надолу по гръбнака ми, стига до слабините и внезапно изчезва, когато в ума ми се появява и образът на бармана от ресторанта. Досаден, дразнещ, войнствен и същият човек. Божичко, всичко е толкова объркващо.

— Ето къде си била.

Обръщам се и виждам Майлс, застанал на вратата на кухнята, облечен в кремавата ми хавлия за баня. Тя му е прекалено малка и бледите му ръце и крака стърчат навън и така изглежда доста смешно.

— Чудех се какво е станало с кафето.

Чувам, че мелничката още се върти и бързо я спирам.

— Мислех си, че след като си изпием кафето, може да искаш да хвърлиш още един поглед на къщата — продължава той и се протяга за своя „Уитабикс“24. Винаги си държи една кутия в апартамента ми. Очевидно ги яде още от малък и не може да отвикне от детския си навик. Не че иска. Никога не съм виждала друг човек да изпитва такова удоволствие от приготвянето на закуската си — изсипва голям пласт захар върху бисквитките, намачква ги хубаво с лъжицата си, внимателно ги залива наоколо с мляко (правя им „ров“, веднъж ми обясни той), уверява се, че не е полял някоя бисквитка директно с млякото, защото това ще ги направи прекалено кашкави, и след това ги изяжда с такава прецизност, която по-скоро е подходяща за мозъчна операция, а не за обикновено сутрешно похапване.

— Така че трябва да побързаме. Уредих да вземем ключовете.

— Ами, ъъъ… да, добре — съгласявам се аз, а вътрешно ме обзема познатото напрежение.

Обръщам се съм кафеварката и пак разтърквам ушите си. Още бучат. Всъщност усещането е по-скоро за болка, мисля си разсеяно и се навеждам към тостера от неръждаема стомана, за да се огледам в него. Гледката ме ужасява. Ушите ми са червени и възпалени, а отстрани по врата ми се спуска огромен обрив. О, господи, сигурно е от перлените обици. Вероятно съм алергична към тях.

Изведнъж се сепвам — обиците са знак! Знак, че това не е правилно. Купуването на къщата. Съвместният ни живот. Аз и Майлс. Завладява ме страх и същевременно неочаквано просветление изпълва съзнанието ми. Сякаш някой току-що е отключил тайна врата вътре в мен, която аз самата съм се страхувала да отворя, защото знам какво има от другата страна.

Аз не обичам Майлс.

Веднага щом мисълта проблясва в главата ми, осъзнавам, че тя си е била там от доста време, по-дълго, отколкото мога да си представя. Просто досега съм я пренебрегвала и избягвала, преструвала съм се, че не е истина, изплитала съм пиарска паяжина около собствената ми връзка, опитвайки се да се убедя, че ние сме един за друг, че Майлс е идеален за мен. И едва сега си го признавам.

А май трябва да го призная и на Майлс.

Сърцето ми започва да бие силно като барабан в гърдите ми, когато се обръщам с лице към него. Той е седнал на стола до кухненската маса, грижливо начупва с лъжица бисквитките в купата си и продължава да говори:

— Има много неща, с които трябва да се заемем веднага. Например трябва да ги питаме дали ще оставят завесите и щорите. Ако не, ще трябва да поръчаме нови, което ще отнеме между четири и шест седмици.

Трябва да му кажа. Поемам си дълбоко дъх и събирам целия си кураж.

— Майлс, не знам как да ти го кажа, но не мога…

— О, не ми казвай — прекъсва ме той и прави гримаса. — Трябва да ходиш на йога.

Преглъщам трудно.

— Не, нямам йога днес.

— Знам, че си заета, но все ще можеш да пренасрочиш някои от срещите си, нали? Това е много важно — продължава Майлс и се навежда отново над купата си.

— Майлс, не ме слушаш — сопвам му се аз и след това веднага се разкайвам за това.

Той ме поглежда изненадано.

Поколебавам се. Сега или никога. Просто трябва да сложа край на това.

— Става дума за нас.

Ето. Казах го.

Майлс гледа към мен объркано, за момент не знае какво да каже, търси очите ми, за да открие някакъв намек, след което изведнъж започва да кима разбиращо.

— О, знам за какво говориш.

Усещам неочакван пристъп на оптимизъм. Може би и той се чувства по същия начин. Може би не само аз съм на кръстопът.

— Става дума за миналата нощ, нали? — продължава той, въртейки се от неудобство на стола си. — За това, че заспах на дивана.

Поглеждам го озадачено.

— Не правихме секс на рождения ти ден.

О, божичко, разбрал ме е погрешно. Толкова погрешно, че не знам какво да кажа.

— Можем да правим сега, ако искаш — предлага Майлс, оставя лъжицата си и става от стола. — Не можем да вземем ключовете преди десет часа, така че имаме достатъчно време.

Гледам го, стоящ пред мен в моята хавлия, с наполовина изядената си бисквитена каша в купата, и странно, но не се чувствам много настроена на такава вълна. Всъщност предложението му за секс е направено толкова прозаично, сякаш ми предлага да започнем да рециклираме отпадъците си.

— Майлс, не става дума за миналата нощ, нито за секс — говоря бързо, за да не се откажа. — Става дума за нас. За мен, за тази къща, за всичко… — размахвам ръце напосоки.

Майлс ме гледа, лицето му изразява пълно неразбиране. Надявам се, че той ще схване най-накрая, ще довърши изречението ми, ще се сети какво искам да кажа, но след два грешни отговора май няма шанс да познае, нали?

