Ако върнеш времето назад

Трийсет и девета глава

— Ох… — отварям очи замаяно. Всичко се върти в главата ми, чувствам се като в мъгла. Виждам бели кръгове. Клепачите ми тежат, сякаш някой е поставил върху тях гигантски тежести.

— Слава богу! Събуди се! Събуди се!

Пронизителен глас ме изважда от унесеността ми. Обръщам главата си на другата страна, отварям бавно очи и се озовавам лице в лице с Беатрис. Която е бяла като платно.

— Шарлот, ти се върна при нас… — възкликва тя, а гласът й трепери от вълнение.

Какво? „Върна се при нас“? Какво има предвид с това „върна се“?

— Беа, какво става? — отварям уста да попитам, но чувам само някакво странно грачене. Чакай малко, нищо не разбирам. И къде, по дяволите, съм? Опитвам пак, но чувам само странно скрибуцане. Вече се притеснявам. О, майчице, това аз ли съм?

— Сестра! Сестра, елате веднага! Сестра?

Мамка му, къде съм?

Опитвам се да се изправя и внезапно през тялото ми преминава най-ужасната болка, която някога съм изпитвала. „Ааа а“, крещя аз. И този път наистина се чува как крещя. Повярвайте, определено не е пискливо скрибуцане.

— Така, така, внимателно, моля — виждам фигура с бяла престилка, която приближава към мен. За момент решавам, че съм умряла и това е ангел, но после усещам две топли, силни ръце, които ме подхващат и поставят с лекота отново на възглавницата и един глас със силен ямайски акцент казва: — Преживяхте ужасна катастрофа.

— А? — поглеждам към жената с недоумение и се опитвам да открия някакъв смисъл в това, което казва. Мозъкът ми е като двигател на стара кола и въпреки че се опитвам да го включа, той не ще да запали, сякаш акумулаторът ми е паднал. Опитвам пак и пак и най-накрая… Не, при колата ми едно време действаше, но акумулаторът на мозъка ми тотално е изключил.

— Трябва да лежите — казва сестрата и ме докосва нежно по ръката. — Ще отида да намеря лекар — обръща се към някого и изчезва от погледа ми.

Който вече се е прояснил малко повече и започва да се концентрира върху обстановката около мен. Така. В легло съм. В болница. Като в игра на домино плочките се наместват една по една, макар и все още трудно.

— Как се чувстваш? — прошепва ми нечий глас.

Завъртам глава настрани и виждам Беатрис. Да, вярно, тя беше тук. Както казах и преди, все още не съм загряла напълно.

— Ъъъ… била съм и по-добре — успявам да отроня немощно. Забелязвам, че има тъмни кръгове под очите си и обикновено оформената й в изящна прическа коса сега е рошава. Като че ли не е спала от дни.

— Доста ни уплаши — мъмри ме тя с лека усмивка.

— Какво се е случило? — питам аз.

— Претърпяла си катастрофа.

— Катастрофа? — повтарям шокирано.

— Челен сблъсък с камион — казва тя с дрезгав глас. — Шофьорът на камиона е добре, отървал се е с драскотини. При теб нещата бяха по-зле — три счупени ребра, фрактура на лявото рамо…

Това обяснява болката, осъзнавам аз, когато инстинктивно се опитвам да помръдна рамото си и усещам остро пронизване.

— … пробит бял дроб — продължава да изброява нараняванията ми на пръстите на ръката си — и дълбока рана отляво на главата, заради която ти направиха два шева.

Докосвам с ръка мястото и напипвам превръзка. Внезапно усещам колко зле се чувствам.

— През последните два дни ту идваше в съзнание, ту припадаше отново. Дават ти морфин за болката.

— Два дни? — поглеждам я изумено.

— През цялото време бях до теб — казва успокояващо вярната Беа.

Усмихвам й се с признателност.

— Ти си голяма късметлийка, Шарлот.

Лежа в болницата и се опитвам да осъзная случилото се: фактът, че съм в безсъзнание от два дни, че съм се блъснала челно в камион, че имам счупени кости, че можех да умра… Очите ми се навлажняват и внезапно, без предупреждение, избухвам в сълзи.

