Ако върнеш времето назад

Двайсет и пета глава

Наближава три часът.

Само.

Докато търся някое закътано местенце, където да се скрия, поглеждам часовника си. Имам чувството, че съм била тук с часове. Дни. Почти седмици. И сега съм вече отегчена и уморена, имам главоболие, стъпалата ме болят и искам да си ходя вкъщи.

Но не мога. Трябва да остана и да контролирам Лоти, която в някакъв момент смени водата с по-сериозни концентрати и вече е напълно замаяна от безплатните питиета, които получава заради рождения си ден. Бях забравила колко пиех някога. В един момент дори се качих да танцувам по масите.

И то на тези токчета! Не знам как го правя.

Търкам слепоочията си, очите ми автоматично обикалят целия клуб — като прожектори на полицейски хеликоптер, — за да проверя къде е Лоти и да се уверя, че е добре. И че не е паднала от масата. И точно тогава музиката спира внезапно и лампите светват.

Сърцето ми спира да бие, все още не смея да се надявам. О, божичко, това да не би да означава, че…? Хората започват един по един да се изнасят към изхода. Да, това е! Направо имам желание да коленича и да целуна пода. Думата „свобода!“ дори не се доближава до чувството, което ме изпълва. И то с възклицанието.

Да, да, да! Свърши се.

— О, гадост — изфъфля Лоти, появявайки се от тълпата. Лицето й е потно и определено изглежда разочарована. — Не мога да повярвам, че свърши. Вече!

— Знам. Жалко — лъжа безсрамно и светкавично грабвам чантата и сакото си. — Е, хайде, да вървим — запътвам се към вратата и изненадващо краката вече не ме болят.

Хората навън се разотиват, прегръщат се, целуват се и си пожелават „лека нощ“.

— Чакайте малко! Преди да си тръгнете, искам да ви снимам — провиква се Лоти. Вади фотоапарат от чантата си и започва да ги събира накуп.

— Не, Лоти, и ти трябва да си на снимката — отбелязва някой. Все още стоя до нея и тя се обръща към мен: — Шарлот, ще ни снимаш ли?

— Разбира се — отвръщам и вземам фотоапарата с намерението, след като всичко свърши, да се изнеса колкото се може по-бързо. Вдигам го към очите си, поглеждам през визьора и внезапно сякаш ме удря гръм: лицата, дрехите, усмивките… Всичко ми е познато.

О, господи! Това е снимката, която държа у дома на хладилника. Снимката от рождения ми ден.

Аз ли съм я направила?

Не разбирам. Как? Не е възможно. Освен ако…

— Хайде, по-бързо! — крещи ми някой от групичката.

— Добре, готови… усмихнете се! — вдигам фотоапарата. Всички гледат насам и аз натискам бутона. По-младото ми Аз е в центъра, усмихната, с широко отворени очи. После идва светкавицата, чува се „щрак“ и моментът е увековечен завинаги.

Предлагам да изпратя Лоти до вкъщи. Колата ми е паркирана отпред, освен това тя е останала буквално без крака и някой трябва да я придържа. Не мисля, че ще може да се прибере без мен.

Прегръщам я и се запътваме към дома й. Вечерта е наистина топла. А може трябва да кажа „ранното утро“? Улиците са спокойни и атмосферата е почти магическа, сякаш целият свят е заспал, освен нас.

Пристигаме пред къщата й, тя се бори да намери ключовете в чантата си и след като три пъти ги изпуска на земята, решавам да поема нещата в свои ръце. Отключвам умело (правила съм го толкова пъти, че мога и със затворени очи!) и я вкарвам вътре.

— Какво ще кажеш да ти направя кафе, за да се освестиш малко, а? — предлагам й, водя я до потъналата в мрак кухня и я оставям да се свлече на един стол.

Всъщност това последното щях да го направя, но в последния момент я задържам, защото столовете са заринати с всякакви неща. Използвани торбички за чай, вестници и божичко, това бикини ли са? Потръпвам при вида на нещо, което прилича на метнати върху облегалката прашки. В мрака не мога да различа чисти ли са или не. И, честно казано, нямам намерение да се доближа достатъчно близо, за да разбера. Грабвам една дървена лъжица със свободната си ръка, ловко подхващам прашките и ги мятам върху друга купчинка. Повярвайте ми, има достатъчно такива из цялата кухня, така че изборът ми е голям — сякаш оттук е минала къртица, само дето вместо купчини пръст, има купчини с неща. Разчиствам единия стол и поставям Лоти на него.

