Ако върнеш времето назад

Трета глава

Преди да се добера до офиса, вече съм отговорила на девет обаждания, два имейла (тайничко, докато бях попаднала в още по-голямо задръстване!) и направих спешна поръчка за цветя в магазина „Интерфлора“. За нещастие се оказа, че нямат тъмносини цветя — всъщност жената звучеше доста озадачено, когато я попитах за това, но ми предложи тъмнопурпурни, което е на практика почти същото.

Донякъде.

Когато нахлувам през вратата, Беатрис, моята асистентка, протяга към мен ръка с чаша в нея. Така ме посреща всяка сутрин: двойно еспресо с няколко капки соево мляко. В момента говоря по телефона с един журналист, затова й хвърлям само благодарствена усмивка и поемам чашата като истински състезател от щафета. За две години сме усъвършенствали подаването. Не разливаме нито капка.

Продължавам през офиса, токчетата ми тракат остро по пода. (Полиран бетон, много de rigueur6. Всъщност целият офис е последен писък на дизайна; в света на пиара външният вид е всичко.) „Добре, ще ви изпратя мостри от новия продукт, за да го тествате сами. Сигурна съм, че ще пожелаете да го представите в списанието… Аха, искате цялата серия продукти?“ Господи, журналистите могат да бъдат толкова алчни. „Разбира се, ще ви ги изпратя незабавно!“ Старая се да звуча ентусиазирано и жизнерадостно.

Добирам се до бюрото си, затварям телефона, отпускам се в креслото си и изпивам на един дъх двойното си еспресо. В главата ми е пълна мъгла, преди да изпия сутрешното си кафе, не мога нито да мисля, нито да виждам ясно. Което, разбира се, напълно обяснява странния инцидент на светофара.

— Добро утро — на вратата се появява усмихнатата Беатрис с папка, притисната до гърдите й.

Беатрис сякаш винаги е в тази поза — притискаща папка до гърдите си. Не защото работи нещо по тях, а по-скоро защото се опитва да прикрие впечатляващо големите си гърди (или „другарките й“, както обича да ги нарича тя), които е наследила от баба си, Херцогинята, или там каквато беше. В допълнение към двойния наниз перли, значителния паричен фонд и малкото „убежище“ в града, което всъщност е огромен мансарден апартамент на площад „Девъншир“, номер 1.

Честно, Беа е толкова сладка, че би трябвало да я мразя, но ми е невъзможно — тя е един от най-прекрасните хора, които някога съм срещала.

— Здрасти, Беа, благодаря ти за кафето — усмихвам й се с благодарност.

— Как изкара почивните дни? — пита тя, докато минава зад гърба ми и сваля от рамото ми чантите, за които напълно съм забравила и тъкмо се чудя какво ми пречи. После с привичен жест оставя всяка една на мястото й.

— Добре. Трябваше да наваксам с малко работа — отвръщам и свивам рамене, сещайки се за вчерашния ден, който прекарах в трапезарията, заобиколена от купища документи, докато Майлс играеше скуош. Всъщност напоследък все така прекарвам уикендите.

Поглеждам купчината документи, която ме очаква, подпирам се на лакти на масата и потърквам челото си. Вече усещам започващото главоболие.

— Някакви съобщения?

— Асистентът на Лари Голдстийн се обади да потвърди обяда ви утре в „Електрик“ в Нотинг Хил. — Беа започва да отмята едно по едно листчетата в бележника си. — Обади се Сали Пит, редакторката на лайф стаил отдела в „Дейли Стандарт“. Искат да те интервюират за статия за жените, които имат всичко. Звучи въодушевено. — А, и Мелъди се обади. Няколко пъти.

Мелъди е прочута телевизионна водеща, която наскоро роди, после направо чудодейно отслабна и сега прави истинско състояние, като споделя „тайната“ си чрез DVD-та, книги, телевизионни програми и новата си серия от полуготови здравословни храни без консерванти, „Лесно е без Е-та“, за които ние й правим пиар кампанията.

— Малко е притеснена от неделните вестници — Беатрис поставя пред мен копие на един от таблоидите. На първата страница има снимка на Мелъди, тъпчеща се с голям „Бик Мак“ и пържени картофи. Заглавието е крещящо — „Мазни тайни“.