— О, божичко, ето, вземи тази кърпичка — суети се Беатрис. — Това е от шока.

Кимам мълчаливо и издухвам носа си със здравата си ръка.

— Извинявай, чувствам се жалка.

— Не ставай глупава — скарва ми се Беа. — Ако беше станало с мен, щях да съм изляла потоци сълзи. Искам да кажа, можеше да си мъртва или парализирана, или обезобразена до неузнаваемост и щеше да ти се наложи да си правиш една от онези пластични операции, за които четох в „Нов учен“ — внезапно вижда изражението ми и се сепва. — Не че ще ти трябва такава, де — казва бързо.

— Просто не разбирам… — разтърсвам глава, докато се опитвам да се ориентирам в мъглата, обвила съзнанието ми. Обядът с пресата, адресът, запътвам се към старата ми къща, отклонението, краткият път, Джулиан.

— Според полицията си карала в обратното движение по еднопосочна улица.

Спирам да си духам носа и я поглеждам невярващо.

— Какво? Не може да бъде…

— Очевидно табелите за еднопосочното движение са били скрити от листата на дърветата. Вече пуснах оплакване до общината — това е абсолютно нелепо.

Увереността ми започва да се пропуква. Няма смисъл, но… сега като се замисля, колите винаги бяха паркирани само от едната страна и всъщност никога не съм виждала други коли да използват тази отбивка, освен…

— Не, не може да бъде — разтърсвам глава отново. — Видях себе си… — прехапвам езика си и спирам. — Имам предвид, видях момиче, каращо стар „бръмбар“ в тази посока.

Беатрис ме поглежда със съчувствие.

— Мисля, че си объркана и не си на себе си. Това е един от страничните ефекти на морфина, особено при силните дози, които ти даваха — сочи към системата, към която съм прикачена. — Той може да те накара да видиш всякакви неща.

Права е за едно нещо. Объркана съм.

— Наистина е много силен наркотик. Изучавала съм го в Кеймбридж — казва тя.

— Мислех, че си учила математика и физика — коментирам аз и се чувствам по-объркана от всякога.

— О, да, но изкарах и специализация по химия просто за забавление — усмихва ми се Беа лъчезарно.

Поглеждам я изумено. Да, наистина каза точно това. Не ми се е причуло от морфина.

— Морфинът е основният медицински алкалоид на опиума — продължава небрежно тя — и също като другите опиати действа на централната нервна система за облекчаване на болката. Както и да е, един от страничните му ефекти могат да бъдат изключително живи сънища и халюцинации. Всъщност името на морфина идва от Морфей, бога на съня в гръцката митология.

— Какво? Казваш ми, че съм сънувала? — питам невярващо.

— Най-вероятно — кима сериозно тя. — Ти бълнуваше на сън. Говореше за някаква Лоти…, за Оли, за дискотеки и клубове… — Беа се засмива. — Така разбрах, че сънуваш. Искам да кажа, ти? На клуб? Не се обиждай, но кога за последно си излизала навън, за да се забавляваш и танцуваш?

Сега като се замисля, случилото се започва да ми изглежда напълно абсурдно.

Уморено затварям очи. Мисълта ми започва да се прояснява и изведнъж всичко ми идва в повече, имам чувството, че главата ми ще се пръсне от цялата тази информация.

— Но аз не бих се притеснявала. Това е съвсем нормално — успокоява ме асистентката ми бързо. — Има много известни случаи на хора, сънували прекрасни сънища след употреба на морфин, включително се съобщава и за поява на видения, халюцинации, дори т.нар. живи сънища.

Отварям отново очи.

— Какво е „жив сън“? — питам, простенвайки, защото болката в слепоочията ми се обажда.

— Това е, когато се чувстваш абсолютно буден и в съзнание, въпреки че си напълно заспал — обяснява Беа и си взема от гроздето до леглото ми. — Сънуваш, но е толкова живо — като съвсем реалния живот. Можеш да отидеш навсякъде, да се срещнеш с всекиго, да направиш всичко. Нещо като виртуална реалност.

Внезапно си спомням случката в бара, когато за пръв път срещнах Лоти. Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг под душа. Или нещо подобно.