Така, сега ще сложа кафето.

Запалвам лампата, която всъщност е просто една гола крушка, висяща самотно от тавана, и острата светлина ме заслепява за миг. Премигвам два–три пъти, преди зрението ми да се нормализира и после оглеждам кухнята. За миг не мога да разбера какво виждам пред очите си, а после застивам ужасена.

О, не, имало е грабеж! Някой е обрал къщата и е обърнал всичко с краката нагоре!

Започвам да се паникьосвам. Ами сега? Трябва да звънна в полицията. Ако са откраднали някакви ценности? Ами ако — божичко! — крадецът още е в къщата? Паниката преминава в ужас. По дяволите, къде е телефонът?

Внезапно обаче забелязвам, че по-младото ми Аз не е скочило на крака и не крещи: „Обраха ни!“ Напротив, седи си много спокойно на стола, сякаш всичко е съвсем наред.

Да, защото всичко е наред, Шарлот. Точно както си е.

Изведнъж загрявам. Не е имало грабеж и никой не е опустошил къщата — освен хората, които живеят в нея. Замислям се за момент. Наистина ли преди съм живяла така? Аз и съквартирантите ми сме свине! Не, свинете са по-чисти. Не оставят мръсни гащи да се въргалят ей така… Оглеждам стаята вече по-спокойно — навсякъде има мръсни чаши, наполовина изядена храна, използвани чаени торбички и купи със засъхнали закуски (корнфлейкс с мляко), които сигурно могат да бъдат махнати само с чук, и накрая — купища мръсни чинии. А боклукът?

Поглеждам с ужас пластмасовата кофа — черният найлонов плик прелива отвсякъде, около нея са изпопадали метални кутии, повечето от които май са печен боб „Хайнц“. А и тази миризма.

Запушвам носа и устата си с ръка и се извръщам настрани. Изравям след цялата камара нахвърляни безразборно съдове чайника (който между впрочем има толкова варовик по себе си, че никога повече в живота ми не би трябвало да поемам допълнителен калций) и го напълвам с вода — също трудна задача, защото се налага да го промъкна между чучура на чешмата и мръсните чинии, един ловък маньовър, който ми напомня на игра на дженга23.

Мисля си за своя приятен, красив и безупречно чист апартамент. Не за първи път се радвам, че вече не съм Лоти.

Обръщам се пак към нея — наклонила се е напред, лицето й е на масата, очите й са затворени.

— Кафето ще е готово след минутка — казвам, опитвайки се да се държа хладнокръвно, макар че след като не откривам чаша, в която да не е прокарал мухъл, ми се приисква да изкрещя.

— Аха… — измучава Лоти сънливо.

В рамките на няколко минути тя премина от състояние на пълна еуфория на танцуващата по купони мацка до фазата на спящата с дрехите си пияна развалина.

— Може би трябва и да хапнеш нещо — предлагам.

— Ммм…

Предпазливо отварям няколко шкафа. В моя апартамент те са пълни с пакети здравословни тестени изделия, предимно с трици, буркани с изсушени на слънце домати, зехтин…

Готови спагети.

Гледам пакетите. Това ли е?

Проверявам и по другите шкафове. Трябва да има и нещо друго, освен тези спагети. О, ето. Бутилка кетчуп, отворена, със засъхнали корички по върха, в която сигурно е останала една капка и ще успеете да я изстискате само ако държите бутилката обърната наопаки в продължение на седмица.

Все пак тя трябва да яде нещо, така че явно ще бъде или спагети, или нищо, решавам аз, вземам един пакет и махам станиоловия капак. Ммм, много хранително, мисля си иронично, гледайки тази гадост с отвращение. Страх ме е да си помисля колко консерванти и Е-та има тук.

Чайникът завира, затова го махам за малко от печката и се заемам с правенето на кафе. Успявам да остържа някакви жалки остатъци от буркана с нес кафе, след което отварям хладилника, за да потърся мляко. Честно казано, притеснявам се какво ще открия вътре.