— А, да — правя гримаса. — Видях го.

— Всъщност точните й думи бяха… — Беа разлиства бележника си, открива каквото й трябва и започва да чете на глас: — „Майната им. Искам да убия шибаните копелета в шибаните вестници.“

Въпреки притеснението си, не се сдържам и се засмивам. С шлифования глас и изисканото си произношение Беа звучи така, сякаш самата кралица псува. Честно, възпитаните хора не бива да ругаят, просто не им се получава.

— Представям си — кимам аз, мятам вестника настрани и усещам как възелът в стомаха ми се стяга още повече.

Мелъди може да беше национално съкровище — сладка, мила и с искрящо бяла усмивка, реклама за стоматологичната индустрия, — но извън камерите има по-отвратителен характер от… ами, не искам да казвам някое име, защото може да ме съдят, така че просто си помислете за някой с ужасен характер… Е, Мелъди е много, ама много по-зле. Много.

— Мислиш ли, че е изяла всичко това? — пита Беатрис, докато се взира през рамото ми към снимката. Наскоро гледа документалния филм за онзи, който яде цял месец само в „Макдоналдс“ и беше много впечатлена. Тя си е такава. Обикновено гледа филмите поне пет години, след като са излезли за първи път. Така е с всичко — музика, мода…

Поглеждам към нея. Облечена е в любимия си стил — пола до коленете от сив туид, непрозрачен матов чорапогащник и черните обувки от „Марк и Спенсър“, които има от цяла вечност. О, и да не забравяме перлите.

Всъщност, като се замисля, не съм много сигурна дали това, което носи, е било на мода и преди пет години.

— Има ли значение? — свивам рамене и потърквам слепоочията си. Главата ми наистина започва да бучи. — Яла или не, тя пуска на пазара последната си книга с диети — „Просто кажи «Не» на боклуците“ — следващия месец — напомням й аз. — А в момента правим промоция на новата й серия супи „Лесно е без Е-та“.

Беатрис въздъхва.

— Ммм да, доста неприятна случка.

На Беа й се удава да изразява съчувствие и разбиране. Тъй като сме малка бутикова агенция, все още нямаме много клиенти; аз поемам големите, Беа се занимава с по-малките. Мелъди е от най-големите, а продуктите й са може би най-доходните за нас. Последното, което искам, е някой папарак да ни провали, съсипвайки репутацията й на фитнес гуру и привърженик на здравословното хранене.

— Това е потенциална катастрофа — промърморвам, докато гълтам един след друг два парацетамола от шишенцето, което винаги стои в бюрото ми, и включвам компютъра. Екранът се събужда и бързо започвам да ровя из „Гугъл“.

Беатрис слага притеснено ръка на перлите си.

— Божичко! — казва тя с тих глас. — Катастрофа!

Излизат няколко статии и отварям една от тях.

— Потенциална — поправям я, докато бързо минавам по редовете. След няколко секунди поглеждам към нея. — Обади се на агента на Мелъди и му кажи, че ще излезем със съвместно съобщение за пресата, че е хипогликемичка.

Беа ме поглежда втренчено.

— С други думи, има ниска кръвна захар.

По лицето й се появяват признаци, че започва да схваща.

— О, какво съвпадение! — възкликва асистентката ми, като очевидно вече е обработила информацията в главата си. — Също като мама! Тя не ходи никъде без нейните бисквитки „Риц“! Веднъж ги забрави и кръвната й захар падна и й прилоша. Точно на стъпалата на хотел „Принц Филип“. — Спира за миг, като забелязва изражението ми. — Бяхме на състезанията в Аскот по това време…

— Беатрис, Мелъди не е истинска хипогликемичка.

Тя ме поглежда с недоумение. После, изглежда, ситуацията й става ясна.

— О, разбирам… Боже мой, имаш предвид, че това е номер — казва с тих, заговорничещ глас.

Кимвам с глава в знак на потвърждение.

— Господи, Шарлот, толкова си умна. Затова обичам да работя с теб!