— Много е вълнуващо — усмихва се моята асистентка-всезнайко.

Реалността ми идва малко в повече. Какво ми казва тя? Какво означава това? Че всичко, което съм мислила за истинско, всъщност не е. Когато идеята най-накрая стига до съзнанието ми, усещам как цялата ми вселена се срутва. О, божичко, наистина ли всичко е било само налудничав, сън вследствие от морфина? Че не съм срещала по-младото си Аз? Че нищо от онова не се е случило?

— Добре, ами обядът с Лари Голдстийн? И него ли съм сънувала? — питам притеснено. Опитвам се да проумея случващото се, но все още съм напълно объркана. Вече не знам кое от събитията е било истинско и кое плод на упоения ми ум, в какво да вярвам и в какво не.

— О, не, това определено се е случило — отговаря Беа.

— И аз дали…?

— … си му казала къде да завре избелващите си инструменти? — довършва вместо мен тя с лека усмивка. — О, да. Метафорично казано, разбира се.

Усмихвам се и аз най-накрая, за първи път, откакто съм будна.

— Като стана дума за това… — Беа вади вестник от чантата си. — Голдстийн направи изявление за пресата, че е решил да не разширява бизнеса си за момента заради икономическия климат във Великобритания и ще се концентрира върху дейността си в Щатите.

Подава ми вестника и аз поглеждам краткото съобщение. Значи магазинът на дядото на Оливър все пак ще бъде спасен, осъзнавам и усещам как ме изпълва чувство на задоволство, последвано от мъничко тъга, когато се сещам за самия Оливър. Отблъсквам бързо тази мисъл. Няма смисъл да мисля за него. Край с това.

— Ако все още се чувстваш объркана, мога да ти направя кратък обзор на събитията от последната седмица. Така може би ще си изясниш нещата. — Вдигам глава от вестника и виждам Беа, която вади лаптопа си. — Нося го в мен, за да следя нещата в офиса.

— О, благодаря ти, ще ми бъде наистина от полза — отвръщам аз с признателност и си отбелязвам наум никога повече да не мрънкам на Беа за обсебеността й от графиците.

Тя подпира лаптопа на коленете си, прибира косата зад ушите си и поглежда екрана.

— Така… В понеделник имаше работен обяд в „Улсли“, после вечеря с Майлс в някакъв нов клуб–ресторант.

Това беше първият ден, в който се видях на светофара, помислям си, преди да успея да се спра.

— Във вторник се срещна на обяд с Лари Голдстийн.

А по-късно същата вечер последвах себе си до старата си къща.

— В сряда имаше час при лекаря.

— Защото мислех, че имам тумор на мозъка и халюцинирам — казвам аз и внезапно се оживявам, — но не беше така. Това, което видях, беше истинско.

Беатрис ме поглежда със съмнение.

— Хъм, според бележките на твоя лекар си се оплаквала просто от стрес — лекарите тук получиха достъп до медицинския ти картон след катастрофата.

Гледам я като ударена. Да се събудиш в болницата и да ти кажат, че си претърпяла катастрофа, която ти не си спомняш, е достатъчно странно, но да ти казват, че и нещата, които си спомняш, не са се случили, вече може напълно да те побърка.

— Не се безпокой — успокоява ме Беа. — Веднъж сънувах, че отивам на лекар и той ме кара да се съблека, за да ме прегледа, а когато се обърнах, той се превърна в прачичо ми Харолд! — Поглежда ме ужасено. — Макар че това е по-скоро кошмар, отколкото сън. — Потръпва с рамене и се връща отново към дневника с графика ми на лаптопа. — Така, докъде бяхме стигнали? Да, след това следобед ходихме на онова откриване на спа центъра.

— И разговаряхме за пътуването във времето, нали?

Беатрис ме поглежда смутено.

— Така ли? Божичко, бях толкова пияна, че дори да бяхме срещнали Брат Пит, пак нямаше да си спомням.

Изпитвам леко разочарование. Може би наистина не си спомня този разговор. А по-вероятно е да не сме го водили въобще, признавам си с нежелание.

— После в четвъртък вечер имаше уговорка с Лари Голдстийн в хотела му.