— Не искам да купувам тази къща — изръсвам директно най-после.

Той се втренчва в мен изумено.

— Защо? Какво й е на къщата?

— Нищо й няма на къщата — отговарям бързо. — Идеална е. Къщата е идеална.

— Добре тогава! — изумлението му е изчезнало и виждам, че вече започва да се дразни. — Виж, Шарлот, знам, че си нервна, но се държиш нелепо. Какво ти става?

— Нищо, просто… — забила съм поглед в пода и не смея да вдигна очи. — Майлс, не мога да го направя. Не мога да се изнеса да живея с теб.

Ето. Най-накрая. Казах го.

В кухнята цари мълчание. Вдигам глава. Майлс изглежда вцепенен. После лицето му става сериозно.

— Не можеш или не искаш?

Устата ми е пресъхнала и едвам преглъщам, но трябва да продължа.

— Майлс, не съм искала така да се случи. Ти си чудесен човек. Проблемът не е в теб, а в мен. От известно време имам някакви колебания, но никога не съм си давала сметка, че… — Божичко, наистина ще оплескам всичко, нали? Поемам си дълбоко дъх и продължавам: — Сега обаче всичко ми се изясни и няма да бъде честно за никого от нас, ако оставя нещата да продължават така.

— Срещнала си някой друг, нали? — обвинява ме той внезапно. Всеки нерв в тялото ми веднага се напряга и го поглеждам шокирано.

— Не, разбира се, че не — протестирам бързо.

— Да, срещнала си — настоява Майлс. — Знам го. През последните дни се държиш наистина странно. Различна си. Особено откакто се върнах от Лийдс. Кой е той?

— Никой.

Господи, защо ми задава тези въпроси? И защо се чувствам толкова виновна? Странно, но се сещам за Оли в този момент.

— Кажи ми кой е и ще го размажа! — Майлс свива юмрук и го размахва заплашително. Само дето той никога не може да изглежда заплашителен. Особено когато е облечен в кремавата ми хавлия.

— Майлс! — викам отчаяно, усещайки, че разговорът отива в съвсем друга посока. Мамка му, не исках да става така. — Няма никой друг. Проблемът е в мен, само в мен.

Той отпуска ръката си, идва на себе си и се успокоява. За секунда.

— Виж, Шарлот, сигурен съм, че може да оправим нещата заедно. Винаги го правим — казва с обичайната си рационалност.

Прав е. Ако някога сме били на различни мнения, никога не сме се карали, винаги сме успявали да изгладим противоречията. Обикновено с компромис. Този път обаче става дума за нещо по-голямо от една камина.

— Не, Майлс, не можем — поклащам глава тъжно. — Не и този път.

— Мисля, че правиш огромна грешка — тросва ми се той.

Вината се появява отново. Божичко, аз съм лош човек.

— Ще загубим страхотен шанс, ако се откажем от къщата — продължава Майлс. — Тя е страхотна инвестиция. Как можеш да ми причиняваш това?

Отнема ми малко време, преди да осъзная какво казва. Чакай малко, той говори за къщата?

— Освен това вече съм организирал огледите на апартаментите ни. Това са поне седемстотин паунда, хвърлени на вятъра, освен ако не отменя уговорките с агенциите, но не съм убеден, че ще се съгласят при толкова кратко предупреждение.

Очевидно е разстроен и просто се опитва да отвлече вниманието си. Това е начин за справяне с проблемите. Все пак мъжете не са като жените, нали? Гледам го как взема телефона от края на кухненския плот, където се зарежда, и започва да набира някакъв номер. А може би наистина се притеснява повече за къщата…

— Ще им се обадя веднага, да видя какво ще кажат…

— Майлс, чуй ме, ще платя на агенциите — предлагам му аз. — Ще платя всички разходи, които сме направили досега. Това не е важно.

— Разбира се, че е важно, Шарлот — поправя ме той.

— Не, не е, наистина не е — поклащам глава. — Това е само една къща. Говорим за остатъка от живота ни.

— Само къща? — смее се Майлс невярващо. — Не мисля така, Шарлот. Местоположението й е чудесно. Това е топ оферта.

— Не ми пука, че е топ оферта! — изкрещявам, преди да успея да се спра. — Не ми пука, че е с чудесно местоположение или че можем да получим разрешение за преустройство на покрива, или че е прекрасна инвестиция. Не ми пука дали ще пием пино ноар или каберне совиньон. И не ми пука дали някога въобще гледам друг епизод на „Мястото, мястото, мястото“! Или дали ще си говорим за пенсионни планове. Или дали ще слушам друга песен от филмите за Джеймс Бонд до края на живота си… — спирам задъхано.

И двамата мълчим известно време, потресени от моя изблик.

— Извинявай, не исках да ти крещя… — ръцете ми треперят и не знам какво да правя с тях. — Просто от доста време се опитвам да се убедя сама, че всичко е наред. Не мога повече така. Трябва да бъда откровена. И с теб, и с мен самата.

— Но ти каза, че са ти харесали „Разрешително за купон“. Купих ти диска им. — Майлс ме гледа с обидено изражение.

— Знам. Съжалявам — повтарям отново, този път по-тихо.

— Аз също — отговаря той ледено, вдига телефона до ухото си, обръща ми гръб и излиза от кухнята. — Ало, да, здравейте. Обаждам се във връзка с огледите…