Хората често подценяват Беа. Лесно е да я възприемеш като непохватна разглезена богаташка от Югозападен Лондон, както направих и аз, когато дойде при мен на интервю, останала без дъх, тъй като беше тичала от метрото насам; косата й беше разпиляна навсякъде, а на чорапогащника си имаше бримка. Всъщност тя е изключително умна и зад фасадата й на тъпа блондинка (каквато беше някога, отскоро е брюнетка) се крие един академичен гений. Беа е завършила първа по успех в специалностите приложна математика и физика в Кеймбридж, а в свободното си време решава геометрични уравнения, „просто за забавление“.

За да бъда честна, Беа е прекалено квалифицирана за работата, която върши. Ние сме на една и съща възраст и тя би трябвало да бъде в някаква лаборатория някъде си и да прави някакви свръхсложни научни неща. Но асистентката ми твърди, че наистина иска да работи в пиар агенция и на интервюто беше изключително ентусиазирана. Освен това има най-изискания и омагьосващ глас, който някога съм чувала, което в света на медиите е безценно качество.

Обикновено момичетата, които работят в нашия бизнес, са от средната класа, от околностите на Лондон, а не момичета от Йоркшир с чист акцент а ла Ленинските планини7. Всъщност дори моето произношение вече не е толкова чисто. Десет години в Лондон бяха достатъчни, за да започна да сдъвквам някои думи и пиенето на чай да се превърне в изливането на поредната чаша с някаква течност в устата ми, а не в ритуала, който се извършва в пет часа следобед според добрите стари английски традиции.

Шлифованият в елитните училища глас на Беа обаче отваря врати, до които аз никога не бих могла да припаря. Ние сме отбор. Нещо като моркова и пръчката. Аз уреждам сделките, сключвам договорите и се грижа за клиентите, а тя е на предна линия при контактите с медиите и пресата. Когато общува с тях, маниерът й на говорене, на който може да завиди и кралицата, е незаменим.

Телефонът започва да звъни и Беа го вдига.

— Добро утро, агенция „Мериуедър“. От кое издание се обаждате? „Телеграф“? Прекрасно! За мен е толкова вълнуващо! Знаете ли, дядо ми е бил дълги години редактор при вас.

Разбирате ли какво имам предвид?

След като спасявам репутацията на Мелъди, останалата част от сутринта минава в обичайните занимания: обаждания на журналисти, писане на съобщения за пресата, конферентни връзки с клиенти… В един момент е 9 часът сутринта и аз се опитвам да измисля нещо секси и зашеметяващо за шампоана против пърхот, който е част от новата серия на Джони Бърд, стилист от Уест Енд, а в следващата минута вече е един и се мятам на задната седалка на таксито, за да не закъснея за работния обяд в „Улсли“, престижен ресторант на „Пикадили“. Обикновено пътувам с колата си, но днес ми се стори, че с такси ще бъде по-бързо. И по-важно, ще имам време да свърша някаква работа по пътя.

Опитвам се да си сложа колана, докато едновременно с това чета имейла, който току-що дойде на „Блекбъри“-то. Тъкмо започвам да пиша отговор, когато звънва телефонът ми. Имам и „Блекбъри“, и друг телефон. „Блекбъри“-то е за работа, телефонът — за лични обаждания. Обикновено през деня го поставям на мълчалив режим, но явно съм забравила. Вдигам го и поглеждам кой ме търси. Родителите ми.

О, по дяволите! Рожденият ден на татко. Трябваше да му се обадя в първата свободна минута.

Работата е там, че все още я нямам.

— Здравейте, Шарлот Мериуедър е на телефона — започвам аз, преди да се усетя.

— О, ти си жива! — чува се язвителен смях.

— Здрасти, мамо — казвам невинно, опитвайки се да не мисля за всичките съобщения, които ми е оставила на гласовата поща през изминалата седмица. — Как си?

— Не получи ли съобщенията ми? — пита директно тя, като не се поддава на любезностите.

— Да, разбира се…

Мама не ме оставя да довърша.

— Е, да се надяваме, че с баща ти и с мен няма да се случи нещо лошо и да се налага да реагираш спешно — продължава докачливо. — Ще умрем и ще ни погребат, преди да успеят да се свържат с теб.

Повдигам очи. Майка ми е царица на мелодрамата. Всичко идва от сапунените сериали, които гледа по цял ден.

— Какъв е смисълът да имаш телефон, ако никога не отговаряш на обажданията?

— Вероятно съм била на среща — опитвам се да се оправдая.