— И ходих да слушам концерт на „Психясалите гении“ — казвам неуверено по-скоро на себе си.

— Не, няма нищо в дневника за някакъв концерт. Освен това следобед ти се обадих. Беше си вкъщи, спомняш ли си? — поглежда ме и осъзнавам, че съм мислила на глас. — После в петък беше вечерята за рождения ти ден.

— И след това отидох на купона на Лоти — прошепвам аз.

— Не, съжалявам. — Беа ме поглежда със съчувствие. — И за това няма нищо.

Ами да, защо да има? В момента, в който си го помислям, си давам сметка, че се хващам за сламка. Беатрис е права: смесила съм фактите с фантазията, сънувала съм реални неща от миналата седмица и съм ги преплела с някаква моя измишльотина за това, как съм се срещнала с моето по-младо Аз. Неочаквано ми става тъжно.

— Изглеждаше толкова реално — въздъхвам. — Наистина мислех, че съм се видяла със себе си, но на двайсет и една години, че разговарях с това момиче… Мога да се закълна, че…

— Господи, сигурно ви боли главата, нали? — лекарят влиза в стаята и ми се усмихва. — Не се безпокойте, скоро ефектът от лекарствата ще отшуми.

Усещам, че се изчервявам от срам. Честно, какво съм си мислила? Разбира се, че е било просто сън.

— Така, да видим как се справя нашият пациент — минава от другата страна на леглото, преглежда картона ми и ме поглежда с доволно изражение. — Рентгеновите ви снимки са чудесни. Жизнените ви показатели също — кима, по-скоро на себе си, после вдига глава и се взира в лицето ми. — Челото ви заздравя добре — усмихва ми се приятелски и осъзнавам, че вероятно е не много по-възрастен от мен. — Ще ви задържим и тази нощ, просто за да сме сигурни, че всичко е наред, но утре вече може да се приберете у дома.

— А за колко време ще се излекува рамото ми? — питам, след като той връща картона на мястото му.

— След няколко седмици трябва да започнете физиотерапия, но се опасявам, че известно време няма да може да шофирате.

— Благодаря — казвам аз доволна, че няма да имам никакви трайни увреждания.

— Удоволствието е мое — отвръща той. — Добре, ще мина да ви видя отново по-късно. Довиждане засега. Шарлот. Беатрис — усмихва се, когато поглежда към нея.

— Благодаря ви, докторе — отвръща тя и се изчервява, когато очите им се срещат.

Чакай малко — имам чувството, че нещо ми убягва.

— Дали току-що видях по-специален поглед помежду ви, или просто пак съм халюцинирала? — питам, след като лекарят излиза.

Откъсвайки най-сетне очи от вратата, Беа се обръща към мен със сияещо лице.

— Не е ли божествен?

Гледам я с удивление.

— Излизаш с лекаря ми?

— Казва се Хамиш — отвръща тя гордо. — Срещнахме се, когато те приеха, а през последните два дни все се натъквахме един на друг — при машината за кафе, в лавката. Той дава често нощни смени.

— Сега разбирам защо си бдяла така усърдно над мен — шегувам се аз.

Тя се възмущава бурно.

— Не е за това! Наистина се поболях от притеснение.

— Това беше шега, Беатрис — казвам бързо и възмущението й изчезва веднага и тя се размечтава на глас.

— Мисля, че съм влюбена… той няма нищо против да му говоря за разни научни неща. Всъщност вчера имахме вълнуващ разговор за рентгеновите лъчи и радиацията.

— А какво стана с Пабло, учителя по салса? — подпитвам аз.

— О, не ти ли казах? Е, не, очевидно — сепва се тя бързо, след това преглъща, сякаш ще ми съобщи някаква шокираща новина. — Когато отидох в салса клуба в понеделник вечер, той ме запозна с Хулио, неговия приятел! — Поглежда ме с широко отворени очи. — Оказа се, че е гей! Можеш ли да повярваш!

— Учител по салса — гей? Не, никога — казвам с ирония, която Беатрис напълно пропуска.