И с право.

Събирам цялата си смелост, отварям вратата му и се сблъсквам с повече лед, отколкото има на Северния полюс. Всеки, който се притеснява за изчезването на полярните шапки, ще бъде успокоен при вида на този хладилник. Очевидно думата „размразяване“ не ми е била известна, когато съм била по-млада.

Нито съм знаела думички като „плодове“ и „зеленчуци“. Вместо тях на горния рафт (моя рафт в хладилника) има две триъгълни парченца сирене, полупразен буркан с рагу и един направо вкаменен обект, който би могъл да бъде абсолютно всичко, мисля си, разглеждайки го с любопитство.

Така ли съм преживявала? На готови спагети, кетчуп, сирене и рагу? Изненадана съм, че никога не съм се разболявала от скорбут, рахит или нещо подобно.

Мислено се връщам към списъка си и добавям нова точка:

— Знаеш ли, наистина трябва да се храниш по-балансирано — съветвам Лоти. Междувременно виждам подгънатия край на отворена кутия мляко в дъното на хладилника и се протягам за него. — Трябва да ядеш поне пет пъти дневно плодове и зеленчуци, за да намалиш холестерола си и да избегнеш риска от рак на дебелото черво. — Поглеждам към нея, но тя не ме слуша. Сринала се е на масата и похърква леко.

Отказвам се от хранителните съвети — засега поне — и се заемам с кафето. Помирисвам леко млякото. Ауч. Напълно вкиснало е. Всъщност отдавна е преминало този етап и вече е на фазата на сиренясването.

С отвращение го връщам в хладилника. (Бих го сложила и в кофата за боклук, но тя просто прелива.) Ще си го пие чисто. Пак е по-добре от нищо.

— Ето, заповядай.

Поставям кафето и спагетите пред нея, но Лоти не помръдва. Пълен труп е. Разтърсвам я и тя се събужда, вдига глава и присвива очи на светлината. Няколко секунди се оглежда сепнато, сякаш не разбира къде е, след това забелязва кафето.

— Ммм, благодаря — проронва и отпива голяма глътка, след което навива спагети на вилицата си. — Вкусно. — Усмихва ми се. — Искаш ли?

— Не, благодаря — казвам бързо. — Не съм гладна.

— Както искаш — Лоти ми се изплезва и лапва втора вилица. — Така ще има повече за мен.

Каквото и да се съдържа в тази гадост, явно си свършва работата, защото след малко тя се съвзема достатъчно, за да се изкачи по стълбите към спалнята си. Последвам я, отчасти от любопитство, а и защото искам да се уверя, че няма да падне и да се изтърколи обратно надолу. На последното стъпало се олюлява за малко, но аз я подхващам светкавично. Пфу, за малко.

— Ами, ето ни. Дом, сладък дом… — със спагети в едната ръка и чаша в другата Лоти блъсва вратата на стаята си с бедро, за да я отвори. Явно има опит в това, защото успява и виждаме, че е оставила лампата вътре да свети. Спестяването на енергия не беше една от силните ми страни в онези дни. Нито, както се вижда, прибирането на дрехите си от пода.

Влизам след Лоти в стаята и се втренчвам в гледката, която се разкрива пред мен. Единственият начин, по който мога да я опиша, е следният: представете си, че сте извадили всичко от чекмеджетата си и сте го разхвърляли по пода. После сте отворили гардероба си, махнали сте всичко от закачалките и сте хвърлили и него на земята. Отгоре метнете няколко чифта обувки. Палто. Няколко хавлии. И, бинго — ето я старата ми спалня.

— Чувствай се като у дома си — ухилва ми се Лоти, изритва обувките си и се строполясва на леглото си, покрито със завивка с индиански мотиви.

Оглеждам се наоколо за място, където да седна. Стаята е толкова малка, че едвам се завъртам. Има малка маса и сгъваем пластмасов стол до прозореца; присядам неудобно на ръба му. Масата е затрупана с книги. Един направо древен Ай Би Ем компютър заема по-голямата част от нея, а до него е струпана купчина листове.

— Пиша роман — казва Лоти, виждайки, че гледам натам.

— О, да, бях забравила за това — измърморвам и се сещам за недовършеното си творение, после се сепвам, но за щастие тя не ме е чула — прекалено заета е да нагъва спагетите си.