— Обадих ти се вкъщи тази сутрин. Пак не отговори.

Ако я слуша човек, може да реши, че е прокурор, а не секретарка в училище.

— Сигурно съм била навън. Треньорът ми идва в шест.

— Шест часа сутринта? — пита мама и звучи доста изненадана.

— Да, тичам по осем километра.

— Ти тичаш осем километра! — гласът й загубва цялата си острота и става притеснен. — Шарлот, сигурна ли си, че не се натоварваш прекалено много? Трябва да си почиваш понякога, да се излежаваш…

Да се излежавам? Господи, не си спомням кога за последно съм се излежавала. Всъщност спомням си — беше сутринта след големия купон за двайсет и петата ми годишнина. Който не беше чак толкова отдавна.

Преди близо седем години.

— Добре ли се храниш? Не можеш да тренираш на празен стомах.

Мама внезапно преминава от обвинителния тон към фазата на загрижената майка.

— Да, знам — лъжа я убедително аз.

Празният ми стомах надава гневно знак, но го задушавам бързо, като гълтам малко от кафето, което грабнах от „Старбъкс“, преди да се кача в таксито.

— Защото имаше една статия в „Дейли Мейл“ онзи ден, в която пишеше, че на вегетарианците им липсват… Чакай малко… — чувам разлистване на хартия от другата страна на линията. — А, ето го: „На вегетарианците им липсват важни минерали и витамини.“

— Глупости! — не се сдържам и възкликвам нервно, като междувременно започвам да ровя из чантата си, за да намеря няколко опаковки витамини и хранителни добавки. Винаги купувам различни видове. Миналата седмица четох статия за суровите кайсиеви ядки. Очевидно човек може да живее сто години, ако ги яде в нужното количество. Пренебрегвам указанията и гълтам наведнъж половин шепа. За нещастие предписваното за желаните цели количество е толкова много, че наистина трябва да живееш сто години, за да имаш достатъчно време да изядеш проклетото нещо.

— Домашно приготвена закуска, от това имаш нужда.

— Нямам време, за да закусвам — отговарям нетърпеливо.

— Е, знаеш какво казват хората: „Ако само работи, без да си играе, Джак ще стане глупаво момче.“8 — гласът й звучи доста неодобрително.

— Обзалагам се обаче, че Джак е бил богато и преуспяло момче — не мога да се въздържа да не изкоментирам.

Майка ми винаги ми казва, че работя прекалено много. Което е вярно. Наистина работя много, но това е част от условията, за да имаш успешен бизнес. Тя не го разбира. Никога не е искала кариера. Всичко, за което е мечтала, е да се омъжи и да има семейство. За нея работата си е просто работа. Начин да се спечелят малко „джобни пари“, както обича да казва. Но мама винаги си е имала татко, който да се грижи за основните финанси. За моето поколение обаче нещата са различни. И така е по-добре.

Поне ми се иска да вярвам в това.

— Казах ли ти, че Мариън има вече трето внуче? — отговаря мама, като сменя темата.

Да, три пъти, казвам си наум, докато отпивам от кафето си.

— Това е страхотно, поздрави я от мен.

— Дъщеря й е на твоите години — продължава мама. — Помниш ли Каролин Годфри? Бяхте истински ангелчета в началното училище.

Това е още един от досадните й навици. Да ми разказва за дъщерите на приятелките си и за поредното дете, което са родили. Как заселват селцето им с купища сладки, розовобузи ангелчета, докато нейната лоша, егоистична дъщеря живее на триста километра разстояние в Лондон, тренира с личния си инструктор и е вегетарианка. И най-лошото, още не е омъжена.

Като стана дума за това…

— Как е Майлс? Ох!

Нека да преведа. На езика на майка ми „Как е Майлс?“ означава „Кога ще ти предложи?“.

За да съм честна обаче, този път трябва да се съглася донякъде с нея. Не само тя си задава този въпрос. С Майлс сме заедно вече година и половина и всички се питат кога ще ми предложи. Всички, освен това предполагат, че ще кажа „да“. А и защо не? Той отговаря на всички критерии, за които пише в списанията: хубав е, успял, адвокат, отговорен и никога не се караме. Всъщност откакто сме заедно, никога не сме се спречквали за нещо. Което е супер, нали?