— Знам, божичко, какъв обрат. Като по книгите, нали? — продължава тя и поклаща глава. — Но аз се радвам за тях, а и танцуват фанданго заедно невероятно добре.

— О, господи, тя се е събудила!

Откровенията на Беатрис са прекъснати от появата на родителите ми, които изглеждат едновременно шокирани и щастливи, когато виждат, че съм в съзнание.

— Дейвид, тя се е събудила! — повтаря мама и бута пластмасовата си чаша с кафе в гърдите на татко, когато се затичва към мен с протегнати ръце.

— Шарлот, ти си будна!

— Точно така, будна съм — повтарям и аз и се усмихвам щастливо. Чувствам се сигурна, когато те са тук. Божичко, никога не съм се радвала толкова да ги видя.

— О, бебчето ми — шепне мама и присяда на леглото ми с тревожно лице.

— С родителите ти се редувахме да те пазим — казва Беатрис и ги поглежда с усмивка.

— Просто се отбихме за нещо за хапване — баща ти беше огладнял — мама започва да обяснява, докато татко държи в ръка полуизядения си сандвич и се чуди къде да го сложи. — Дойдохме веднага щом разбрахме за инцидента.

— Е, ако планината не идва при Мохамед… — усмихва се татко, отпуска се на стола до леглото ми и потърква бузата си в моята, както правеше, когато бях малка. Иде ми да се разплача от радост, чувствам се така, сякаш вчера сме били заедно, а не преди много месеци.

— Толкова ни разтревожи. Слава богу, че вече всичко е наред — продължава мама.

— Добре съм, мамо, не се притеснявай — успокоявам я. — А за онзи ден, извинявай, че не ти се обадих.

— О, не ставай глупава — прекъсва ме тя. — Това не е важно. Важно е само да се оправиш. — Притиска ръката ми и когато очите ни се срещат, знам, че няма нужда да казвам нищо повече. Няма нужда да казвам колко много я обичам или как следващия път ще си дойда с колата, без да ги предупредя, за да ги изненадам, защото ми липсват. Защото така стоят нещата при родителите — никога няма нужда да им обясняваш, те просто знаят.

— Дай й няколко седмици и отново ще започне да ти мрънка за внуци — подмята татко, а мама му хвърля ядосан поглед. — Шегувам се, скъпа — усмихва се той и ми намига.

— Е, аз по-добре да събера тълпата — обявява Беатрис. — Освен ако, разбира се, не искаш да останеш още време да се съвземеш.

— Тълпа?

— Посетителите ти! — възкликва тя. — Всички бяха толкова разтревожени. В чакалнята са. Досега разрешаваха само роднини да те посещават — аз трябваше да умолявам лекаря — признава тя кокетно. — Но ако не се чувстваш достатъчно силна…

— Не, добре съм — казвам аз и се опитвам да се изправя още малко в леглото. Уау, посетители. След като Беатрис излиза, правя опит да пооправя косата си и да пригладя горнището си на пижамата, после се отказвам. Все пак допреди малко бях в безсъзнание; трудно ще бъде да изглеждам в най-добрия си вид, нали?

— Е, Спящата красавица най-сетне се събуди?

Ванеса влиза в стаята. Опитвам се да се засмея, но се спирам.

— Не мога да ти опиша колко ни уплаши — ухилва ми се широко тя. — Джулиан говореше с теб по телефона, когато това се случи.

— И преди да попиташ, да, тя знае за изненадата — казва Джулиан, влизайки след нея в стаята.

— Изненада?! По-скоро шок — пуфти Ванеса, удряйки го престорено по ръката. — Е, и той доста се шокира, когато му казах истинския размер на сутиена си, нали, скъпи?

Той се усмихва смутено, прегръща я през кръста и я придърпва към себе си.

— Не знаех какви са мерките ти, така че продавачката ме попита на коя актриса приличаш, за да се ориентира. Аз казах: „Това е лесно — на Кейт Бланшет.“

Ванеса изглежда доволна.

— Сега си спомням защо се влюбих в теб — засмива се силно и двамата се споглеждат нежно. Погледите им казват: „Всичко ще бъде наред.“ — А ти как се чувстваш, скъпа? — пита тя вече сериозно, обръщайки се към мен.