— Още не съм го завършила, но ще го направя — продължава Лоти убедено. — В момента работя в списание за кръстословици, но наистина искам да пиша. Още откакто бях съвсем малко момиче, исках да стана писател. Не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. — Усмихва ми се и навива нова порция спагети. — А ти? Какво бачкаш?

— О… аз… ръководя собствена пиар компания — казвам с поглед, забит в пода.

— Уау, сериозно? — Лоти ме гледа с широко отворени очи и изглежда впечатлена. — Това е невероятно. Твоя собствена компания? Сигурно си много важна бизнес дама!

— Не бих казала чак „много“ — отговарям скромно, но вътрешно изпитвам гордост колко добре съм се справила и колко далече съм стигнала. Гледам Лоти, седяща с кръстосани крака на разнебитеното си сгъваемо легло в средата на малката си жалка стая, ядяща спагетите си.

— Обзалагам се, че живееш в страхотен апартамент, нали? Също толкова готин като колата ти.

Усмихвам се, като се сещам за миналата вечер, когато я докарах с колата от концерта. Тя само охкаше и ахкаше и се дивеше на кожената тапицерия.

— Ами, да, може да се каже…

— Такава късметлийка си — въздиша замечтано. — Ще се радвам, ако някой ден имам собствен апартамент и нова кола. И малко пари няма да са ми излишни.

Става ми приятно от възхищението й.

— Значи обичаш работата си? — продължава да разпитва Лоти.

— Е, не знам дали я обичам — признавам аз, като се сещам за изминалата седмица. — Има много стресови ситуации…

— Защото е важно да правиш това, което обичаш, не мислиш ли? — прекъсва ме тя, преди да довърша. — Баща ми винаги казва, че прекарваме на работа ужасно много време, така че ще бъде добре да правим нещо, което обичаме, нещо, което желаем страстно.

Обхваща ме лека несигурност. Божичко, баща ми наистина винаги го казва. Да си призная, никога не съм желаела страстно да се занимавам с пиар, нито дори съм изпитвала нещо близко до това чувство, но колко хора всъщност желаят страстно работата си? Намирам тази мисъл за успокояваща.

— Така е — съгласявам се аз. — Но е прекалено идеалистично. Понякога трябва да правиш компромис и да се фокусираш върху кариера, която ще ти позволи да си плащаш сметките си и ще ти осигури финансова сигурност — допълвам бързо. — Да, може би няма да правиш нещо, което желаеш чак толкова страстно, но пак може да е вълнуващо и удовлетворително. — Виждам, че съм приковала вниманието на по-младото ми Аз и изпитвам задоволство. Виждате ли? Това му е хубавото да си по-възрастен: имаш опит, познания, зрялост и преценка за това, което е наистина важно в живота.

— Ъъъ… не, благодаря — казва иронично Лоти. — Вълнуващо и удовлетворително — повтаря после замислено. — Това не звучи забавно.

— Ами смисълът на живота не е само в забавленията — отговарям и усещам, че леко се изнервям.

— А в какво? — пита простичко тя.

Въпросът й ме заварва неподготвена. Отварям уста да й отговоря, само че не мога. Не знам какво да кажа. Защото тя е права, осъзнавам внезапно. В какво е наистина смисълът?

Трясването на входната врата ме спасява.

— О, по дяволите, сигурно някое от момчетата се прибира — изпъшква Лоти. — Чакай малко, трябва да отида до тоалетната преди него.

Тя скача и излиза от стаята, а аз си спомням какво беше да споделяш една баня с шест други души. Да чакаш своя ред, за да си вземеш душ сутрин и когато най-накрая влезеш, да откриеш, че няма никаква топла вода. Да бързаш за тоалетната през нощта, но някой друг да те е изпреварил. Да се ослушваш за затварянето на входната врата, за да можеш да си вземеш спокойно дълга вана, и тъкмо тогава някое от момчетата да се върне и запътвайки се към банята, да започне да се оплаква от снощното люто къри…

— Извинявай, какво казваше? — пита Лоти, след като се връща отново в стаята.