Една част от мен обаче понякога се дразни малко на това. Както веднъж казах на Майлс, позволено ни е да имаме различни мнения. Даже може да помогне за разнообразяване на връзката ни, за малко повече вълнение, малко повече уау.

Както и да е, пак ще кажа, не мога да се сетя дори за една причина да кажа „не“.

Не че ще се опитвам да намеря такава, де.

— Добре е. Татко там ли е? — опитвам се да сменя темата. — Искам да го поздравя за рождения ден.

— Да, чакай малко, тъкмо взема пощата.

Потрепервам.

— Дейвид, скъпи! Лоти е — провиква се мама, след това понижава глас заговорнически. — Изпрати му картичка, нали?

— Ммм, всъщност изпратих цветя вместо картичка.

— Цветя? — повтаря майка ми с леко недоумение. — За баща ти?

— Защо не? Татко обича цветя — защитавам се аз. — Винаги се е грижел за градината.

— Ами да, предполагам… — тя замлъква и съм сигурна, че в този момент си мисли защо не може да съм нормална дъщеря като другите и да изпратя една обикновена картичка и чифт чорапи за рождения ден на баща си. Огромният букет ще предизвика доста шум в малкото им селце и просто мога да чуя как мама обяснява на съседките: „От дъщеря ни са. Тя живее в Лондон, нали знаете?“ Което за хората от селцата в Йоркширските долини обяснява всичко.

— Как е кукличката ми? — гласът на татко се чува на телефона и усещам как ме залива приятна топлина.

Отношенията ни никога не са били лесни, защото и двамата сме с трудни характери. Пубертетските ми години преминаха в постоянна битка за това, колко високо мога да слушам „Смитс“ (Аз — много високо. Баща ми: „Спри това — тази музика ще ти спука тъпанчетата!“) Независимо от различията ни (а може би са били прилики?) все още сме невероятно близки — а и сме родени само с четири дни разлика.

— Здрасти, татко, честит рожден ден! — казвам с усмивка, докато се опитвам да задържа телефона между рамото и брадичката си, защото след малко ще пристигнем в ресторанта и трябва бързо да се гримирам преди срещата.

— Благодаря ти, мило. Още не съм си отворил картичките — отговаря той жизнерадостно.

Изпитвам угризение. Татко ще хареса цветята си, знам, но все пак…

— Е, какво ще правиш днес? — питам, за да сменя темата. Отварям кутията със сенките и я повдигам към светлината. Веднага забелязвам тъмните кръгове под очите си.

— О, нали знаеш. Малко от това и малко от онова. Какво става с теб? Кога ще дойдеш да ни видиш?

— Скоро — отговарям аз, докато се вихря с фон дьо тена си. Не искам да изглеждам прекалено гримирана, затова съм си сложила само лека основа, фон дьо тен, пудра, лек блясък на бузите си, спирала, малко балсам на устните… Странното е, че днес една жена трябва да използва ужасно много грим, за да изглежда естествена.

— Казваш „скоро“ всеки път — мърмори баща ми по телефона. — Не сме те виждали отпреди Коледа. — Спирам с „маскирането“. Божичко, наистина ли е минало толкова време?

Сещам се как изкарах вечерта на Коледа. Не успях да изляза никъде. Мелъди пускаше нова серия диетични шейкове в началото на новата година, а Беатрис имаше грип, така че трябваше да правя всичко сама. По-голямата част от коледния ден го изкарах пред лаптопа си, опитвайки се да довърша прессъобщението, а след това трябваше да ходя в офиса за Деня на подаръците9.

— Знам. Съжалявам, татко. Просто имам много работа. Трябваше да работя през уикенда, имах краен срок за един проект, а тази седмица се опитвам да хвана нов клиент. — Отказвам се да се боря с тъмните кръгове под очите си, прибирам сенките и изваждам тъмните си очила. — Обещавам ти при първия свободен уикенд да дойдем на гости заедно с Майлс. Ще видиш новата ми кола. Ще я харесаш. Може да я вземеш за едно кръгче.

— Да, прочетох статията за тези нови фолксвагени в списанието, което ми даде…

Усещам, че татко става по-благ. Той обожава всичко, свързано с коли, да се заравя под капаците им и да се възхищава на чудесата на техниката.