— Сякаш имам най-ужасния махмурлук на света. — Потрепервам и потърквам слепоочията си, които започват отново да ме болят.

Ванеса се усмихва.

— Е, това ще го преживееш. Като си помисля какво можеше да стане… Такива неща те карат да осъзнаваш какво всъщност е важното в живота, нали? — казва тя спокойно и не знам дали говори на мен, на себе си или и на двете ни.

— Мисля, че Шарлот трябва да си почине — разпорежда се Беатрис и последват много мърморене, обещания за телефонни обаждания и целувки за довиждане.

Мама и татко също ме целуват.

— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? Мога да се отбия до магазина — започва да се суети мама, но татко я хваща за ръка и я отвежда, като й обещава, че щом се събудят утре сутринта, веднага ще дойдат в болницата.

Отново сме само аз и Беатрис.

— И аз трябва да си тръгвам — казва тя, след като стаята се опразва. — Имам среща — изкикотва се тя.

— Благодаря ти, Беа. За всичко.

— Не ставай глупава. Това си е част от обслужването — протяга се за палтото и чантата си. — О, и между впрочем, донесла съм ти пощата. Повечето май са поздравителни картички — оставя пликовете на масичката до леглото ми и излиза.

И стаята вече е напълно празна и аз най-сетне съм сама. Чувствам се изтощена, отпускам се в леглото и за първи път оглеждам стаята. Цялата е пълна с цветя. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да осмисля случилото се.

Значи, това е. Не е било истинско. Изглеждаше толкова реално и все пак, разбира се, няма как да се е случило наистина, нали? Усмихвам се сама на себе си. Макар че част от мен да е тъжна, че не съм срещнала наистина двайсет и една, пардон, и две годишното си аз, чувствам, че някак си отново съм се свързала с нея. Дълбоко вътре в мен.

Освен това трябва да си призная, че това беше най-забавният сън, който някога съм имала. Със сигурност е доста различен от онзи, в който ми падат зъбите, сещам се аз и избухвам в смях.

Очите ми се спират отново на купчината с писма. Уверявам се, че пръстите ми се справят добре, макар да не мога да си мърдам лявото рамо, и започвам да ги отварям. Ето едно от Мелъди, с голяма целувка от червило, още няколко от клиенти и едно от Майлс:

Усмихвам се вътрешно и му благодаря наум. Майлс, на когото винаги можеш да разчиташ, мисля си, докато се протягам за следващото писмо. След това спирам и поглеждам плика, който е покрит с много различни адреси и пощенски марки, сякаш е бил пуснат отдавна и пренасочван от място на място, докато най-накрая са открили точния ми адрес, размишлявам, като забелязвам, че са отметнати всичките ми стари местожителства. Ха, колко странно. Чудя се какво ли е това? Запомним да разкъсвам плика, когато чувам почукване по вратата. Вдигам поглед. Сигурно е сестрата, идва да ме провери. Вратата се отваря и сърцето ми спира.

Оливър е.

— Здрасти — усмихва се той срамежливо и се поколебава дали да влезе. — Обадих се в офиса ти и асистентката ми каза, че си претърпяла катастрофа.

— Да, нищо особено — отговарям аз и усещам как сърцето ми направо ще изскочи от гърдите ми. Чувствам се ужасно нервна, направо е абсурдно.

— Чувал съм, че храната в болниците не е добра, затова ти взех нещо от ресторанта. — Посочва обвитата във фолио чиния, която държи в ръката си. — Прясна сьомга, свежи картофки и препечени аспержи.

— О, ами, благодаря. — Гласът ми потреперва леко.

— Надявам се, че не си си взела порцията живак тази седмица — добавя той и се засмива притеснено.

Усмихвам му се и аз и после и двамата млъкваме.

Което е странно, защото имаме толкова много да си кажем, осъзнавам и отчаяно се опитвам да сглобя някакво изречение, но стигам само до едно „Съжалявам“.

— Съжалявам.

Казваме го едновременно и после се засмиваме — хем облекчени, хем смутени.

— Да хвърля ли монета, за да видим кой трябва да се извини пръв? — пита той.