Поглеждам я изненадано. Очаквах да се забави повече — все пак трябва да си измие зъбите, да си махне грима, да се измие, да си сложи крем преди лягане. Вечерната процедура на мен ми отнема цяла вечност. После ми просветва и казвам със съчувствие:

— О, някой те е изпреварил?

— Не — усмихва ми се тя в отговор и скача отново на леглото си. — Готова съм.

Готова е?

Продължавам да я гледам, без да разбирам за какво говори. Какво има предвид под „готова съм“? Как може да е готова за десет секунди? Аз стоя в банята поне четиридесет и пет минути.

След това осъзнавам, че не е махнала грима си.

Все пак, обажда се тънкият гласец в главата ми, тя ще го изчисти, нали? Имам предвид, божичко, всяка жена знае, че кожата се възстановява през нощта и трябва да бъде абсолютно чиста, за да може да попие подхранващите съставки от нощния крем.

Изведнъж ме обхваща леко безпокойство.

Нали всички знаят?

— Ъъъ… няма ли да си махнеш грима? — питам небрежно.

— Уф, не. Не ми се занимава… — Лоти се прозява широко, потърква очите си с външната страна на дланта си и при това движение размазва черната си очна линия по бузите си.

Потрепервам нервно вътрешно и опитвайки се да не мисля за нещастната си кожа, мислено добавям поредната точка в списъка:

Като споменах списъка…

— Знаеш ли, вместо да живееш под наем, трябва да се замислиш да си купиш свой апартамент — подхвърлям аз. — Тогава ще си имаш собствена баня.

— Да бе, да! — засмива се тя в отговор, сякаш съм казала нещо много смешно. — И с какво ще го купя?

— Със спестяванията си — продължавам да обяснявам, като едновременно с това се навеждам и вдигам една хавлия от пода. Боде ми очите, откакто сме се качили тук. Сгъвам я и я мятам на облегалката на стола.

— Нямам никакви спестявания — изпухтява Лоти. — Освен овърдрафта ми. Всъщност… — поколебава се за миг — имам овърдрафт за три хиляди, в който са останали шейсет лири. Това брои ли се?

— Не, не се брои — казвам бързо и внезапно ми се струва, че заприличвам на Майлс, когато е отчаян, че нищо не разбирам и само обърквам всичко, свързано с инвестиционните фондове. Вече мога да разбера логиката му. Донякъде. — Но трябва да започнеш отнякъде. Открий си сметка за спестявания — съветвам я и се протягам за друга кърпа. — Не е нужно да вкарваш много пари вътре, само по няколко лири месечно, но постепенно ще видиш как ще се натрупат. — Свършвам с кърпите и започвам да прибирам останалата част от нещата. Така и така съм почнала… — И ако бях на твое място, щях да започна да отделям за пенсия, може би дори и да инвестирам тези пари в нещо изгодно. — Слагам някои от дрехите в чекмеджетата и мислено се връщам към списъка си. — И една тайна вътрешна информация: ако имаш възможност, купи си акции в нещо, наречено „Гугъл“. — За малко се отнасям в света на мечтите и си представям как харча милионите си. Първо, ще дам една солидна част на родителите и на приятелите си. Сещам се и за Ванеса и за нейния съвет. — О, и преди да съм забравила, започни още отсега да правиш упражнения за тазовите си мускули.

Внезапно осъзнавам, че Лоти не се е обаждала от доста време.

— Не се притеснявай, не е толкова страшно, колкото звучи.

По-младото ми Аз е заспало.

Гледам я с недоверие.

Няма успокояваща музика. Нито предпазител за устни. Нито арома терапевтична маска или други видове черни превръзки. И лампите светят. Очевидно тогава не съм страдала от безсъние, мисля си, изпитвайки чувство на завист.

Внимателно мятам върху нея индианската завивка, тя измърморва нещо неясно насън и се обръща на другата страна. Спирам и я поглеждам за секунда как спи, след това си тръгвам. Очите ми обхождат още веднъж стаята и се задържат върху недовършения роман на масата.

Който никога няма да бъде написан докрай, осъзнавам и внезапно се натъжавам. Защото съм се отказала от тази мечта.

Не си спомням колко дълго стоя там, разсъждавам и гледам спящото момиче, което бях преди. Най-накрая загасвам лампите, затварям вратата и си тръгвам.