— Къде да те оставя, мила? — прекъсва ни шофьорът.

— Почакай секунда, татко. — Поглеждам през прозореца и виждам ресторанта пред нас. — Където и да е, ще е удобно, благодаря — отвръщам аз и се навеждам напред, за да ме чуе по-добре шофьора, който точно в този момент завива рязко и паркира. Бързо събирам нещата си, които са се разпилели при тласъка по цялата седалка.

— Извинявай — мърморя по телефона, докато излизам от таксито. — Благодаря. Може ли бележката… — подавам на шофьора десетачка и за секунда мярвам отражението си в страничния прозорец. Косата ми е разпиляна и се опитвам да я пригладя малко с ръка. — Какво казваше, татко? — опитвам се да продължа разговора по телефона.

Вече съм станала истински експерт във воденето на два разговора едновременно. Отначало това ме побъркваше, но сега просто съм факир.

— Е, няма значение, щом ти си добре — казва татко омилостивен. — Просто ни липсва нашето малко момиче, това е всичко.

Обзема ме вълна на обич и признателност. Нашето малко момиче! След четири дни ще стана на трийсет и две, но за родителите ми това беше без значение. А след осем години ще бъда на четиридесет!

О, стига, наистина не бива да мисля за това!

— И вие ми липсвате, татко — отговарям, тичайки по стълбите. — Не се безпокойте за мен, наистина. — С бърза крачка минавам през стъклената врата и токчетата ми започват да тракат по мраморния под на лобито на ресторанта.

— Щастлива си, нали?

Забелязвам големи огледала на една от стените и незабавно започвам да се оглеждам от глави до пети.

— Разбира се, че съм — отговарям разсеяно.

С периферното си зрение виждам как няколко от журналистите, с които трябва да се срещна, излизат от едно такси. Нервите ми са опънати до краен предел. Винаги се чувствам така преди тези работни срещи. Трябва да представя нов продукт и това е моят шанс да впечатля пресата и да осигуря отразяване. Независимо че срещата е под формата на неофициален обяд и лек разговор с хубаво вино, напрежението за мен си е същото като при най-важните контакти.

— Виж, татко, трябва да…

— Да, разбирам, трябва да тръгваш. Хубаво беше, че си поговорихме.

Досрамява ме. Казахме си само няколко думи. Но такова е положението. Когато бях по-млада, седяхме на телефона с часове и си говорихме за всичко, но сега се радвам, ако намеря и пет свободни минутки.

— Ще ти се обадя тази вечер — казвам, без да съм сигурна в обещанието си.

— Да, да, скъпа. Чао и хубав ден.

— И на теб, татко.

Затварям телефона, но за секунда застивам на мястото си. Умът ми се връща към разговора с баща ми и към това, което ми каза той. Щастлива ли съм? Наистина ли съм щастлива?

— Шарлот! — стряска ме нечий глас, обръщам се и виждам жена на около петдесет години, която се запътва към мен. Това е Кати Проктър, журналистка, която познавам от първите си години в пресата, когато работех на свободна практика. Кати се усмихва широко и ме прегръща силно, обливайки ме с аромата на парфюма си. — О, обувките нови ли са? — пита тя. — Страхотни са!

Става ми много приятно от срещата и въздъхвам с облекчение. Хубаво е да срещнеш стар приятел в такъв момент.

— Не мислех, че ще дойдеш — усмихвам се и я целувам по червените и искрящи от пудра страни. — Никога не отговаряш на поканите — казвам неодобрително.

— Знам, ужасна съм — Кати навежда очи виновно. — Прощаваш ли ми?

Ако беше някой друг, сигурно нямаше да знам как да реагирам, но Кати ми е по-скоро приятел, отколкото работен контакт.

— Разбира се. Как си ти?

— Пресъхнала! Хайде да си вземем питие и после ще наваксваме с разговорите.

Хващаме се за ръце като малки момиченца и влизаме в бара. Вече се чувствам спокойна. Честно, не знам какво ми става днес. Останалите журналисти също започват да пристигат и наоколо настава истинска какофония от поздравления и целувки, представяния и подрънкване на чаши с изстудено совиньон блан. Усмихвам се широко и се хващам за работа.

Разбира се, че съм щастлива. Защо, по дяволите, да не съм?