— Виж, не мислех наистина нещата, които ти казах… — започвам аз.

— Нито аз — прекъсва ме той. — Какво ще кажеш да обявим примирие? Още сега.

Усмихвам се и усещам, че зад тъмните облаци, които се появиха, когато се карахме, започва да прониква малко слънце.

— Е, значи си получила много картички с пожелания за оздравяване, така ли? — казва той и сочи към купчината пликове.

— О, да — съгласявам се, поглеждайки към този, който държа в ръцете си, и най-после го отварям.

Само че вътре няма картичка. А глоба за паркиране. Усмихвам се иронично. Божичко, можете ли да повярвате? Тези отвратителни, досадни, ужасни глоби те намират дори и в болницата! Което, осъзнавам секунда по-късно, е доста странно, даже извратено. Поглеждам отново листа с глобата.

Стомахът ми внезапно се преобръща.

За част от секундата просто гледам листа абсолютно вцепенена. След това започвам бързо да разсъждавам. Значи все пак се е случило. Не е било сън. Това е глобата за паркиране, която получих първия път, когато се преследвах. Хвърлих я на земята, но общината си има архиви. Няма да те оставят на мира, ако не си платиш, дори ако е било преди десет години. Размишлявам за случилото се, а на лицето ми грейва широка усмивка.

— Какво е това?

Отърсвам се от мислите си и виждам Оливър, който ме гледа озадачено.

— О, нищо — казвам бързо, опитвайки се да прикрия задоволството, което изпитвам вътрешно. Просто глоба за паркиране.

— Леле! Никога не съм виждал някой да е толкова щастлив от факта, че е получил глоба — усмихва се той развеселен.

Разсмивам се и аз, умът ми препуска от една мисъл към друга. Сред тях има мисли и за мен, и за Оливър, за двамата заедно, осъзнавам и поглеждам към него. Той все още стои на вратата.

— Искаш ли да влезеш? Да останеш за малко? — питам срамежливо. — Не си длъжен, естествено — добавям нервно, като си давам сметка, че посещението му най-вероятно е просто проява на любезност. — Сигурно трябва да се връщаш на работа и ресторанта.

О, божичко, ако каже, че трябва да си тръгва, не знам какво ще правя!

— Всъщност тъкмо мислех да си взема свободна вечер — отговаря той. — Не можем да оставим болния съвсем сам, нали? — Усмихва ми се и се разполага на пластмасовия стол до леглото ми.

— Можеш ли да го направиш? — казвам изненадано, макар че вътрешно ми става много приятно. — Не искам да си имаш проблеми с твоя шеф или нещо подобно.

— Ами като се има предвид, че шефът съм аз, не мисля, че ще има проблем.

— Ти си шефът? — повтарям шокирано.

— Да, аз съм собственик на този клуб–ресторант, както и на още няколко в Лондон. Не ти ли го споменах?

Осъзнавам, че продължавам да го зяпам с отворена уста.

— Някой ден обаче искам да се разширя… Да отворя ресторант във Франция, може би, или пък в Италия.

Внезапно се изчервявам цялата. Като си помисля, че го нарекох „просто някакъв барман“.

— Не, не знаех — казвам засрамено.

— Предполагам, че има много неща, които не знаем един за друг — отвръща той и ме поглежда право в очите. — Може би когато излезеш от тук, ще наваксаме пропуските… — Гласът му потреперва и двамата се споглеждаме, като мислим за едно и също нещо. — О, между впрочем, преди да забравя… — Започва да търси нещо в джоба си. — Намерих това.

— Часовникът ми! — възкликвам аз. Когато ми го подава, пръстите му докосват моите и по гръбнака ми протича внезапна искра.

— Беше паднал в ъгъла. Мисля, че някой го е настъпил.

Поглеждам го и виждам, че е счупен. Стрелките не се движат. Времето буквално е спряло за мен.

— Мога да го оправя, ако искаш — казва той бързо и осъзнавам, че още не е пуснал пръстите ми. Обвивам ги около неговите, притискам ги нежно и го поглеждам. Искам този миг да продължи вечно.

— О, няма защо да бързаме — усмихвам се. — Аз поне не бързам за никъде.